За ученика / Теми литература 11 клас / Димчо Дебелянов
СТРАННОТО ЗАВРЪЩАНЕ НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Владимир Атанасов
Обикновенно се приема,че конструираните в текста смисъл има своето концепсуално обобщение в заглавието.То е избор на общ за автора и читателя код; отправна точка в откриване на "Какво ?" и "Как?"-изразът на нашето естетическо любопитство- в плетеницата от думи, в тяхното интониране и акцентиране, в тяхното римно, стихово и строфично обвързване.
Действително заглавието може да предчартае пътя на една интерпретация,то приклещва читателя и го насочва към едно възможно смислово русло. Понакога обаче заглавието е "неискренно", въвежда ни във заблуди, изкусително предлага "погрешни" пътища за разрешаване на проблема, който самото то носи.Заглавието фиксира края на творческия акт, но и началото на проблемното търсене, то е послание, изпратено от отминаващия автор, който често завръща читателя.
Насловът не запечатва единствено моментно състояние.То е начин да се изведе един относително завършен в смислово отношение тeкст от анонимност, както се снабди с име, като се наименова.Насловът е мост между автор и адресант, между текст, който последва и престъпващия четател.То е първото съ-общение, което "завърта"в съ-общен контекст пишещия и четящия като ги свързва в диалогично единство.
Съществува мнение обаче,че съвременната лирика постепенно се избавя от "идентичността си","деперсонизира се", губи своето име и се превръща в безличен символ на индивидуално проявената всеобщност на културата.Това е като че ли по-плътно скриване зад безнасловеността, добавъчно презакодиране на смисъла,едно потапяне в неопределеността.Следователно отсъствието на заглавие не е безсилие да бъде синтезиран смисъла, а отказ от нещо подобно, нов начин да се изрече този смисъл.Що се отнася до Д.Дебелянов прави впечетление факта, че около 1/3 от цялата му лирика е ненасловена.В по-голямата си част тези текстове съставляват неговите ЕЛЕГИИ.И без да абсолютизирам значението на тази жанрова форма, все пак немога да се лиша от нейната индикираща активност и наличност в творчеството на поета.На макротекстово равнище елегиите могат да се мислят като фрагменти от едно цялостно състояние.Ще си позволя да го определя като СКРЪБ, без да абсолютирам и тази абстракция като несъмнена смислова доминанта.
Скръбта е състояние на съвременното лирическо съзнание.Тя недопуска поетико-философски синтез, а се стреми по-скоро към изразяване на едно ново-трагично и иронично на литературата и културата, като интегриране на случайност и безименност на човешкото духовно и интелектуално усилие.Това е отказ от "официалност", нежелание за обозначаване на сигнализиращите смислови подстъпи към текста. Метафорично казано, по този път елегията "осиротява" и придобива непретенциозното битие мазка,мигновен щтрих на отеклото се в нищото човешко време.Елегията изглежда по-затворена, по средоточена, заговаряща сякаш сама към себе си на "ти".Сякаш елегията е безименна лястовица, която ще отлети в небитието на нашата памет.Но в това се състои и парадоксът-голяма част от тези творби, съзвучни със "Скрити вопли" са най-четените, най-представетелните, най-христаматийните. Как ли би изглеждало завръщането на един от тези странници.
Критиката често пъти свързва липсата на заглавие и склонността към циклиране.В бележките си към последното издание на Дебеляновото творчество /1983 год./ е отбелязано:"организирането им в цикли... обикновенно е свързано не само със съществени стилно-езикови поправки, но и с особено актуализиране на творбата въ времето- сякаш поправките, отпадането на заглавията и посвещенията трябва да я отърсят от всичко конкретно, за да зажиее тя свой самостоятелен живот."
Но ако поправките са търсене на друг смисъл/Н.Георгиев/, може да се предположи, че и лишението от заглавие за елегията също е особено универсализиране и отваряне към нови смислови контексти. Именно това отсъствие имплицира дълбоко лиричния аз, който почти до финала остава скрит зад второличните форми, използвани в 16 от общо 20-те стиха в творбата.Тази особена безличност подкрепя упорито изповедния нюанс на лирическата реч.Присъствието на аз-а в ти-формата разтваря индивидуалното в живота на човешкото братство.Себеизразяването чрез ТИ е особена близост с човечеството, едно вътре-в-човечеството /по Шарл Морис/.Това е битие в човешката общност.
Строфичната структура на творбата е пределно ясна.Тя съдържа две "части" от по осем стиха.Склонен съм да разглеждам завършващото двустишие на втората част като относително самостоятелен фрагмент.то по-скоро се обвързва със финала на текста върху принципа на напрежението между теза и антитеза.
Графичната отделеност на двете строфи има още един ПРАГ /лексемата е в самия текст/. Това е центърът на текстовата общност, който ограничава две смислови цялости.Оттук и наличието на две логически свързани и смислово напрегнати мотивни граници: завръщането и срещането.Това с-двояване има антиномичен смисъл.То обозначава и антиномичното съществуване на движениет в себе си, на херметизиране и " отлитане" към селенията на родното, пречистено, разбира се" от възрожденската регионална конкретност.
Завръщането-срещането на "родното" е цел и смисъл на духовната реализация и за лирическия човек на Д.Дебелянов.Ако у Ботев прегрътката на " баща и сестри и братя мили", на либе с "кървава ръка през рамо" и падането в прегръдките на майката акцентира в завъщането в родното, то неможе да се отмине фактът, че негласно е осъзната и възможността за смърт.За поети от типа на Д.Дебелянов смъртта е не само намране на гроб, защото трансцеденталното има много по- широк периметър.За Ботев смъртта е начало-"там дето ази съм пораснал и първо мляко засукал";за Д.Дебелянов тя е и в "бащината къща" и във всеки миг, в който светът губи смисъл като поле на човешкото щастие. За възрожденския поет родното е тотална ценност;за модерния поет то е екзистенциален праг, от който започва отвъдният живот.
Според текста на " ДА се завърнеш в бащината къща" завръщането затваря кръговрата на живота и съдържа представата за окончателност и невъзвратимост.Сякаш първата строфа е вариант на придчата за Блудния син, посрещнат с радост в "бащината къща": "...този ми син мъртав бе и оживя, загубен бе и намери се."/Лука,15:24/.От тази гледна точка бива въведен и мотивът за прошката на родното, за опрощението на някакъв тежък и неосъзнат грях.
Хронотопът обаче отвежда и встрани от това тълкуване."Къщата" и " вечерта" напрегнато съчетават две полюсни натоварени точки на битието-началната и крайната. Свързването на началото, раждането и вечерта, края, гасненето;моментното избледняване на пространствените и динамиката в експлицирането на темпоралните маркери/вечер-нощ/ са щрихи към осъзнаването на една преначертана цялост, наречена живот. Може да се отбележи,че в този смисъл първите четири строфи добиват синтезирания си вид в последните две на втората част.
Освен това механизмът на затихване, на смълчаване обозначава превръщането на битието в небитие, на деня в нощ,на огласен свят в безмълвен транцедент.Завръщането от живот към смърт, от било към не-било, в нещо, което е начало и край едновременно, е особено емигриране от света; доброволно напускане на горестната безнадежност, безформеност и многозначност и потъването в необозримата бездна на небитието, ако преразкажем така мисълта на Хуго фон Хофманстал.Следователно роден е домът на смъртта, в която човекът-гостенин на света се завъща в чеховската умора от "безутешни дни".
В този смисъл двете строфи на творбата очертават две ценностно натоварени полета. Отсам е "черната умора", безутешната скръб и нещастието.Така изглежда животът-един екзистенциален "ад" от страдания.Отвъд е пространството на радостта и утехата, на изповедта и прошката.В този смисъл първата строфа свързва "отхвърленото " битийно и прочувствено небитийното.Но така завръщане в миналото и пътуване в бъдището антиномично се съподчиняват.Праг се оказва фикцията, защото в настоящето го прекрачва най-малкото творческата мисъл.
Неусетил светът на живото е преходил в света на мъртвото.Тук майката присреща сина, попаднал вече сред безплътността на трансцедента, където материята е безсилна.Срещата сякаш е осъществена;тя прикланя за изповед но не съвсем така както прави Блудния син пред баща си: "Отче,съгреших и на небено и пред тебе, и не съм вече достоен да се наричам твой син"./Лука, 15:21/.Мистичното докосване до майката е придобиване на любов и милост чрез нейната " усмивка блага". Благостта е свята, даряваща, осъзната повече в контекста на родната ни духовна традиция-Ботевата молитва в "Майце си" или Яворовото "прости родино..."/Нощ/.
Мисленото влизане в храма на смъртта, ритуално смирено в "стаята позната"-кътче от вечния живот, е получаване на утеха в родното, прослетляване в родното.Изправенето на лирическия субект пред " старата икона"/нова сакрализация на "старата на прага"/ е огледален вариант на изправянето пред собственото младенчество "виждане във вечния живот".Сякаш в този миг падналият ангел отново се завръща в прегръдките на всеобщата миост и прошение със своята изповед:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
Тези стихове са израз на примирение, на просвлетление на духа във вечността.Това напускане на живота и завръщане към околния транцедент е радостно откриване на спасението.Но ако тези стихове се приемат за първи финал на творбата, то многоточието ги "отваря" към многи смислови контексти,изповядващият се лирически субект и " разказващият" лирически глас ненадейно се сливат и внезапно апострофират постигнатия смисъл:
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Неочаквано всичко се оказва илюзия."Вторият финал" на творбата отлага изповедтта пред Благочестивата, откъсва Младенеца от майката, изличава тихия двор и бащината къща, намята черна умора върху плещите на изтерзания човек и го захвърля за пореде път сред настоящуто.
Ако приемем първата и втората строфа за изградени от по две четиристишия, които моделират завършеност и смислова цялост, то финалните двустишия обозначават преминаване към нова структера. Това е откъс от завършеност и цялост, някакво упадане, изчерпване, немощ на лирическия аз, неговото заглъхване-задъхване в един безутешен вопъл, който потъва въ вечното веме и пространство, без смисъл, отзвук и лице...И без Име...
