Сложна е съдбата на нашите поети. Ботев пада убит начело на чета едва 28-годишен, Пенчо Славейков цял живот страда физически от невярна болест, Яворов умира, намерил любовта и от любовта, млади си отиват Д, Бояджиев, Хр. Ясенов, Хр. Смирненски, Гео Милев. Едва 29-годишен, Димчо Дебелянов отива доброволец на фронта и загива в името на честта и идеалите си. Неговата поезия е истинска мъжка поезия - изпълнена с много нежност и топлина, носеща силата на победилия съблазните и бездуховността човек, даваща на хората красота и доброта. Тази поезия не може да бъде обяснена само със сложния жизнен път на Дебелянов. Останал сирак, от малък той носи отговорността за себе си, търси мястото си в живота, сблъсква се с еснафския филистерски (меркантилен, материалистичен) морал на „обществото”, убедено отхвърля „правото” на когото и да било да ръководи живота му, весело прекарва нощите си сред столичните бохеми и едва свързва двата края. Целият му живот като че ли е тройствен - чиновник тук и там, член на бохемските компании, нежен лирик. Поезията му също е сложна, неординерна, носеща в себе си символ в символа и размисъл зад идеята. Така сложно се преплитат в нея и мотивите за спомена, реалността и бляна - срещат се, връщат се, водят напред, търсят нов и още по-сложен път пред човека.
Класически, в това отношение, са стихотворенията му „Да се завърнеш” и „Помниш ли”. Те са вопъл на самотника, молба за пристан на изгубения, зов за помощ на объркалия пътя и едновременно с това горда ретроспекция на живота, предизвикателство пред филистерството, отхвърляне на общоприетите канони и правила на едно ново по претенции, а всъщност старо по мироглед общество - обществото на ретроградите и забранителите.
Измъчван от великата си болка по красотата и доброто, поетът не намира покой във вълшебните царства на символистите, разбутва облачните кули и тръгва на далечен път. Този път го сблъсква с реалността, връща го в миналото и почти никога не му дава възможност за покой. Ежедневието е делнично сурово и смазващо, то дава само „черна умора”, прави хората „скръбни и нещастни”, превръща реалността в „безутешни дни”, в „мрачен затвор”. Трагедията на романтика и поета е в невъзможността да възприеме реалността, да се примири с нея, да намери кътче и за себе си. Той е човек на търсенето и вярата (спомнете си „Пловдив” - забранените неща в живота са вяра, търсене, любов), въпросите, които обикновените хора решават набързо, за него се превръщат в проблеми „на живот и смърт”, както пише на Николай Лилиев. Тази реалност, в която царува смазващата буря, превърнала се в духовна пустиня, не е свят за един лирик, не е място за истински живот на една силна и търсеща личност. Това е чужд свят:
Отдавна е слънцето чуждо за мене, аз тлея на мъките в тъмен вертеп. Живот-красота, о, живот-наслаждение, докрай ли ще бъда разлъчен от теб! Докрай ли молитвите в мрак ще замират, докрай ли в гърдите ми скръб ще цъфти и моите погледи праг ще намират там, дето са търсили златни мечти. - казва поетът още през 1908 г., очертавайки този сблъсък между реалност и мечта, между видения и духовно пуст свят. Тези потиснати мечти» възторзи, това младежко недоволство, тази неудовлетвореност от света и морала му, усещането, че в реалността няма място за блянове и идеали, тласкат поета към скръбни размисли и тъжни оценки, към меланхолия и безнадеждност:
Като воин в тъмница
да не можеш - пленен,
да развържеш десница
в гняв безумно-свещен.
Нарекъл учителя си Пенчо Славейков „жрец-воин”, самият лирик се чувства така. В него гори пламъкът на жреца, на правдата и красотата, разпалващ буйния гняв на воина на доброто и моралното. Сложните емоционални изживявания на Дебелянов са едновременно проецирани върху историческата действителност - нов свят, нови разбирания, превес на материята над духа и едновременно с това са общочовешки, за съжаление, вечни - неудовлетвореност от обществото и от себе си, несъгласие с обявените за вечни човешки проблеми, опит да се търси, да се обича, да се живее.
Поетът е част от народа и същевременно е далеч от него - изпреварил го е в разбиранията си, издигнал се е над моментното, незадоволяващ се с материалното. Дебелянов, както и всеки човек на изкуството, не желае да бъде част от тълпата, а търси път за обикновените хора, изразява своите усещания, които са и лични, и обществени. Сам пробудил се от омаята на съгласието, той разкрива сложния си свят и чрез тази самоубийствена автодисекция, това болезнено признание на истински или изживявани грехове, дава възможност на народа да се издигне над равнището на тълпата, да анализира себе си и действителността, да пробуди в себе си личността, човека, духовното.
Така в неговата поезия се преплитат три времеви състояния - на миналото-спомена, на реалността-момента, на бъдещето-бляна. В „Да се завърнеш в бащината къща” и „Помниш ли, помниш ли” трите състояния и усещания се преплитат, догонват, взаимно отричат, преливат като философия, като чувства, като изживяване. Бляновете на лирическия герой за връщане след дълго странстване са типичен мотив в символистичната ни поезия. Това е странстване не по земния път, а странстване на духа в търсене на доброто и красивото, в търсене на отговори на извечни човешки въпроси. Това е странстване из пустините на човешкото битие, из реалността с нейните Сцили и Харибди. Тази пустиня носи „черна умора”, превръща човека в „печален странник” в собствения му свят. Завръщането е: „...когато вечерта смирено гасне...” и настъпва часът на умиротворението и преклонението. Подбраните художествени средства изграждат картина на спокойствие, тишина, мрак и особено чувство на вина. Лирическият герой усеща поражението си в битката с реалността, готов е да се „завърне” при бита, при тези, които го обичат и не разбират високите му идеи, при майката (популярен мотив още от възрожденската ни поезия). Повтарят се въздействащи епитети, глаголи, съществителни - „смирено” (2 пъти), „тиха” (3 пъти), „плаха” (2 пъти), „скръб”, „печал” (2 пъти) и т.н. Това е съзнателно изграждане на мрачност, умиротворение, на особено настроение на безалтернативност и готовност за предаване. Последните стихове са отхвърлящи всичко казано преди това. Те са завръщане в реалността. Обрисуваната картина на завръщането и примирението се оказва изградена само хипотетично. Тя е поглед към възможното от областта на реалното и алтернатива на изживяваното. Отричането на възможността за завръщане е избор на път, на борба за себе си, на перспектива в духовното развитие. Тези последни стихове дават възможност за много и разнообразни въпроси около човешкото битие, около самоличността на лирическия герой. Защо той говори за себе си като за „печален странник”! Къде странства - из дебрите на духа, из пустините на делника, из „гората”(„Гора”) на бляновете? Защо е напразен споменът за майката? Тези странствания из духовното ли са откъснали героя от родината? И какво е тя за него - съвкупност от народните идеали и морал, битово място за съвместен живот на съплеменници, земята, където случайно се е родил и трябва да живее?
С тези стихове лирическият герой отхвърля всяка възможност за отказ. Измъчван от мечтите, той не се примирява и с приказното ефимерно царство на измислиците. Жизнен, но и скептичен, усещащ величието на идеалите и гибелността на борбата за тях, той бяга понякога в спомените от детството, търси там утеха и състрадание. Тези моменти са редки, а и кратки. Те са пречистващи душата, но и натоварващи съзнанието, освобождаващи от болката за реалността, но и откриващи цялата тежест на поетото бреме. Тези стихове са и мечтание, и спомен.
... аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
Това е видение и отчет, преклонение и апел, молба за помощ и жажда за действие. Същата жажда за съвършенство, за тихо щастие, вълнува и лирическия герой в „Помниш ли”. Тук завръщането е към детството, представено с изящната картина на белоснежните вишни и тихия двор, на невинното вглеждане и оценяване на красотите на света. Пропит с нежност и безнадеждност, въпросът „Помниш ли?” звучи два пъти в стихотворението и възвръща от миналото един свят на чистота и невинност, на добро и любов:
Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни?
Тази примирена и кротка скръб е скръб по миналото, чист лъч в „мрачния затвор”, опит за бягство на „заключеника” - романтик. Три пъти тук звучи безнадеждното „спомени лишни”. Това е скръб не толкова по личното, колкото по общочовешкото, по ненужното в днешния свят, по унищоженото от времето и самите хора. Копнежът по романтиката на чистото минало се пресича от съзнанието, че реалността е неотвратима. финалът отново е трагично и безнадеждно звучащ, но и с реалистичната оценка на действителността, с горчивото признание за невъзможността на бягството, с усещането, че няма връщане от поетия път.
Дебелянов не се разкайва за идеалите и мечтите си. По чисто човешки причини той понякога иска да промени пътя си, да се облекчи поне за малко от непосилното бреме на нравствения избор, след което се завръща в реалността и отново бленува чистота и нежност, красота и доброта. Такъв, сложен и многопосочен е пътят в лутания и пустини на романтика и поета Димчо Дебелянов.
