За ученика / Теми литература 11 клас / Димчо Дебелянов

 

БЛЯНЪТ - ДОМ НА ЕДИН БЕЗДОМНИК
РАЗМИШЛЕНИЯ ВЪРХУ ЕЛЕГИЯТА НА ДЕБЕЛЯНОВ „СКРИТИ ВОПЛИ”

 

Родният дом е нашето най-близко, най-съкровено, най-поетично пространство. Нашият първи сакрален свят. Свят без начало и без край. В него откриваме една „канонизирана съкровеност”. „Той е наистина космос. Космос в пълното значение на думата” - пише в книгата си „Поетика на пространството” френският философ и литературовед Гастон Башлар. Предобразът на дома може да се открие дълбоко във времето, в глъбините на паметта. Домът е образ на усвоеното, обитаваното пространство. Пространство с невероятно дълбока същност. Едно топло кътче за мечтания. Обитаваният дом е крепост за тялото и душата. Необитаваният - свърталище на ветрове, прилепи, призраци, разрушение, забрава, смърт. Извечен е човешкият порив към пристан, към дом, към пространство, което да ни защити от враждебните сили на природата. Човекът усвоява това пространство с невероятно търпение и жажда, населява го с други живи същества, със своите чувства, мисли, мечти, надежди. Домът е люлка на човешкия микрокосмос. Убежище на самотника, спасителен остров за Аз-а, скъсал нишките с Другия, отправна точка по пътя към другия, към хората. Родният дом е едновременно дете, юноша, зрял човек и старец, независимо от това каква геометрична форма има и как се променя във времето и пространството. Вижте само какво богатство се съдържа в синонимното гнездо на дома: пещера, колиба, шатър, хижа, родна къща, бащино огнище, бащина (родна) стряха, родно гнездо, роден праг, роден кът, вила, сарай, убежище, пристан, заслон, каюта, таван (мансарда), небостъргач, замък, крепост, обител, храм...
Всички по-горе изброени синоними на дома имат „съзвучни стойности, свързани с поетичните ни видения” (Г. Башлар). Домът има благотворно, целебно въздействие, което се усеща не само физически непосредствено. Дори хралупите, нишите с легла от кашони и парцали по мостовете на Сена например са приятели, ангели спасители за клошари, всевъзможни типове, несретници, скитници, нещастно влюбени и пр.
За поетите символисти домът е „символ на пространството на сигурността и невинността... Свързва се с вярата, надеждата и любовта на пътника, странстващ по битийния път. Темата за бездомността представя липсата на духовна опора, вяра, надежда и любов... Битието извън Рая, видяно като наказание заради първородния грях, е представено като безкрайно скиталчество и отпраща към библейската традиция”.
Усещането за дом има свое минало, своя история и предистория, свой мит, своя легенда, свое безкрайно начало и неизмечтано бъдеще. „Чрез бляновете (цитатът е пак от книгата на Г. Башлар) цяло едно минало прониква в новия дом... Мечтанието става толкова дълбоко, че пред съзерцателя на домашното огнище се разкриват всякакви светове от съвсем незапомнени времена, отвъд границите на най-ранната памет. ..И домът, както и огънят и водата, е свързан с мечтания-проблясъци,... които хвърлят светлина върху синтеза на спомена и на предпаметното.” Споменът за старото жилище, за бащината къща човек изживява повторно като блян. Това наше свидно кътче остава да свети с незагасваща светлина завинаги в душите ни.
В елегията на Димчо Дебелянов „Скрити вопли” по своеобразен начин са отекнали и са се вплели в художествената структура архетипните образи на Дома, на бащината къща и на Майката. Те взаимодействат с праобраза на блудния син, на несретника, „захвърлен в света”. Не е ли това мит за вечното завръщане?

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.

Поетът е доловил дълбоко в себе си, в глъбините на паметта си отекването на поетичните образи на Дома и Майката. Поезията е изкристализирала в мига на сливане на бляна с паметта за Дома, когато безутешният ден, смирено гаснещата вечер и тихата нощ се разгръщат в съкровено цвете със забравен дъх на детство, в мига, когато една сиротна човешка душа е приласкана от спомена за свидната копривщенска къща.
Дори от една формална страна елегията „Скрити вопли” поражда смиели. Ако се вгледаме в морфологичната й структура, ще забележим, че се осъществява среща на съществителни имена от мъжки и от женски род. В елегичното сияние на бляна две същества - мъжко и женско - се докосват и в мига на докосването се разделят. Толкова драматично кратък е този бленуван миг на срещата, че не ни остава време да си поемем дъх.
Ето съществителните от мъжки род: ден, гостенин, поглед, заник, път, вопъл(и), странник.
От женски род: къща, вечер(та), пазва(и), нощ, умора, стъпка(и), радост, старата, усмивка, стая(та), пристан, заслона (съществителни имена от м. р., но Д. Дебелянов ги е употребил като имена от ж. р. - „последна твоя пристан и заслона”), дума(и), тишина(та), икона, майка, родина. Синът търси духовна опора в родната къща, в един познат до болка, чист и свят човешки космос, в прегръдките на най-близкото си същество:

Да те посрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Не бащата, а майката в поетичното бленуване на душата посреща на прага дългоочаквания гостенин. Захвърлил товара на „черната умора”, един странник, беззащитен като дете, търси опора в безсилното рамо на старата си майка. В благата усмивка на своята „майчица-сенчица” той намира истинското си лице, изгубено из лабиринта на „скръбния град”. Каква безкрайна жал, молба за прошка, колко обич и надежда избликват от почти забравената дума „мамо”! Сякаш синът не може да повярва, че вижда майка си -жива, мълчалива, всичко разбираща, всичко прощаваща като Богородица от старата икона. Но ето мракът сгъстява своите мрежи, идва нощта, угасва светлината на майчиното рамо, угасва усмивката на старата икона. Всичко е било блян. Синът и Майката няма да се срещнат. Душата, едва усетила топлината на бащиното огнище, се сепва, останала сама пред студената бездна на нощта. Осъществената в бляна Среща е била поредната Раздяла. Плахата радост на майката е предрекла невъзможната Среща с Гостенина. И ето, сякаш от предпаметта на човешката душа се откъртват „скрити вопли на печален странник, /напразно спомнил майка и родина, вопли, превърнали се в тъжно пророчество:

Ще си отида от света -
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.