За ученика / Теми литература 11 клас / Димчо Дебелянов
ПОЕЗИЯТА НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - ИДЕАЛ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
Светът на Димчо Дебелянов е свят на блян по прекрасното, на копнеж по красотата, на възвишени духовни полети, които така болезнено липсват в заобикалящата го реалност. Поетът непрекъснато се стреми към хармония, към добро, а среща похабяващото човека еснафско битие, сивотата на трезвата действителност. И колкото повече творецът чувства сблъсъка между себе си, между своите идеали - красотата, хармонията, чистотата, нравствеността и грозотата в заобикалящия го свят, толкова по-настойчиво той лети към съвършенството, по-вярно му служи, по-уверено се докосва до неговите непревземаеми върхове.
Дебелянов не е по природа бунтовна натура, той не може да изрази в гневни, яростни стихове несъгласието си с една действителност, в която всичко е подчинено на материалния интерес, на филистерските амбиции. Този фин и нежен лирик се отдръпва, затваря се в себе си и излива цялата възвисеност на душевността си в своята поезия - самоизповядвайки се. И може би, затова поезията му често е била тълкувана като проява на символизма. Наистина Дебелянов се учи от Блок, Верлен, Якобсон, но творчеството му по своя характер е реалистично, далеч е от мистицизма и маниерността на декадентското изкуство.
Участта на този духовно извисен човек е сякаш винаги да бъде „победен”. Подирил ясни висини, той пада в „блата разтленни”, в сърцето му все ридай нестихналата жал по радости невкусени („Победен”). Той съзнава това, но не се примирява. Мъката се поема спокойно, скръбта е светла, пречистена и поражда дивни стихове с особени кристални отблясъци. И понеже не е лирик, подобен по своя творчески натюрел на Вазов, който се бори срещу настоящето си, нито като Ботев, на когото „кръвта се ядно в жили бунтува”, Дебелянов търси приют в спомена. Но и мисълта за миналото често не носи утеха:
Как бяха скръбни моите детски дни,
о, колко много сълзи спотаени...
(„Пловдив”)
Елегията носи всички черти на типично Дебеля-ново произведение - интимност, задушевност, нежност, които прозират ъ самата художествена тъкан. На този фон зловещо звучи гласът на големия град:
Престани да вярваш и да дириш!
Забранен е на любовта
плодът - и в зли страни мечтите ти навек
ще бъдат пленни.
Тук големият град - Пловдив - е противопоставен със своята суровост и неприветност на мекотата и нежността, присъща на Дебеляновото светоусещане. Зловеща е действителността в града и това е доказано по изключително завладяващ начин и в стихотворението „Спи градът”:
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта невярна верен син
бродя аз бездомен и самин,
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Очертава се образът на бездомник, който броди „самин” из улиците на града, защото не може да се приспособи, не може да приеме студенината на тълпата „ледено бездушна” („Миг”), която го заобикаля отвред, но която му внушава усещането за безкрайна самота. Защото обществото прощава на всички, но не и на безумните мечтатели (Оскар Уайлд), а Дебелянов е от онези, които не могат да се приспособяват към това, което ги отвращава, не умеят да правят компромиси със себе си и изразяват бунта си, като се оттеглят в свой свят-такъв, в какъвто биха се чувствали по-леко; който се приближава повече до техните възвишени идеали за хармония и съвършенство. Дебелянов не притежава огнения темперамент на творци като Байрон, Лермонтов, Петьофи, Яворов, но това не означава, че се е примирил безропотно. Напротив, голяма сила е необходима, за да може да устои, да остане верен на себе си и това да бъде импулс за творчество, което е насочено не само към вътрешно себераздаване, но и към хората - прави ги по-добри, по човечни. „Природата на Дебелянов трепти от едва потискана жизненост-залог, че вярата отново ще избухне” (Ст. Каролев). И наистина, трудно може да се определи кое е по-силно - примирението или съзидателното начало у Дебелянов:
Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
(„Черна песен”)
Тази строфа дава повод не само за философски размишления. В нейния дълбок подтекст много критици се опитват да открият ключ към загадката в душевността на Дебелянов. И може би отговорът се крие преди всичко в самото създаване на неговото творчество. Поетът знае, че не е сам, че не е единственият, влязъл в конфликт с действителността. Но малцина са тези, които успяват да покажат, да оставят на хората (и то не само по силата на своя талант, но и на огромното си човеколюбив) примери за извисена нравственост, да докажат, че доброто и красотата съществуват. Може би Дебелянов може да се сравни с бора от стихотворението „Самотници”. И той, като това голямо, силно, красиво дърво, се вие и прегъва под напора на мрачните стихии, но не се пречупва, не се предава. Поетът мечтае за:
... оня лъчезарен край,
де вечно щастие владее,
де вечна красота сияй.
(„Брезите сладостно заспали...”),
но не знае къде е тази нетленна хубост, не знае къде да я дири. И затова се приютява в спомена за чистото детство в родната патриархална Копривщица, където е закърмен с идеалите за честност, доброта, нравствена чистота. И може би и той като Йовков иска да каже: „Упрекват ме, че съм отивал в миналото. Това минало за мене е една идея, с която дохождам по-лесно до действителността, за да споря с нея.” И Дебелянов, който се родее с Йовков не само заради своето човеколюбив, а и заради начина, по който казва своето „не”, отива в миналото, защото душата му не може да се примири с поевтиняването на нравствените ценности, с окалването на патриархалните нрави, с моралната „инфлация” в капиталистическото общество. Така се раждат прелестните елегии „Помниш ли...” и „Скрити вопли”. Цял един свят възкръсва в тези произведения - свят, озарен от човечност и мило безгрижие:
Помниш ли, помниш ли тихия дом, тихия двор с белоцветните Вишни. Поразително е умението на Дебелянов с възможно най-малко средства да създаде у всеки читател асоциации с нещо негово, лично, преживяно, да навее спомени от детството. (И отново тук срещаме това, което е характерно за голямото изкуство - независимо от конкретните подробности, то винаги поражда резонанс у читателя, достига до сърцето по силата на непосредствено емоционално внушение.) Преплитането на първо и второ лице внушава чувство на задушевност, на интимност, което още повече усилва въздействената мощ:
Да те посрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш - „мамо, мамо”
(„Скрити вопли”)
Свята обич между майка и син прозира в тези стихове. Едва ли има друг момент в българската литература, където така настойчиво да звучи необходимостта от първите и последните думи на всеки човек: „мамо, мамо”. Не случайно поетът споменава и за старата икона - това е алюзия за светостта на майката, на тишината, на патриархалната доброта. В самата мелодия на речта звучи нежност, топлота - характерни за родната обстановка.
Но поетът знае, че това, което е прекрасно -спокойствието, тишината - са останали в миналото, че те са несъвместими с настоящето, където боричканията за власт, звънът на парите, шумните излияния на потисниците заглушават, задушават, притискат със своята грозота поета. И ако трябва да посочим онези „ключови думи, които са като звезди, върху които е опънато покривалото” (Блок), и които най-добре характеризират ценностните критерии на всеки поет, това при Дебелянов са думите, свързани с тишината, спокойствието, които навяват асоциации с полет върху крилата на бляна след изтощителна умора „морна”, „тих”, „сънна”, „уморен” и т.н. Вапцаров въвежда координатите „земя” и „небе”, представени посредством своите метонимии, в своя поетическо-философски модел на света, за да подчертае диалектиката на битието; Смирненски използва в творчеството си една слънчева палитра, а лексиката му се характеризира с всичко, що е близо до бурята, до огъня - отново с цел да подчертае идейните си внушения за величието, устрема и размаха на революцията. Дебелянов, от своя страна, е майстор на изразните средства, с които създава внушение за тишина, спокойствие, които създават алюзия за уморена, кротка светлина:
на лунния блясък вълните
заливат пустинния път.
Блясъкът е лунен, при Дебелянов няма ярки светлини. Смирненски, когато разкрива социалните противоречия в капиталистическото общество, си служи предимно с жълтото, сивото и черното - внушаващи асоциации за безнадеждност и отчаяние, единствена светлина е разкъсаният и блед пламък на свещта - „Зимни вечери”. Може би в това отношение той наследява нещо от своя учител Дебелянов, който по принцип не вижда света в ярка дневна светлина. От една страна, при Дебелянов това се дължи на отношението му към заобикалящата го действителност, но от друга то е характерно за неговото светоусещане, за неговата интелектуална вглъбеност. Дебелянов никога не изкрещява чувствата си, той ги нашепва, изплаква. По прозрачност, финес и ефирност на изображението неговата лирика се доближава до живописта на У. Търнър. Английският живописец претворява света с изящество, мекота и пластичност. По същия начин Дебелянов изразява своите емоции, отношението си към света. Лириката му звучи с приглушени тонове „под сурдинка”. Със самата мелодия на лириката си той още веднъж разкрива ценностните си критерии за уют, красота, мъдрост, хармония. Ето „Вълните”, които заливат „пустинния път”- това са кротки вълни, излъчващи мека светлина. Дори вълните - символ за вечното движение - тук са уморени, притихнали, не олицетворяват бунтовен грохот, а навяват асоциации за някаква призрачност, за прозрачност и нежност. Поетът често се носи в приказни светове, но винаги в него звучи съзнанието за мрачната действителност. Ето защо съвсем не са случайни трикратното повторение на „жалби далечни и спомени лишни” в „Помниш ли” и финалният акорд на „Скрити вопли”, който звучи като импресионистичен дисонанс:
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина.
Това е типично дебеляновско възклицание. И по мелодика, и по въплътено в него чувство то странно контрастира и същевременно хармонира на цялото идейно-емоционално съдържание на творбата. Тази ярка поанта разкрива трезвото съзнание за действителността, за неизбежната реалност.
Подобни чувства се преплитат и в любовната лирика .на Дебелянов. Този нещастен и в любовта човек не е изгубил светлото си, жизнеутвърждаващо чувство, не е потънал в песимизъм. Още в ранните му творби („Пак насън те видях”, „Защо”) проличава, че любовта на Дебелянов е светло, пречистено, извисено чувство. Макар че в лириката му понякога ще срещнем еротични отзвуци - „Лъст”, това съвсем не е характерно за интелектуалната сетивност на Дебелянов. В жената (подобно на Славейков, а също и на повечето любовни стихотворения на Яворов - главно посветените на Мина Тодорова) Дебелянов вижда тих пристан, другар, утеха, слънчев лъч в нерадостния си живот. В любовта душата му се пречиства, издига се над наслоилия се в нея „дребножитейски крах” (Яворов). Много характерна в това отношение е творбата „Аз искам да те помня все така”. В това стихотворение - отново елегия - проличава не само извисеността на любовта при Дебелянов, но и една друга черта в неговото свето-отношение - неговата вяра, своеобразния му оптимизъм, желанието му да внуши и на другия своето жизнелюбие:
Вярвай! Любовта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак.
И „скършеният злак”, и „пламналата ръка” на любимата говорят за съдбоносното, за неизбежното приближаване на смъртта, но Дебелянов не иска, не може да се примири с тази неотменимост. И ето - отново проличава неговата извисеност, неговата нежност, способността му да вярва в доброто.
За Дебелянов жената е като нещо недостижимо. Тя живее само в миналото - спомена, или в бъдещето - мечтата. Тя не е представена с физическите си характеристики, тя е нещо сякаш безплътно:
Ти смътно се мяркаш
из морната памет
кат бродница сънна
в бездънна гора.
Аз тръпна след тебе
и тръпно ме мамят
в мъглите вечерни
две черни петна.
(„Ти смътно се мяркаш...”)
Тук всичко създава усещането за някаква неземност, своеобразна приказност, забулена от воала на поетовия блян. И отново типичните за Дебелянов алитерации на глъхнещи съгласни нн, т, н, които създават алюзия за нещо отдалечаващо се, неуловимо. Отново Дебелянов, посредством удивителна хармония между съдържание и форма, разкрива своята възвишена душевност, своя трепет пред красотата, съвършенството. Този творец, автор на едно камерно по своето звучене творчество, е и виртуозен майстор в областта на техниката. Изключително умело използва асонанси, алитерации, вътрешни рими и др. Прави впечатление, че за разлика от всички творили преди него поети, той почти не черпи вдъхновение от фолклора по отношение на формата. Сякаш художествените особености на неговата лирика носят преди всичко следи от повея на символистите. Но влиянието на декадентската поезия засяга главно образната система, оказва въздействие преди всичко върху изразните средства, върху цветистия език. Чувствата, настроенията са си чисто дебеляновски. Дори отношението на поета към смъртта, копнежът му по спокойствие и отдих в лоното на вечността носят съвсем различен характер от декадентската трактовка. Смъртта е честа тема в творчеството на символистите. Но Дебелянов не изпада в мистични съзерцания на огромната й мощ, успява да се опази от онова „подхлъзване” към маниерността, което е характерно за по-малко талантливите поети. В стихотворението си „Гора”, а и в по-ранната си творба „Смърт” Дебелянов жадува да отиде в приказното царство на смъртта, за да намери там отдих, спокойствие, тишина и хармония, които душата му така болезнено търси и които така жестоко липсват в действителността.
Стремежът към покой и вечна красота е характерен за цялото творчество на Дебелянов и макар че с това той е близък до символизма, неоснователно би било твърдението, че тук той се отдава на декадентски настроения. Дебелянов, както всички големи творци, наследява, събира в себе си жизненото, прогресивното, положителното от създаденото преди него както в нашата, така и в чуждата литература, но го оплодява по своему, създава самобитно поетично наследство с огромен тематично-познавателен, идейно-проблемен и художествено-емоционален заряд. По този начин (както Пенчо Славейков, Яворов) той дава своя принос в развитието на българската „интелектуална”, „рефлективна” поезия, в която доминира етично-психологическата задълбоченост. Линията, подета от Славейков, за издигане на „човека в българина” е особено сполучливо продължена от Дебелянов, от чиято лирика ни гледа кроткият, замислен лик на твореца, неотменно насочил поглед във високите очертания на своя нравствен идеал.
Дебелянов, макар и често да се унася в спомени, съвсем не загубва връзка с действителността. Напротив, своето вътрешно страдание той прикрива зад маската на „бохем”, на човек, който често избухва във весел смях. Такъв го описват неговите съвременници.
Сатиричните му стихове са ярък пример за артистичните му умения, за способността му да пренаглася лирата си, да отразява в поезията си злободневното, актуалното. В гъвкавите антитези на „Бохемски нощи”, макар и по един хумористичен път, отново по завладяващ начин е отразено несъгласието на Дебелянов със ситите, охолните, еснафски настроения:
Нему - глуп, но мазен дял -
мене - умните оскъди.
Нему - шницели изрядни
мене - пържени ребра.
Макар че поетът ясно преценява, че идеализмът му е несъвместим с окръжаващата го действителност, той неотклонно се ръководи в житейския си път от възвишените си нравствени принципи - изобличаване на отблъскващи явления от действителността, финесът, притежаван от създателя на „Скрити вопли”, тук се проявява отново. Изящната гротеска „Орден” по своето идейно съдържание напомня произведенията с граждански мотиви на Пенчо Славейков, изобличаващи прищевките на властващите, жалката същност, лицемерието на дребните души, заобиколили владетеля, готови да понесат всякакви унижения, с оглед на своите нищожни житейски интереси. А произведения като „Разговор в кръчмата”, „Елегия на литератора” и други напомнят ранния Смирненски по своя граждански патос, по будното отношение и непримиримост на твореца към отблъскващото в действителността, по заострената актуалност.
Връзката на Дебелянов с реалността особено ярко проличава в стихотворенията му, писани на фронта. Дебелянов, подобно на героите на Екзюпери, отива на фронта от чисто хуманни подбуди, формулирайки просто, завладяващо искрено своя мотив: „Съвестно ми е, когато другите отиват.”
Пътуването му към фронта е сякаш някакво съзнателно отиване към небитието, сякаш някакъв своеобразен стремеж за откъсване от мерзката действителност. Във военната лирика на Дебелянов отново проличава неговият неувяхващ хуманизъм, който се приближава до огромното човеколюбив на Йовков. В стихотворението „Старият бивак” например откриваме нещо много близко до Йовковите „Земляци”. Разкрити са човешките трепети на войниците, останали и под войнишкия шинел селяни, привързани с всяка струна от своето сърце към земята, към мирния труд.
Стихотворението „Един убит” много напомня по въплътената в него хуманистична струя на очерка „При Одрин” на Йовков. И двамата творци виждат в убитите преди всичко човека, с неговите човешки трепети, човека, който е оставил зад себе си близки, които го обичат, които ще страдат (писмата на убития от „Един убит” и разхвърляните вещи, грижливо сгъвани от „трептящите пръсти на някоя любяща ръка - „При Одрин”). По този начин както Йовков, така и Дебелянов изразява протеста си към безсмислието на войната, разкрива своя хуманизъм, който е част от неговия идеал за възцаряване на един красив свят, където хората ще се обичат и ще си вярват.
Във военната лирика на Дебелянов откриваме и едно своеобразно приземяване. Сред безименните безименен е и творецът. Той все повече се слива с обикновените труженици, заживява с техните болки и радости, приближава се по емоционален строй до техните души, до техните идеали. И не е случайно, че все по-често Дебелянов започва да говори от името на многохилядното „ние” - „Всеки завой там ни бе познат”, „нашия притихнал сън разсече”, „някога ний бяхме там отвъд”. Чувството за смъртта тук също е много по-приземено, по-реалистично. Явно е творческото и идейното развитие на Дебелянов.
Може би най-висок връх в това идейно развитие представляват стихотворенията „Светла вяра” и „Кръстопът на бъдещето”. Макар и писани доста преди заминаването на фронта, доста преди пряката среща на Дебелянов с най-онеправданите, с най-бедните - точно тези, които най-възторжено издигат идеала за всеобща справедливост, за всечовешко равенство, за красота във взаимоотношенията между хората. И макар че оптимистичният тон в тези произведения не е характерен за Дебелянов, то това, което е породило „Светла вяра” и „Кръстопът на бъдещето” - стремежът към красота и хармония, увереността в победата на справедливостта над мрака - е характерно за този творец с възвишени идеали. Той знае, че два свята се изправят един срещу друг („Кръстопът на бъдещето”) и побеждава по-справедливият -”Светла вяра”. 8 тези стихотворения е изчезнала всяка следа от противоречията в душата на Дебелянов, които той особено сполучливо изповядва в едно свое писмо до Лилиев: „...Ние се оплитаме във въпроси - за другите тъй лесно разрешими, а за нас страшни като смърт”; колебанията са отстъпили място на възторжена увереност.
И макар че увереността, непреклонната мощ и сила на духа не са често състояние на младия поет, макар че в поезията си той изповядва непрекъснато колебание и раздвоеност - характерни за философско „рефлективно” настроените - самият му жизнен път, самото сътворяване на неговата поезия е израз на непреклонна вяра, на страстна убеденост, на могъщ оптимизъм, на несъкрушими нравствени принципи, на едно последователно търсене, горене в името на идеала, в името на съвършенството. И докато хората чувстват, страдат, докато съществува човешкото у тях, поезията на Дебелянов ще им бъде необходима.
Така Дебелянов, отстоявайки своя идеал за човечност и красота в една действителност, в която тези естетически категории са едва ли не обект на присмех, остава в бъдещето. Творчеството му със своето хуманистично въздействие се превръща в своеобразно осъществяване на неговия идеал за красота и справедливост. То ни прави по-човечни, по-мъдри - такива, каквито Дебелянов иска да бъдат хората. И затова неговият взор остава отправен към бъдещето, към хората.
