За ученика / Теми литература 11 клас / Димчо Дебелянов

 

ПОЕТИЧНАТА ВСЕЛЕНА НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

 

Образът на човека в художествения свят на Димчо Дебелянов е в универсалните културни идентификации на скитника, самотника, който е на „нощта неверна верен син”. Това е съдбата на несретника, който не може да се впише в еснафската ограниченост на другите и се стига до трагичното и съдбовно разминаване между „блян и действителност”, „мечта и реалност” („Черна песен”, „Спи градът”, „В тъмница”, „Жъртвоприношение” и др.). Изострени са противоречията и това води до отчаяние и плач, до съзнание за жизнен неуспех, за безплодие на всяко усилие. Тази драма е в основата на Дебеляновите елегии, които пресъздават яворовското сблъскване на крайностите, но и тихо преминаващата, коректно заявяваната готовност на човека да не се откаже от усилието си да постигне и разгадае „смисъла на двойствеността”. На модерния кръстопът от разминавания и търсенето на брод в този живот - „тъмница” героят-неудачник упорито се взира в света на мечтата, на спомена и бляна. Основните, ключовите битийни визии са белязани с елегичната тоналност на съмненията, тревогата и на съзнанието за пречупен, прекършен полет. В големия град човекът на Дебелянов е обречен на вечна грижа-познание и самопознание, на самота и на мистичното, болезнено усещане за безсилна воля. Този духовен процес закономерно води чужденеца в големия град до завръщането му в родния край, в двора с „белоцветните вишни”. Човекът от тази елегична поезия е устремен чрез любовта, мечтата и „скритите вопли” към космическите простори, но го посреща свят без божества и мъртва мечта („Гора”, „Миг”, „Жъртвоприношение”, „Легенда за разблудната царкиня”). На фронта, сред брадясалите първични мъже в шинели, героят-интелектуалец превъзмогва пред близката среща със смъртта раздвоението си и стига до мъдрото, висшето единение на целостта на духа. Победени са метежните свръхенергии на антиномиите на битието и в „сиротната лесен” вече ставаме съпричастни с доближаването на крайностите и постигането на хармонията в „радости несподелени”.
В програмната творба на Дебелянов „Черна песен” модерният човек е с „разнолика, нестройна душа”. Неговата драма е в яворовското хиперболизиране на непознаваемостта на света и на титаничното изостряне на крайностите в битийния макрокосмос. Сред хаоса на неизвестното героят се самоидентифицира като „самотник” и „неудачник”. Преобърнати, хаотични са родовите патриархални гравитационни сили. Художественото време не е линеарно. Нямат ясен ценностен модел, който да определя целта и посоката на движение. Времето е хаотично, неформално. Вместо красотата от обикновеното в делника, с надеждите и съмненията, идва Времето на Яворовата мистична „нощ”. Героят не е готов за трудния избор. В граничността на XIX и XX век, в маргиналността между патриархалните традиционни стойности и модерното АЗ зейва жестоката пропаст на „грижата”, на дългия път на познанието и самопознанието. При всеки „подем-падение” АЗ-ът пие от първоизвора на горчивото самопознание. Личността е отчуждена и самотна, тя се самоидентифицирана като „на нощта неверна верен син”. Оксиморонът най-добре улавя и легитимира парадоксите на новия свят като битие без старите правила и класически закони. Дъждът условно и пространствено реално затваря човека в дискомфорта на отчуждението.
Началото на самопознанието не е белязано с радостта и щастието, а с „безпощадна буря”. Анжамбманите в краестишията на втората строфа засилват внушенията за съдбовни забрани за младия човек. Жестокото при този герой на самотата е, че той е обречен да Живее без спомени, без мечти и надежди, в общество и време без светлина.
Елегиите на младия самобитен поет - „Да се завърнеш в бащината къща” и „Помниш ли, помниш ли...” - са естетически образец на потиснатата „буря” на спомена. Мотивът за завръщането е прощалната изповед на душата в края на житейския път, когато „мойто слънце своя път измина...” Погледът е „морен”, героят е „гостенин” не толкова в бащината къща, колкото в света, защото е определен да бъде с „разно/ш/са, нестройна душа”. Той е смирен, победен в силата, прекършен в желанието да превъзмогне раздвоението и се стига до самохарактеристиката за „печален странник”.
Гласът на героя чезне в онези „скрити вопли”, откровения на модерната душа в маргиналността на „кръстопът на бъдещето”. В търсенето на божества, личността от художествения свят на Дебелянов се самообвинява, че това са напразни мечтания за „май/са и родина”. Настоящето е „мрачен затвор”за героя-мъченик, а „тихият двор” и „белоцветните вишни” са търсене на алтернатива, на другост пред самообвинението за „позор”.
Дебелянов е сред творците, които заминават за фронта. При поета и при неговия герой това решение е част от духовната драма на самоуважението, за да не е заподозрян и обвинен в страх и някакви привилегии пред най-голямото изпитание. Пред лицето на смъртта изчезват кокетните и абстрактни словоизлияния, а всичко става толкова спокойно, прозрачно и необратимо. Вече врагът е само и единствено „един убит”, защото „взе що му се пада”, за да стигне до най-смразяващата „философия на живота”, че „мъртвият не ни е враг!” Войната има своята антилогика. Тя прави хората човечни пред мъртвия враг.
Духовният път на Дебеляновия поетичен АЗ е път Към мъдрото самопознание. Той преминава от „черната” до „сиротната” песен, от драмата на неудачника, несретника до интелектуалната сила на прозрението: „познавам своя път нерад”. Вече нито денят, нито нощта, нито животът, нито смъртта изглеждат безсмислени и толкова отдалечени. Надмогнати и победени са съмненията, укротени са младежките изригвания. Остава последната и най-трудната „тиха победа” над страха от смъртта, но тя се превръща във Върхово завоевание, защото във вихъра на битката е родена тази мъдрост на „светлата вяра”. В последните творби на поета-елегик героят „изживява всичко”, надмогва раздвоението и достига до ново, далеч по-ценно единение на духовността. Модерният и болезнено фрагментарен асоциативен АЗ изминава траекториите на неизвестното, на космически необятното и стига до синтеза на крайностите в търсещия свят на Дебеляновия поетичен АЗ.