За ученика / Теми литература 11 клас / Димчо Дебелянов
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - „ПЛОВДИВ”
ТРАГЕДИЯТА НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГЕРОЙ
Първите отпечатани стихотворения на Димчо Дебелянов се появяват през 1906 година в малкото списание „Съвременност” - цикъл от пет малки творби. Заглавията им подсказват основните чувства, които вълнуват и ще вълнуват младия поет, основните теми в малкото му, но цялостно и оригинално творчество: „На таз, която в нощи мълчаливи”, „Когато вишните цъфтяха”, „Малинен дъх разпръсват твоите устни”, „Скри се слънце златно зад горите”, „Аз ще го запазя първото писмо”. Последните му творби са от така наречения „фронтови” цикъл („Тиха победа”), а сред вещите му са намерени непечатаните „Един убит” и своеобразния му собствен реквием „Сиротна песен”. От ранната младост (10-годишен) до зрелостта си Димчо Дебелянов живее типично по балкански маниер и твори като поет на всички времена, поет на общочовешките страсти и търсения. Роден в малка Копривщица, той живее не богато, но сред запазения възрожденски български дух, сред подбалканските занаятчии и търговци, давали и даващи векове наред мило и драго за наука и просвета, „на ползу роду”. На девет години загубва баща си и с цялото семейство се премества в Пловдив, където учи до 1904 година, другарува с Людмил Стоянов и Константин Гълъбов. Следват две години в Първа мъжка гимназия в София, участие в редколегията на ученически вестник, прояви като рецитатор. От този период е и прочутото му изпълнение на „Елате ни вижте”, когато хвърля в очите на присъстващия и, естествено, заел почетно място княз Фердинанд Вазовото обвинение: „Вий, тлъсти Велможи, от нази гоени... „Следват дълги години на лутания и търсене на препитание, на насъщния - почти година в метеорологичната станция,известно време като стенограф в общината, във вестници, във върховната сметна палата. Неспокойният му дух не го задържа дълго на едно място. Както пише в едно писмо от 1910 година: „Ден из ден умирам като човек, защото глупея, издребнявам и оставам назад във всяко отношение. „Това го тласка и към типично балкански вариант на бохемско съществувание - компании, кръчми, нощни забави. Бил е набит, здрав, с буйна брада, веселяк, можещ по цели нощи да обикаля по заведенията и да тревожи столичната полиция. От друга страна, в същото писмо виждаме различен човек: „... заедно с упадъка ми се увеличава и вярата в някакво чудо в бъднините, разцвет на сили, които само временно са били спрени... Това, от което ме е най-много страх, е възможността да изгубя дори и способността да оценявам изгубеното и да жалея по него.” Тази душа, разкъсвана между ежедневието и вярата, между грозното съществувание и красивите чувства, между спомена и бъдещето, разкрива себе си в прекрасните носталгични и меланхолични стихове на поета - скептик, романтик, искрен и честен човек. Сам Димчо Дебелянов признава и обяснява причините за тази двойственост на битието и душата (разговор с Димо Сяров, записан от него): „... Много пъти съм чувствал как душата ми царствено се устремява към висините. Но в същото време към девствената чистота на моите блянове посягат мръсните ръце на скритите в дъното на душата ми човешки пороци.” Като личност, поетът търси вината за грозното в света най-напред в себе си, в собствените си типично човешки грехове, наследство на вековете и обществото.
Първото прозрение за несъвършенството на хората, за желанието на ограничените, на филистерите, както е определял този тип хора поетът, да смазват, да унищожават всяка свобода - лична, народна, духовна, виждаме в стихотворението „Пловдив”, филистерството е било проява на еснафство, меркантилизъм, материалистична оценка и преценка на света и човечеството, основа на съюзяването на духовно ограничените в така нареченото „общество”, самообявило се за арбитър и управник във всички сфери на живота. Първият сблъсък на Димчо Дебелянов с това „общество” и законите му е в Пловдив-града, носител на най-европейското у нас - от духа до пороците. Младежът (той напуска града на 17 години - разбиращ, оценяващ, осъждащ) вижда под воала на новия морал лицемерието, фалша, двуличието на новото общество, прозира далечната му цел да покори най-вече духовно хората, да ги превърне в роби без мисли, без чувства, без философия. И най-страшното - без любов!
Тук първи път чух възглас: -
Престани да вярваш и да дириш -
забранен е на любовта плодът -
и в зли страни мечтите ти
навек ще бъдат пленни.
В този прекрасен и съвършен като форма, като изказ, като материализиране на чувствата сонет, поетът поставя ред проблеми на битието и мирогледа. Вълнува го опитът да бъде ограничено, да бъде спряно правото на човека да вярва, да очаква. Това е право на живота, защото без него няма личност, а само съществуващо в настоящето материално тяло. Вярата в идното, вярата в силите на човека, вярата в душата му правят съществото личност. А тази личност търси, не замира на място и във философията, и в материята. Това пък търсене довежда до висшата награда на личността - любовта. Любов към хората, любов към духовното, любов като светоусещане, като база за преценка на света. И оттам - затваряне на вълшебния кръг - любовта води до вяра, не може да съществува без нея, а от вярата започва новият кръг на човешкото израстване. Кратко, ясно, естетически съвършено Димчо Дебелянов очертава и пътя на всяка личност към самоусъвършенстването, към духовните висини - вяра, търсене, любов и борба. Борба срещу ретроградите, срещу надзирателите, срещу стремящите се да покорят човека чрез забрани, чрез ограничения, чрез застой. Тези размисли на поета съвсем не са опти-мистични. От тях лъха откровена скръб („Как бяха скръбни моите детски дни!”), песимизъм („...аз бродя за утехата нерад - и кат загубен в пустошта огромна”), но и силата на прогледналия, разбралия, разбил оковите на „обществения морал” човек. В едно писмо до Николай Лилиев той, както обикновено самокритично оценява света и себе си в него: „... защо ние всичките се оплетохме във въпроси - за други най-лесно разре-шими, а за нас страшни като смърт? Да не знаеш къде си, всеки ден да се изправяш пред конфликти със самия себе си и вместо гордостта, че живееш поне малко по-висш духовен живот, да изпитваш самопрезрението на безсилния?” Силната личност на поета не го задоволява. Неговият стремеж е да промени света, да издигне хората на висотата на своя поглед. И оттам, от високото над делника и бита, да покаже красотата на света и силата на човека. Мъката на Димчо Дебелянов не е личностно ограничена, това е мъката на духовното пред низините на материалното. Не напразно тези тежки спомени са от детството, от изживяното вече:
Как бяха скръбни моите детски дни!
Оценката е направена - значи опасността от загуба на себе си, на личността е изстрадана. Скръбта е по малкото момче в големия град, свърталището на филистерството и духовния гнет, по всяка възможна - минала, настояща и бъдеща жертва на времето, на бездуховността. Поетът назовава стихотворението „Пловдив” и от тази гледна точка то носи автобиографичен характер, но в стиховете не споменава повече конкретни данни, а обобщава, анализира, прорицава. Символният образ на града се среща и в други негови творби („Спи градът”, „Аз искам да те помня все така”). Като типичен символист, Дебелянов вижда греха, убийството на личността и морала, смазването на духа в града - в новото, в материалната цивилизация. Противопоставя му гората, полето, градините и най-вече - силата на красотата и любовта. Градът (Пловдив, София или който и да е) е гибелната пустиня, пясъците на забравата, нераждащи нищо, поглъщащи всичко. В тази пустиня бурята е страшна, защото няма подслон, мракът води по неверни пътища, безкрайният хоризонт затваря завинаги като в най-сигурна тъмница на мечтите вярата, любовта. Тези мотиви се срещат и в други стихотворения на Дебелянов: затворът („В тъмница”, „Помниш ли”), бурята („Черна песен”, „Аз искам”), пустинята („Черна песен”, „Легенда за разблудната царкиня”), мракът („Разяжда гърдите ми кървава рана”), а темата за песимизма и погубената вяра е като че основна в лириката на Дебелянов.
Силната личност, някогашното дете, успява да победи в борбата за себе си. Но това е малко за него. Води го друга идея, друг копнеж - борба в името на доброто и красивото. Не напразно той прави съпоставка (писмото до Лилиев) между делничните въпроси на хората и общочовешките проблеми пред хуманистите, пред неординерните личности. В тази пустиня - света на материята, поетът търси, въпреки забраните, път, търси бъдеще чрез миналото. Спомняйки си за детството, той мечтае да излезе от плена на границите на града-стена за мисълта и виденията. Скръбта не е само от спомена, а и от настоящата безизходица: И днес аз бродя в тоя скръбен град - едничък дом за мойта скръб бездомна - аз бродя за утехата нерад - и кат загубен в пустошта огромна. Тук като чели има логически неверни постановки - градът, символ на бездуховната забава, е „скръбен”, той е и дом на авторовата скръб, а тя е „бездомна”. Като град е изпълнен с къщи, сгради, градини, а е „пустош”. Това противопоставяне на физически и материално съществуващото на духовното прави картината мрачна, трагично вярна, поетично извисена. Защото за силната личност, успяла да преодолее невидимите стени на ограниченията, за лирика Дебелянов, този град е струпване на безполезна и затлачваща пътищата към висините на духа материя, съществуваща извън света на мечтите и разбиранията му, пречка и за останалите роби на приземеното да се освободят и потърсят своя пътека към човешкото. Последните два стиха звучат като че ли песимистично, но тяхната сила е именно в противопоставянето на минало и настояще: И толкоз черни мисли ми тежат, че аз не искам нищо да си спомна.
Поетът все пак помни, знае, цял живот носи в себе си раните от тези спомени, но се стреми да ги отбегне, да ги остави далеч зад себе си. Борбата за лична духовна свобода е най-тежката борба, в нея врагът не е открит, оръжието е невидимо, то поразява сигурно и завинаги. Победил в битката за себе си, поетът скърби не толкова за пораженията, нанесени върху духа му, колкото задругите, онези, които са в многобройните домове, но в пустош, приели са ограниченията и забраните, решили са делничните си въпроси „нормално”, предали са в плен мечтите си. Затова и стихотворението „Пловдив” е не само спомен от миналото, но и трагична картина на настоящето, скръб не само по детството, но и песимизъм за сегашните негови връстници, не само вопъл от някогашно страдание, но и вик за пробуждане на личността в духовния роб на „обществения морал”, на материята, на принизеността и делника.
В стихотворенията на Димчо Дебелянов преобладават меланхолията и мъката от спомена. Тези чувства се преплитат и с огромната му вяра в силите на човека, с безкрайната му любов към хората, с духовната му свобода и стремеж към съвършенство, плод на който е сонетът „Пловдив” - едно от класическите произведения в литературата ни, искрен и хуманен копнеж по доброто и красотата.
