За ученика / Теми литература 11 клас / Димчо Дебелянов
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
„ПЛОВДИВ”, „СПИ ГРАДЪТ”
СПОМЕНЪТ - СКРЪБЕН КОПНЕЖ ЗА ЛЮБОВ И ЩАСТИЕ
Символизмът, водещо художествено направление в българската поезия в началото на XX век, намира в елегиите на Димчо Дебелянов най-изтънчен лаконичен израз. Образите са едновременно близки до реалността с неподправената сила на чувството и далечни от действителността със символно очертаните вътрешни светове на душата. Това са отразени мигновения на емоционално-психологични размисли, които напомнят за цялостен образ на преживяното, от което поетът избира най-съкровения миг. Оттук и появата на изчистения поетичен „контур” на формата, наситена с максимално сгъстено лирично съдържание. То е винаги кулминационен, върхов момент на изживяването. Символните изрази на Дебелянов са вътрешни пейзажи на чувството. Символиката на тази изтънчена поезия е споменна. Символният образ намира в потока на лирическата изповед спомени за преживяна скръб. Тя е вътрешна същност на символа-спомен, на символа-тъга. Реалната сила на болката скъсява дистанцията между символен образ на чувството-спомен и новото поетично изживяване на извиканата от паметта емоция. Тя определя художествената значимост на елегичните послания, които се възприемат като реална действителна болка. Това прави символиста Дебелянов близък до лиричната съзерцателност на настроения и чувства в творчеството на Пенчо Славейков - представител на индивидуализма във формиращата се българска модерна поезия в края на XIX - началото на XX век.
Болезнен копнеж за човешко щастие е стаен в безприютната тъга на Дебеляновата лирика. Скръбта е „бездомна”, а душата - „безнадеждна и унила”. Тези вътрешни състояния на поетичните търсения са водещи в емоционално-психологичната гама на лирическото преживяване, изтъкано от спомен и нов скръбен прилив на познати носталгични усети. Във всеки стих е стаена неподозирана болка. Тя е в настроението, в ритъма и в психологичната нюансираност на чувствата, сред които доминира пастелно стелещата се тъга на душата. Минорното настроение е художествена среда, в която мисълта намира покой. Изповядва самотните скиталчества на духа, винаги устремен не към бъдещето, а към преживяното в болка минало. Страдащият дух търси първоизворите на скръбта. Те са винаги в спомена, в извикания несбъднат миг на щастие. Непозната емоционална вселена е радостта, контрастираща на богато нюансираната като вътрешно преживяване скръб. Тя е единственият „дом” за душата на поета, останал сам със спомена за скръбните детски дни, за които мълви лиричната изповед в сонета „Пловдив”:
Как бяха скръбни моите детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.
Скръбта на детските дни е неизплакана. Остава „спотаена” („сълзи спотаени”), превръща се в „таен” взор на душата. Той е „стъмен”, вътрешно вглъбен от неизплаканата, потисната болка. Реалният свят се отдалечава, губи зримите си очертания. Взорът е отчужден от външно реалното. Възприятията са художествено отражение на видяното през призмата на болката и тъгата. Мисълта се „взира” в притаената скръб и усеща присъствието на действителността Като „безпощадна буря”, надвиснала над духа на поета. Отчуждението от реалността е емоционално почувствано. Самотата и уединението са единствена утеха за скръбно ранената душа. Тя „чува”далечния възглас на болката, емоционално „озвучен” от носталгичния копнежен лиризъм на спомена:
Тук първи път чух възглас:
- Престани да вярваш и да дириш -
забранен е на любовта плодът -
и в зли страни мечтите ти
навек ще бъдат пленни.
В тишината на спомена бавно „умира” надеждата. Нейният стон „чува” душата, но не като звук, а като скръбен залез на винаги догарящ, но нероден със светла зора ден на вяра и мечти. Любовта към живота, към обикновените радости на човешкото всекидневие е забраненият духовен плод на щастието, което поетът винаги дири, но никога не намира. Радостта и щастието са непозната вселена за емоционалните трепети на търсещата му душа. Мисловните полети на поетичното съзерцание към мечтания плод на щастието са в „плен” на злото. Скръбно орисана е душата на поета. Тя е „бездомна”. Сред нейната самотна тъга споменът става зрим и печален. Откроява се образът на стаената болка, символно отразен в споменната реалност на „тоя скръбен град” - „едничък дом” на тъгата, извикана от скръбната дълбина на душата. Из нейните стаени пространства в носталгичен унес „броди” лиричният взор на Дебелянов. Духът се завръща към първоизворите на болката и скръбта:
И днес аз бродя в тоя скръбен град -
едничък дом на мойта скръб бездомна
-аз бродя за утехата нерад...
Не утеха търси поетът сред скръбния спомен на миналото, а смирена среща с вечната тъга на душата, „приласкаваща” го сред самотата на болката. Тя е единственият „пристан” за неговата „скръб бездомна”. След дълги скиталчества духът на поета, останал за „утехата нерад”, се завръща към спомена за някога преживяна тъга. Но вместо покой и смирение, лиричните усети донасят нова болка. Сетивен е допирът на душата до „пустошта огромна”, в която преживените скръбни детски дни са реалност, а не носталгичен спомен. Миналото е неуютно с болезнено „развързаните” рани на душата. Настоящето е тъга и скръбен спомен. Щастие за душата на поета няма и той не иска „нищо да си спомня”:
...аз бродя за утехата нерад -
и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомна.
И в настоящето, и в миналото еднакво тъжен и скръбен е Дебелянов. Той е винаги сам с болката на лиричните си преживявания. Безлюдни са пространствата на душата. Поетът е пленник на своята самота и в прискърбието на лиричните изповеди на стихотворението „Спи градът”:
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът, ръми, ръми, ръми...
Усещането за безприютност и тъмни хоризонти е изразено със символния мрак на нощта. Всичко е притихнало. В художественото пространство властва тъгата. Тя е „безшумна”. Безмълвно обгръща с тъмен покой човешкото съзнание. Изпълва го с неверие, отнема всеки порив на мисълта и всяко желание за полет. Изход няма от тъмния мрак на пустота и безнадеждност, обхванали душата. Вътрешната притихна-лост на поетичните усети, докоснати от болезнена самота, засилва усещането за тъга, която се лее като плач в нощта. Нейната скръб е озвучена чрез стъпките на поета, бродещ бездомен сред „безшумните тъми” на града. Човешкото щастие е недосънувана мечта на скърбящата душа. Болка пронизва художественото пространство, тя обгръща на „нощта неверна” „верен син”, а „дъждът, ръми, ръми, ръми...” Музикалността на стиха изплаква скръбното настроение в душата на поета. Постоянно присъстващият черен цвят, символен знак на болката, е богато нюансиран. За „тъмната” скръб говорят ръмящият дъжд в нощта и отекналият звук от самотни стъпки в мрака. Скръбното уединение на душата е нарушено от нов прилив на тъга. Тя има свой звук, свой глас, който „вика” и „кънти” от самота сред притихналите тъмни сенки на нощта. В тях символно е притаен далечен спомен за преживяно скръбно чувство. То идва от миналото, „лее” се безспир и нощта става още по-тъмна и безприютна:
Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.
Броди поетът край „черните стени” на неуютни спомени, навестили душата. И отново чути „жалби за преминалите дни” сгъстяват мрака на скръбните настроения.
Художественото пространство „натежава” от самота и в нейната дълбока, тревожеща съзнанието тишина още по-отчетливо „кънтят” стъпките на миналото. То оживява като „писък” в нощта. Вика болката на преминалите в жалби дни. Образът на тъгата е съкровен и мил, почувстван е като любовно преживяване, наскърбило с тиха печал още повече спомнилата миналото си душа:
Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомени възкръсва - чист и драг -
и скръбта расте, расте, расте...
Емоционалният контраст между озарения от спомен „мил и драг” образ на преживяно щастие и безкрайната тъга, която „расте, расте”, създава реалното усещане за потисната, неизплакана скръб.
Тя „озарява” с минорно настроение спомена. Нежният лиризъм на съкровено щастие, притаено в дълбините на самотната душа, припламва за миг с непознат блясък в общата емоционална гама на елегичното настроение, за да угасне сред тъгата на възкръсналия спомен. Той е болезнен с изплувалия от паметта образ на мимолетната радост. За Дебелянов всеки миг на щастие е по детски чист, искрен и красив. Уподобена на любовна ласка, милваща душата, радостта е одухотворена. Приема образа на „дете - с пробуден жар”. Тя - любовта-щастие - идва с „пламенна усмивка на уста”:
Тя дойде - дете - с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.
Срещата с радостта на нечакано щастие е мигновение, пробудило неутолима жажда за красив и пълнокръвен живот, в който хармонично съжителстват минало и настояще, спомен и мечта. Но мимолетна е радостта и вечна - болката в душата. Тленни са духовните дарове на възкръсналия спомен. Щастието е трагична, несбъдната среща с радостта. Емоционалното озарение на душата угасва и тя „обръща” гръб на бляна и мечтата. Изплувалият спомен потъва в мрака на стелещата се безкрай тъга:
Миналото - ах, остана то
тъмен край от скърби заледен
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик: защо, защо?
Мечтата за щастие е „тъмен край от скърби заледен”. Остава завинаги в миналото сред мрака на угасналите надежди. Оттам се чува нейният „скръбен вик”, който заглъхва сред „безшумните тъми” на безмълвно чезнещата в тъга, ограбена от радостите на живота душа. Спомените за скръбно преживени дни отекват в мрака на нощта. Смисълът на живота остава неоткрит. Скръбта расте, болката разкъсва душата на поета, а дъждът непрестанно ръми като вечна печал и неизплакана мъка в стихотворението „Спи градът”:
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз - бездомен и самин,
а дъждът ръми, ръми, ръми...
