За ученика / Теми литература 11 клас / Димчо Дебелянов
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
„ПЛОВДИВ”, „ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА”, „ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ ТИХИЯ ДВОР”
СИМВОЛНИЯТ ОБРАЗ - „ЗАВРЪЩАНЕ” В „ТИХИЯ ДОМ” НА ТЪГАТА
Художественото пространство в поезията на Димчо Дебелянов е изпълнено с тъга. Тя определя плавния ритъм на елегичното чувство и вътрешния символен обем на поетичните образи. „Споменът” и „градът”, като психологически проекции на лирическия размисъл, очертават мястото на действие - града - и водещото настроение в емоционалната динамика на неговото протичане - спомена.
Димчо-Дебеляновата лирическа изповед, за да улови светлите тонове в импресията на чувството, търси особения полупризрачен контраст между светлина и мрак в полусянката на спомена. Той се превръща в художествена среда, в която чувството припламва с последните догарящи отблясъци на заника, „умиращ”уморено в душата на поета. Остава споменът за елегично настроение.
Споменът ражда спомен. Изповедта на душата в символен, условен план протича между две „споменни” художествени среди. Поетическото действие тръгва от спомена, за да търси нов спомен сред тъгата на чувството. В своето лирическо търсене то минава през пространствената материална среда на „града”, за да се озове в „бащината къща”, в „стаята позната” или в „двора” с „тихия дом в белоцветните вишни”.
Действието е споменно и то винаги търси миналото. Времето присъства като лирическа импресия на споменно извикани чувства и настроения, които търсят материален израз на тъгата в поетическите образи на „бащината къща” и на „тихия дом”. Те очертават материалните среди на споменното „пътуване” към миналото. Така се оформя основният мотив в поезията на Димчо Дебелянов - „завръщането” носталгията на преживяно чувство.
Елегията - от своя страна - е основна жанрова форма, организираща „пътуващия” поток от настроения и чувства. Мисълта е вглъбена в търсене на избледнелия спомен. Затова и импресивното избухване на светлина сред мрака на тъгата е израз на уловен миг от извикана споменна представа. Тя е само част от общата картина на преживяно чувство. То няма емоционална сетивност, защото е филтрирано от времето. Но за да възстанови остротата в контраста на психологичните усети, търси спомена за цвета, за баграта на преживяното чувство. И настроението идва като далечна избледняла светлина от къс преживян живот, останал в миналото. Това е само фрагмент от спомена, роден от мигновения проблясък на събудена емоционална багра. Тя идва отдалеч, от дълбините на отминало чувство и носи „гласа” на тишината. Всичко е бяло, тихо и призрачно. Душата сънува своя спомен за завръщане в „бащината къща” и в „тихия двор” е „тихия дом в белоцветните вишни”.
Художественото пространство е обезлюдено. Тихо „кънтят” сам стъпките на спомена. Той е тъжен, виждайки отново картините на преживяното. За миг те оживяват, огласени от елегичния вопъл на душата:
Помниш ли, помниш ли тихия двор - Мигът отлита. Споменът се топи и душата се опитва да задържи разпадащия се образ, дошъл от миналото, но остава само настроението от твърде познато, някога преживяно чувство: Как бяха скръбни моите детски дни! О, колко много сълзи спотаени! И в емоционалния поток на спомена сърцето скръбно повелява на духа: Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни. Тъгата е намерила своя „дом”. „Завърнала”се е в „тиха нощ” в тишината на бащината къща. Всичко е спомен - и настроението, и чувството, и художествената среда за поетическо действие - „къщата”.
„Бащината къща” е малкият къс от спомена, оформящ поетичната рамка на изповедта. Из-плаканите вопли на Димчо-Дебеляновата душа са лирични миниатюри, вариативно извиквани детайли от споменното минало на чувството. Те се превръщат във водещи поетични мотиви на неговите стихотворения „Пловдив”, „Да се завърнеш в бащината къща”, „Помниш ли, помниш ли тихия двор”.
Дните на детството носят в художественото пространство на спомена „сълзи спотаени”. За Димчо-Дебеляновата поезия образът на „бурята” не е характерен метафоричен знак. Този особен драматизъм на лирическите послания е художествена доминанта на Яворовите „безсъници” среднощни видения. Но в сонета „Пловдив” на Дебелянов той присъства като статичен знак на трагична прокоба, изпратен от съдбата. Душата на лирическия герой е обречена на тъга. Скръбта е нейната участ:
Как бяха скръбни моите детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.
Сякаш отдалеч идва предопределението за вечно завръщане в „скръбта огромна”. Звучи като предупреждение за все още неразразила се, но идваща буря. Това е трагичен знак, който душата понася като елегично предчувствие за идващите дни на меланхолна тъга. Настроението е допълнено чрез усещането за осланеност и прекършеност на духа:
Тук първи път чух възглас:
- Престани да вярваш и да дириш -
забранен е на любовта плодът -
и в зли страни мечтите ти
навек ще бъдат пленни.
Животът става без цел и посока. Има само тъжно настояще, но не и надежда за светло бъдеще. Духовният взор на лирическия герой се стъмява. Душата броди нерада и бездомна. Художественото пространство е пронизано от приглушената светлина на скръбта. Образите на „града” и „дома” стават символни знаци на обезнадеждената душа. Тя „броди” сред тъгата и студената пустота на спомена:
И днес аз бродя в тоя
скръбен град -
едничък дом на мойта
скръб бездомна -
аз бродя за утехата нерад
Бездомността, като състояние надуха, има своя условна среда за изява - „града”, а духовната пустота търси „пристан и заслона” в обезнадежденото пространство на „дома”. И двата художествени образа - „града” и „дома” - са част от символния обем на тъжния Дебелянов спомен. Лирическият герой се взира в него и вижда духовния неуют на минало и настояще:
аз бродя за утехата нерад -
и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомня.
Но тъгата е постоянна спътница на Дебеляновата поезия. Тя връща носталгичния спомен за „тихия двор” и „тихия дом в белоцветните вишни”. И душата, просветлена от образите на родния уют, сама призовава спомена „да се завърне” в мисловния взор на лирическия герой:
Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни?
Образът на „дома”, като спомен за „дните предишни”, се изпълва с тишина. Времето спира и дълбоко от паметта идва светът на детството, означен със символния знак на „белоцветните вишни”. „Разцъфва” душата, просветлена от завърналия се спомен. Импресията на чувството рисува сред притихналата скръб на душата забравените образи на миналото. Силата на усетите като ярка светлина прорязва мрака на тъгата и се ражда вопълът:
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни
Споменът е излишен, а стонът на сърцето и неговата жалба - далечни.
Лирическият АЗ се отдалечава от миналото, но се чувства чужд и далечен и за настоящето:
Моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!
Той чува гласовете на миналото, изпълнили спомена с „шъпот и смях”. „Белоцветните вишни” проблясват в скръбната тишина на спомена със светлата усмивка на детството. Тъгата става непреодолима:
Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни?
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни
И в нейната тиха меланхолия като далечен спомен прозвучава скръбната изповед на Дебеля-новия лирически АЗ:
Аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!
Скръбен в своята нежна самота е лирическият недосънуван спомен на Дебеляновата душа за завръщане в „тихия дом” на „дните предишни”.
