За ученика / Теми литература 11 клас / Димчо Дебелянов
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
„ПЛОВДИВ”, „ЧЕРНА ПЕСЕН”,
„СПИ ГРАДЪТ”, „ТИ СМЪТНО СЕ МЯРКАШ”
ЛИРИЧЕСКИЯТ ГЕРОЙ - „БЕЗДОМЕН И САМИН” В „ЗДРАЧА” НА СПОМЕНА
В поезията на Димчо Дебелянов тъгата е безмълвно „пътешествие” на духа из скръбните пространства на мисълта. Те са облъхнати от красива носталгия по тихата радост на човешкото щастие. Затова и тъгата в поетичния свят на Дебелянов е светло „смирена”. Носи вътрешно „озарение” на „смълчания” дух, който се докосва до спомена за преживените дни. Споменното пространство на чувството се изпълва с живот чрез тъжното настроение на поетичния взор. Усетен е полъхът на отдавна преминал и преживян живот. А той е скръбен и навява тъжен спомен. От пространството на тъгата се ражда скръбният нюанс на поетичната изповед в сонета „Пловдив”:
Как бяха скръбни моите детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.
Печал, преливаща в неизплакана скръб, изпълва споменната същност на поетичното действие. Емоцията е градирана, тъгата се задълбочава. В пространството на изповедта времето присъства чрез художественото битие на „скръбни - детски дни”. То е поетически изразено като преживяване и чрез неизплакания емоционален стон на душата, останал потиснат в тъгата на „много сълзи спотаени”. Времето на отминалите детски дни е тъга и неизплакана скръб. Те се сливат в драматично задълбочаващата се емоция, изживявана от духовния взор на лирическия АЗ. Тъмните обеми на скръбта раждат бурята в душата. Тя обгръща съзнанието, създава пространство на осъзната печал и безнадеждност:
Тук първи път чух възглас:
- Престани да вярваш и да дириш -
забранен е на любовта плодът -
и в зли страни мечтите ти
навек ще бъдат пленни.
Вътрешните духовни пориви на протест и битка с безвремието на сивите, безцелно преживени дни са пронизани от скръбните прозрения на мисълта. Лишени са от градивната сила на любовта и вярата. Терзанията на душата остават безплодни. Духовният свят на човека е странно „пленен” от тъгата, потопен е в скръбното мълчание на трагично родените мечти, оказали се единствен „дом” за душата на поет и лирически АЗ.
Минало и настояще се „срещат”. Времето е тъга, дошла от миналото и превърнала се в скръб за настоящето. Емоционалният неуют търси „дом” за скръбта и тъгата. Съгражда го В несретата душа на поетичния АЗ:
И днес аз бродя в тоя скръбен град -
едничък дом на мойта скръб бездомна
аз бродя за утехата нерад
Градът е външен, пространствен израз на емоционалния и психологичен дискомфорт на душата. Той е своеобразен, временен „пристан” за „скръбта бездомна”. Тя струи от спомена, навява тъга и от настоящето. Неспокойствието на мисълта ражда скиталчеството на духа и „бездомността” на скръбта. Скръбта и тъгата са емоционално психологична и художествена среда за поетична изповед, но и вътрешна същност на лиричното настроение, изпълващо взора на поетичния АЗ с трагични прозрения за безнадеждно отнет духовен хоризонт:
... и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомня.
Споменът е отречен, защото е скръбен и печален. Потъва в „черните” глъбини на паметта, съхранила миговете на човешко раздвоение, изповядвани в Дебеляновата творба „Черна песен”:
Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
На границата между светлина и мрак се раждат изповедите на лирическия АЗ. В тях са скрити тъмните помисли, безизходицата на духа и вечното търсене на път сред безкрая на мъчителни духовни съмнения и тревожни предчувствия за необратимия съдбовен ход на човешката съдба.
Странната поетична диалектика между раждане и смърт, светлина и мрак предопределя драматичните обрати в живота на човешкия дух. Съзиждане и рушене съпътстват духовните терзания на АЗ-а. Съмнението е вътрешна мотивация на мисълта да търси спасителната светлина на надеждата сред мрака на реално преживените страдания. Те носят мъдро смирение на душата, но трагични прозрения за мисълта:
Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.
Контрастното сливане на светлина и мрак създава противоречивия символен образ на човешката екзистенция, която красиво реди смирени „залези” за духа и горди интелектуални „бури” на мисълта. Хармонията между новораждането духа на победения и духовната „смърт” на победилия, надмогналия безсмислието на земния житейски кръговрат е реалната, истинска същност на неутолимата жажда и воля за живот. Вечното неудовлетворение на духа е порив към нова глътка живот, надмогване на страха от студената, тъмна прегръдка на смъртта:
За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.
Всяко духовно горене е ново раждане на човешката мечта, която е полет на мисълта към „огнеструйна” „зора”. Но нейната реалност, нейното сбъдване е само миг на радост, на „пролетно” опиянение на духа. Идват тъгата и болката по нова, още по-далечна и примамлива мечта. Така човекът никога не остава да се наслади на духовния празник, да усети светлата радост от тържеството на победилия дух и разум. Душата му живее в пространството на неизменна и вечна среща между „пролетното” тържество на духа и „есенното” мъдро смирение на мисълта. Противоречивата същност на човешките полети и падения е част от вечната игра на живот и смърт, орисала с безпокойство и неутолима тъга духовните търсения на Дебеляновия поетичен АЗ:
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.
Гасне човешкият живот сред неутолената жажда за нови духовни полети на мисълта. Вечното неудовлетворение носи тъга и усещане за отчуждение сред скръбния свят от мечти и реалност, в който е потопена и мълчаливо страдащата душа на Дебеляновия лирически герой от стихотворението „Спи градът”:
Спи градът в безшумните тъми
на нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Завръща се дълго скиталият дух в „бездомността” на своята тъга. За нея няма покой и няма пристан. Символен знак на безутешната скръб са „безшумните тъми” и скритите вопли на душата, „изплащани” с тихия ромон на дъжда: „а дъждът ръми, ръми, ръми...” Тъгата е усетена като вечно състояние на духа. Тя е „вярна” спътница на човешките психопреживявания. Лирическият АЗ търси „тъмния” покой на самотния размисъл. Уединението е тревожно. Самотата е озвучена. Безмълвният „глас” на тъгата резонира В екота на човешките стъпки. Всичко говори за болка и безкрайно усетено отчуждение:
Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.
Миналото и тук, както в сонета „Пловдив”, оживява с „жалби за преминалите дни”. „Черните стени” - пространствен, метафоричен израз на човешкото отчуждение и самота - маркират „пътя” на тъжните спомени.Те прииждат и болката просветлява. За миг лирическият АЗ се докосва до незримата светлина на спомена:
Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомена възкръсва - чист и драг -
и скръбта расте, расте, расте...
Но това светло озарение на духа контрастно отделя скръбта, която „расте, расте, расте...” Всичко е потопено в тъга и мрак. Усмивката чезне, топи се заедно с просветления за миг спомен за несподелено любовно щастие:
Тя дойде - дете - с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.
Мигновено е щастието, вечна - скръбта и тъгата по него. Това е вечната жажда за красиво сливане на душите, търсещи уюта на споделеното чувство, на извиканата радост в сърцето. Но щастието се оказва „бездомно”, далечно и чуждо за душата на Дебеляновия лирически герой. Завръщането в миналото е скръбна среща на духа с реалната, отново изживяна тъга на спомена за несподелено щастие:
Миналото - ах, остана то
тъмен край, от скърби заледен,
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик: защо, защо?
Любовта остава странно неразбрана и несподелена. Тя е скъп спомен, дошъл от миналото, озарил с мигновено щастие душата. Но тя - любовта, е и онзи вечен избор на сила сред морето от скръб и тъга, вечни спътници на лирическия АЗ в неговия размисъл над смисъла на трагичното човешко битие. В съзнанието на лирическия герой звучи риториката на вечния екзистенциален въпрос: „защо, защо?”, събрал истината за самотно „преминалите дни” и за осъзнатата отчужденост на духа от радостите на човешкия живот.
Лирическият герой остава „бездомен и самин”, вслушан в тъжния ромон на дъжда:
Спи градът в безшумните тъми
на нощта неверна верен син, ,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Споменната реалност на Дебеляновата поетична тъга е вътрешна художествена същност на лиричните му любовни изповеди. Душата е смирена пред тъжния спомен за отлетялото щастие. Паметта е „морна”. Тя тихо разтваря тайника на сърцето и се появява „смътното” усещане за близка среща с преживяно някога щастие:
Ти смътно се мярваш
из морната памет
кат бродница сънна
в бездънна гора -
аз тръпна след тебе
и тръпно ме мамят
в мъглите вечерни
две черни пера.
Сетивността на преживяването е естетизирано от спомена. Останал е поетичният детайл „две черни пера”, който загатва контурите на цялостен образ, неясен и „тръпен”, акварелно преливащ в реалния спомен с приказните сънища на душата. Така се ражда магията на уловения миг на споменно озарение на духа. В неговото красиво пространство незримото става видимо, а любовта-среща се оказва разлъка:
След сетната среща
да срещна забрава,
подемах се падах
и страдах навред,
Нощта ме разлюби,
денят отминава,
ни радост донесъл,
ни весел привет.
Изповедта за несретата участ на духа е пронизана от изстрадано и дълбоко почувствано противоречие. Споменната реалност на чувството е вътрешно контрастна. Тя е безкраен низ от „среща”и „забрава”, от подеми и падения. Сякаш извън човешкото битие „застава”смълчаната в здрача на спомена поетична душа, пронизана от светла тъга и печал. Тя е поетична и духовна същност на Дебеляновия лиричен АЗ, художествено битие на елегичните му изповеди:
И ето погребал
в тъга непобедна
надежди и младост
в безрадостен склеп -
аз гасна, аз гасна
с утеха последна -
на спомена в здрача
и плача за теб.
Дебеляновата душа завинаги остава „пленница” на тъгата и на неизплаканите скърби в самотния размисъл на поета. Той е „бездомен и самин” дори и в „здрача” на спомена.
