За ученика / Теми литература 11 клас / Димчо Дебелянов
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
„ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ”,
„ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ”,
„АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА”
НЕДОСЪНУВАНИЯТ СЪН НА СПОМЕНА - МЕЧТА
Дебеляновите носталгични настроения „просветляват” духа на лирическия герой в изплъзващия се, „гаснещ” миг на спомена. В неговото съзерцателно пространство е затаена тъгата по „бащината къща” („Да се завърнеш”).
Прискърбната повелителност на пожелателната глаголна форма: „Да се завърнеш...”, въвежда в свят на дълъг и мъчителен размисъл, в Който е миналото, но и настоящето на преживян и отново извикан копнеж по завръщане. Драматично раздвоен е духът. Между мечтата и копнежа „застава” тъгата на мисловния взор. Той „съзерцава” носталгичното пространство на спомена, който е „гранично” състояние на духа. Ражда се като вътрешно преживяване на духовното скиталчество на лирическия АЗ при прощалния заник на деня, „Когато вечерта смирено гасне”. Тогава и душата се прощава с тъжното настояще и потъва в имагинерната сладостна омая на спомена. Той е единствено пространство на духовен уют и емоционална ласка:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Желанието за завръщане отдавна е прискърбен спомен. „Завръща” се само носталгичното настроение. То „разговаря” с духа и се появява диалогичното обръщение „ти” „да се завърнеш”. Лирическият АЗ се дистанцира от реалността. То е спомен за неосъщественото. Но именно това откъсване от действителността приласкава душата и тя се среща в светлата обител на спомена със света на родното. Образите прииждат, напомнят за преживяното и миналото поетически оживява. То е одухотворено, има надбитийна символна същност. Няма реален „екзистенциален” обем. Душата е смирена, потъва в дълбокия унес на спомена:
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Времето спира. Реалността на настоящето изчезва. Лиричният копнеж на тъгата променя посоката на мисловния взор. Той не търси „пространство” за мечтата в бъдещето, а бленува „завръщане” в миналото. Мечтата се оказва спомен, миналото - настояще, в което единствено може да живее носталгичният дух на лирическия герой. „Преживяно” и „мечтано” стават синоними. Тъгата е тяхна постоянна спътница, духовно битие на скръбната душа. Затова и в извиканото от спомена „копнежно” пространство на родното - радостта е „плаха”. Тя е мигновено озарение на мисълта, ясно осъзнала емоционалната доминанта на носталгията, която „гаси” светлика в душата, „удължава” сенките на спомена и минорната гама на чувствата и настроенията расте.
Но независимо от безкрайната тъга, „приласкала” душата на лирическия АЗ, споменното пространство на носталгично „завръщане” в „бащината къща” е място за „среща” със скъпите спомени, дошли от миналото. От общо родовото: „бащината къща”, мисловният взор „пътува” към конкретните детайли на интимно човешкото: „прага” на родния дом и „безкрая” на майчината „усмивка блага”:
Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Словото е безмълвно, озвучено е единствено от елегичното настроение, което незримо очертава мигновението на спомена. Образът няма реален, физически контур. Той се „разпада”, чезне, „гасне” в припламналите емоционални бликове на съзнанието, потопено в красивия унес на спомена. Болката от неосъществено „завръщане” е стаена, а душата - смирена. Споменното сливане със света на родното е като свята изповед на човешкия дух, търсещ сила за нов живот в опрощението на майката. За Дебелянов нейният образ е въплъщение на смирената тъга и печал:
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона.
Тъгата расте. Споменът натежава от болка. Красивият миг на среща с миналото е към своя край. „Плахата” радост от преживяното прераства в скръбен вопъл:
Аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Тъгата остава скрита, радостта - неизвикана, а скръбта - неизплакана. Лирическият АЗ на Дебелянов е в плен на своето елегично настроение, което е водещо и в стихотворението „Помниш ли, помниш ли...”:
Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни?
Тъгата извиква спомена. Неговото пространство е търсено. Мисловният взор го улавя чрез пробягващите в съзнанието образи: „тихия двор” и „белоцветните вишни”. Споменът има свой пространствен контур. Той е странно изваян от „тишината” на мисловното вглъбение. Съзнанието на лирическия АЗ „съзерцава” своя спомен, който е копнеж и елегично настроение, красиво потъване на мисълта в носталгията по „белоцветните вишни”. Затова и „тихият дом” на спомена е в духа, в мисълта, т.е. в „белоцветието” на тъгата, припомнила радостта на отминал живот. Пространството на спомена е красиво: „тихия дом в белоцветните вишни...”
Но макар и смирена, тъгата ражда драматичният размисъл на неудовлетвореното съзнание:
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни
аз съм заключеник в мрачен затвор...
Появява се контрастното измерение на споменния размисъл. „Белоцветието” на копнежа по миналото е заменено от „тъмната” изповед на духа, „жалейно” припомнил „дните предишни”. Тяхната недоживяна и никога неповторена радост е страшната „казън”, духовната присъда на мисълта за ненадмогната болка от настоящето, изживяно като „мрачен затвор” за душата на Дебеляновия лиричен АЗ. „Бягството” в спомена за „дните предишни” единственото спасение за духа:
Помниш ли, помниш ли в тихия двор,
шъпот и смях в белоцветните вишни?
Но то е мимолетно. Споменът „събужда” гласа на радостта, непозната В настоящето. Трагичен е вопълът на скръбната душа, „осъзнала” вечната „среща” и „разлъка” между минало и настояще в елегичните „пътувания” на спомена към „тихия дом” на Дебеляновата поетична тъга. Тя е пробудена радост и „жалба далечна”, идващи от елегичния „сън” на мечтата спомен:
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни...
Жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!
Тъгата емоционално озвучава и спомена за „тихия”, „скръбен” миг на човешко интимно щастие в елегията „Аз искам да те помня...” Болката на душата е „бездомна, безнадеждна и унила”. Поетичното настроение слива тихата печал В интимните преживявания на двамата влюбени:
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Лиричната изповед на сърцето резонира в пространството. То е изпълнено с елегичните настроения на духа. Художествените образи на „града”, на „хълма” и на „дървесата” са материален израз на трагичния копнеж по човешко щастие:
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
Раздялата е свята болка за лирическия герой. Тя е неизповедима „среща” за разделящите се в скръбта души. Прощалният миг е като ново начало за духа, странно „пътуване” (съм друг свят, в който зората е с „взор прощален”:
В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато тя ще победи!
Осъзната е тленността на човешкия живот, над който властва скръбта и безнадеждната мечта за лично щастие. Образът на смъртта: „Тя ще победи!”, носи духовното прозрение за мъдрата печал на философски осъзнатото безсмислие и тленност на човешката, интимна емоция. Лирическият АЗ е категоричен в извода, че любовта е „в буря скършен вик”, че радост носи мисловното „пътуване” към неизповедимите тайни на сърцето, а споделеността на чувството е преследвано от „лиха”, „скръбна” орис. Душата е тъжен „пристан” на съкрушената надежда, недосънувала своя „сън за щастие”:
Прозренията на духа са скръбно безнадеждни. Но елегичният стон на Дебеляновите поетични изповеди винаги носи и светлото смирение на тъгата, което е превъзмогване на болката и духовно спасение за обезнадеждената мисъл, изправила се пред скръбния, противоречив смисъл на живота. Той винаги е „недосънуван сън”, но мисълта за неговата мигновеност изпълва с копнеж по виталните сили на щастието не само съзнанието, но и тъгата на лирическия герой в поетичния свят на Димчо Дебелянов.
