За ученика / Теми литература 11 клас / Димчо Дебелянов
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - „МИГ”
„АЗ ВИДЕХ СВЕТА КАТО ПРОПАСТ БЕЗДЪННА”
През 1914-1915 г. Дебелянов написва стихотворението си „Миг”. Удивително е, че много директни мотиви от неговата поезия намират завършен вид именно в това стихотворението. Ситуацията е отчасти позната. Дебеляновият лирически герой живее в странна действителност, където реалността причудливо се преплита с мечтите, където строгите закони на разума воюват с метежните страсти. Но и мечтата в „Миг” е особена - „жажди смирени”. Впрочем, никъде в лириката на Дебелянов мечтата не е противопоставена на реалността, тъй като не е била така преднамерено и обстоятелствено фантастична. Странността в „Миг” е своего рода кулминация, постепенно назрявала в по-рано създадените стихотворения.
За Дебеляновата лирика е почти закон там, където около лирическия „Аз” достатъчно отчетливо е означена някаква реалност, „Аз”-ът се стреми да изчезне от нея, да я отдалечи, да прехвърли душата, мечтата, въображението в други краища, в други времена. В „Миг” стремежът на лирическия „Аз” е да достигне предела в известен смисъл чрез изчезване на наличната реалност. Странни ситуации и положения възникват в това стихотворение. Действителността, съхраняваща всички външни признаци на всекидневието, на делничния живот, вмества най-невероятни, взаимноизключващи се събития и стълкновения. Тук всичко е неустановено, внезапно, изведнъж, без минало и бъдеще:
Дали се е. случило нявга - не помня
не знам - ще се случи ли...
Това вече не е действителност на конкретни жизнени обстоятелства, защото лирическият герой „плува самин из тълпата огромна”, защото не е съпричастен „на някакъв град сгрешен и позорен”. Героят на Дебелянов, даже по външно впечатление, рязко се отделя от тълпата „тъжен и морен”:
а долу се носеше музика шумна
от стъпки, от смях и преплетени речи.
Поривиста натура, за него щастието е горчиво, по-скоро неутолима страст. Той бленува, проявявайки едновременно удивителна наблюдателност. Само за миг се освобождава от копнежа, за да погледне отстрани избора на „великото чудо”. Обър-каността на неговото поведение е следствие от душевен смут, понеже той пребивава в непрекъснато, мъчително несъгласие със самия себе си, в състояние на болезнена раздвоеност, а раздвоеността е постоянна Дебелянова тема.
Вътрешният свят е известен на този, който живее съсредоточен духовен живот. Той дава на човека особено усещане за времето и пространството, несъвпадащи с реалните. Внезапният разрив на делничното време или провалът в безвремие и безкрайност са добър знак за потопения в себе си Дебелянов герой. Ето резултата от различието на външ-но и вътрешно време:
И нямаше там ни пространство, ни време...
У Дебелянов времето не е вечно, а миг - „в този миг”. В неговото „сега”се определя разривът:
В миг глуха вълна над града се пронесе,
в миг всичко в заглъхналост странна потъна.
Колкото и странно да звучи, този миг е на „неизяснимо наслаждение”, когато вътрешният свят става по-значим от външния безкрай, когато се изживява по-дълго от вечността. Светът на чувствата и желанията не се подчинява на законите на действителността. Там не е тежко, както гнетът на всекидневието, но е по-силно съпротивлението, по-ярка е мечтата и в прилив на безумно своеволие вдъхва свобода.
Понякога Дебелянов нарича този свят „сън” - „заляха съня на безбрежия неми”, но той е много повече от сън, защото се отличава с особена, небивала, разтърсваща яркост. Сънят на героя е изразителен, мъчителен, остър. Той неизгладимо се врязва в паметта, запазва признаците на кошмари и пророчески видения: това е онази действителност, не-естествена и обезобразена от изплашеното, мятащо се съзнание и изменящото се чувство:
Незрими води, с глухи тайнствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми.
Потресен, героят на Дебелянов става съпричастен към великото тайнство. За него се открива някакъв непознат, но горещо желан свят с „небе, замръзнало в мисъл безумна”. Сънят го приобщава към този космос и той се разтваря в него:
Аз сетих и страх, и молитви в сърце си.
Какво жадувано тайнство е сънят в сравнение с пошлата действителност! Струва ми се, че героят не живее никъде такъв пълен живот, както в сьня си. А защо в неговите прозрения не присъства хармония, съвършено достигната? Защо не е избран миг, в който необичайна вътрешна светлина да озарява душата му? Нима не си струва всеки да отдаде живота си за такъв миг? Но може ли? Нали това необикновено, „потънало в заглъхналост”мигновение, това „глухо вълнение”е признак за приближаването на страшна промяна. Зад героя стои „душевен мрак”, гибел:
И нямаше там ни надежда, ни спомен...
Героят на Дебелянов нетърпеливо мечтае за него, защото само такъв миг е способен да донесе успокоение и милост. Този миг, близък на безумието, на пълния произвол, на вилнеенето на стихията, изпълва героя с мисъл:
...някакъв глас ще вещае
незнаен завет из незнайни скрижали.
От този миг, когато се руши привичният ред на нещата, когато преминава в сън или „предсмъртна омая”, когато слабее властта на опустошаващия разум, когато се отстъпва от земните закони и започва хаосът, героят очаква болезнено щастие.
Хаосът се разбира от Дебеляновия герой не токова в значение на безредие, колкото в значение на „пропаст бездънна”, която се явява начало, източник на търсещото устремление. Хаосът не плаши личността, той е нейната „жажда”, може би по-съкровено съзвучен от обичайната хармония. Тази всепоглъщаща пропаст, символ на всичко стихий-но и страстно, е тайната на Дебеляновата душа, дълго лелеяната заветна мечта:
мечтата смени безпощадна пробуда.
Поетът вдъхновено говори за нея, чезне в нейното страшно, гибелно обаяние: „Аз плахо превих колена прималнели”. Попадайки в пропастта, лирическият герой не знае какво ще се случи с него в следващите минути, макар че не го очаква опасност от призраци и неприятели:
мъжете там хилави войни бяха,
жените - отвъргнати, неми сирени...
Все пак тъмата на неукротимата съдба грозно звучи в Дебеляновите стихове. Езическото обожествяване на съдбата освобождава човека от всякаква отговорност за неговите деяния, превръща го в послушно оръдие на могъщите сили:
че някакъв бог умилен ще разкрие,
след толкова дни на безумства метежни:
защо е тъй горд и надвластен, а ние -
тъй слаби, тъп горестни, тъй безнадеждни!
Летящият надолу е щастлив, защото усеща, че в един миг може да бъде осъзнато това, за което не достига цял човешки живот. Стихотворението е възторжен призив към безумие, вдъхновен химн на волята, дързост, хвърлена към „небето немееше странно далече”.
Героят на Дебелянов не съумява да преодолее силата на земното притегляне. Тя му пречи да излети, но не му и дава да падне. Многоликият свят на материята прекъсва неговата езически съвършена омая:
Напразно, уви! - Невъзпламнал угасна
великият миг на Великото чудо.
Той усеща, че тази вдъхновена любов към безкрайно превръщане на материята, нейният преход от небитието към битието е вече достигнатата граница на безумие:
Пиян е, безумен е! - някой прошушна...
Във външния свят човекът е подчинен напълно на природните закони. Тях ги управлява дългът, който някои съзнават само като дълг пред себе си, други - пред семейството, трети - пред обществото. Най-висшето проявление на дълга - свободата на духа - е пред истината. Постоянното нажежаваме и угасяване на чувствата е непоносимо за човешкото съзнание. Раздвоеността на душата неизбежно свършва със скръб, ако тя сама по себе си не е скръб: „Аз плачех. „Непримиримото приравняване на пропастта с висотата определя драматизма в стихотворението „Миг”. Дълбоката, родствена връзка на лирическия „Аз” със „света като пропаст бездънна” е обусловена с мярката на изтръгващата се болка. Единствено с неугасимата любов към нравствения идеал, с мъчителното съзнаване на човешкото несъвършенство може да се обясни горещата Дебелянова вяра в необходимостта от страдания, в твърдата убеденост за тяхната очистителна сила. Изглежда отначало Дебелянов се стреми да заслужи щастие, страдайки, но постепенно разбира, че целта не е в егоистичното щастие, а в нещо съвсем друго. Човекът може да премине до края на дните си през скъпо струващи страдания, да умре дълбоко нещастен и все пак да не намери нито вяра, нито покой, нито светлина. Страданието е благотворно само тогава, когато се приема заради другиго, когато се превърне в подвиг на самоотричане. Безсмислено е да го избереш, ако няма за кого да изтръпнеш от болка, ако няма в кого да вярваш, ако няма кого да обичаш и за кого да се молиш:
Тълпата бе ледно-бездушна.
Лирическият герой страда, но мъчително, безизходно. Той изпраща своето последно презрение към суетата и бездушието: нов суетен стрем из тълпата ме тласна ...Небето бе празно и глухо... Поне за миг той постига уединение и тогава разбира, че наказанието и самотата той винаги е носил в себе си и това, което е било отдавна желано, би могло да разреши само „великият миг на великото чудо”.
