Дебеляновата поезия е глас на човешката мечта, мечта - илюзия - изповед на лирическия субект или въображаемо поетичен диалог с неприсъстващ, но някъде съществуващ събеседник - приятел, любима, сродна душа, която споделя спотаената драма. И възгласът „В неволя - да крееш,/ на неволите раб, да възпламваш и тлееш/ ту всесилен, ту слаб” в следващите творби все повече клони към безсилие. Дори в миговете на самозабрава и самоизмама.
Мотивът за мечтата-илюзия при Дебелянов е мотив за осъзнатата самоизмама или по-точно за съзнателната самоизмама, така силна, че лирическият субект се оставя да бъде носен от полъха на надеждата. Толкова неутолим е копнежът по пристан, светлина и покой, че той трябва да бъде изживян - макар и като въображение Ако в „Скрити вопли”, „Помниш ли, помниш ли...” видението на възможното щастие е картинно инсценирано. в други творби и в поемата „Легенда за разблудната царкиня” акцентът пада преди всичко върху мъчителните терзания на духа. Битието е очакване - по-кратко или по-продължително, но и своеобразна проверка на личността.
Мотивът за мечтата илюзия, пронизал като стон Дебеляновите стихове, в различните творби се проявява различно. В елегиите например това е мечтата спомен или в повечето случаи споменът, трансформиран в мечта, която еднозначно отвежда към виденията от детството В други творби и в поемата „Легенда за разблудната царкиня” мечтата изцяло е абстрактно романтична, напълно откъсната от земното битие. В елегиите конкретни образи, сетивни, живи, цветни („старата” с нейната „усмивка блага”, „стаята позната”, „тихия двор”, „белоцветните вишни”...) направо са „митологизирани” в една обединяваща неизчерпаемо богата представа, поела в себе си отделните детайли като черти на едно лице. Тези черти се размиват във времето иконостасно пречистени, за да се вместят самоизмамно в романтичната стилова поредица-щастие, пристан, утеха... В поемата „митологизиран” е самият копнеж - по нещо, което няма конкретен образ и никога не е имало, защото не е реален обект, а само желание. И в този смисъл разликата между елегиите и поемата е в първоосновата на илюзията; единството - във всеизчерпващо болезнения стремеж към опора и надежда на духа.
В поредица елегии инсценираната мечта-спомен се разгръща в твърде сходна, а в някои творби и напълно идентична линия. В .,Скрити вопли” пейзажът, запазвайки конкретно сетивните си очертания, се разстила като „пейзаж на душата” - изтерзана, измъчена, разо-чарована, уморена, изгубила опората на живота си - последна искра надежда мъждука там някъде назад в миналото, където всичко е чисто и светло, миражно красиво. Епитетите спазват една емоционална гама („тихи”, „плахи”, „безутешни”, „скръбни”, „нещастни”, „черна”..). Споменът извиква раздвижени картини, които се застъпват една с друга, обогатяват се с нови детайли като мозайки от едно видение, сякаш озарено от светлината на „старата икона”. Никъде Дебелянов не е така предметно конкретен, така сетивно осезаем, така земен и специфично „битов”. Подробностите от всекидневието („ бащината къща”, „ старата на прага „ с „ безсилно рамо”...) придобиват реликвено, чисто духовно внушение. Образите са познати, близки (родният дом и майката), едновременно в руслото на националната ни литературна традиция и извън нея като знак, символ на една духовна драма.
Сривът на мечтата е кротко, смирено, но жестоко отрезвяване, в което далечно отзвучават и някои по-общовалидни обществени причини. Честите и така характерни за Дебелянов „О” - възклицания издават определено романтично влияние („О, скрити вопли на печален странник,/ напразно спомнил майка и родина”) ; или констатациите, отронени като стон: „Сън е бил, сън е бил тихия двор, / сън са били белоцветните вишни.” Сън, който обаче някога е бил действителност. В засичането на двата пласта - сегашно и минало - изникват нови въпроси - променя ли се миналото през призмата на годините? За безизходното настояще то има ли значение и доколко и т. н. В „Скрити вопли”, „Пловдив”... поетът акцентира върху личното изживяване, двустранно отнесено към автор и читател (глаголните форми във 2 л. ед. ч. - „да се завърнеш”, „да те посрещне”, „помниш ли”...). Така конкретно личното придобива много широко внушение.
Елегиите на Дебелянов са миражни видения на инсценирания спомен, саморазрушаване на илюзията, че връщайки времето назад, може да се промени нещо в живота. Времето в стиховете на Дебелянов тече в два пласта - минало и настояще, но настоящето клони не-изменно към миналото, то носи в себе си миналото като спомен, стон, примирение. Дори когато миналото горчи от първите сблъсъци с житейската суровост („Пловдив”), това паралелно течение на времето едновременно е извор на надежда и разочарование. То е водовъртеж, където се сблъскват реалните прозрения за действителността и романтичните илюзии за малко утеха, ласка и щастие. Стихът звучи меланхолно, като вопъл на една нежна душа, чиста, смирена, смъртно наранена, която в кротко отчаяние изживява своето крушение:
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
аз съм заключеник В мрачен затвор...
Ударите идват едновременно от всички посоки - любовта („Аз искам да те помня”), бездомието („Спи градът”), изгубеният завинаги покой („Скрити вопли”, „Помниш ли”), за да се стигне в „Легенда за разблудната царкиня” до романтичната абсолютизация - напразна илюзия е всяка мечта за щастие.
Лирическият субект в Дебеляновата поезия извървява кратък, но главоломен духовен път - от безметежната романтична вяра в абсолютното „вечно щастие”, през горчивото отрезвяване, до убеждението, че променливата, неустойчива човешка душа, обречена на вечни съмнения и падения, е неспособна за щастие (поемата). Полюсен е контрастът между пълното рухване на мечтата и романтичния порив в по-ранните стихове, порив по „оня лучезарен край,/де вечно щастие владее,/де вечна красота сияй”. Младежката вяра в „лазурни мечти” твърде бързо е изместена от люшкането на надеждата по гребена на разочарованието, от контрастиращите приливи на душата, от онзи траен път към заника, не по-малко трагично и безпросветно от драмата на Яворов, но емоционално естетически съвършено различно отреагирано. При Дебелянов всичко е „тихо” и „кротко”, без изпепеляващи „пламъци” и разтърсващи страсти по границата между битие и небитие. Срещу Яворовата изгаряща непримиримост в страданието и депресията, при Дебелянов надеждата води неотклонно към примирение с изгубените завинаги илюзии и вътрешните пориви угасват в меланхолно осъзнатото неизменно рухване на илюзиите.
В Дебеляновите стихове - и в по-предметно сетивните, и в по-абстрактно символните, струи определено романтично дихание - то е душевна нагласа, поглед към света, но и стилистика. Пристрастието към контрастите, към възклицанията, към повторенията, особено към числото три прозира в много стихове. („Утрен час”, „ Три дни Веч не спира ощ дъждът” или повторението в края на трите куплета „Ах, къде е моят роден кът?”. Романтично приказното влияние в Дебеляновата поезия се проявява твърде разнообразно: от елемент на светоусещането то се налага в лексиката, в някои чисто външни прийоми - трикратните повторения, наистина видимо по-редки от двукратните - по-често стилистични, отколкото композиционни („а дъждът ръми, ръми, ръми”, „а скръбта расте, расте, расте” - „Спи градът”).
С изключение на ранните стихове, мечтата илюзия винаги е стъпквана, независимо дали от онези „безутешни дни” („Скрити вопли”), от „пустошта огромна” („Пловдив”) или от приумиците на съдбата („Аз искам да те помня все така”). За Дебелянов над мечтата виене фатална присъда; интересуват го обаче не причините, а единствено миражния път на самозаблудата - от вярата до крушението. Мечтата илюзия рухва предварително обречена. Остава само примирението на чистата душа пред съдбата, което значи и пред смъртта. Затова в редовете от фронта с такава кротка мъдрост приема поетът жестокия жребий.
В стиховете на Яворов бушува духът на непримирение, в стиховете на Дебелянов - на почти религиозно смирение. По природна нагласа лирическият субект е неспособен да се противопостави на каквото и да било. А отделните творби доказват, че всъщност е и безсмислено. Така че контрастите в поезията на Дебелянов не са толкова стилистичен прийом, колкото поглед към света. Разделението на света (светлина - мрак) е ясно; победата и поражението - също. И между тях блуждае силуетът на разблудната царкиня като портрет на човешката душа, осенен от вечната илюзия мечта.
