За ученика / Теми литература 11 клас / Димчо Дебелянов

 

ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - „ЧЕРНА ПЕСЕН”,„СИРОТНА ПЕСЕН”

БЕЗДОМНАТА СКРЪБ НА ДУШАТА - ПЕЧАЛНА УЧАСТ НА ПОЕТА

 

Минорните настроения в поезията на Димчо Дебелянов са характерна особе-ност на лиричните послания. Те носят усещане за акварелна пречистеност на постоянно изливаща се, сякаш от самата душа на поета, невидимо струяща тъга. Носталгията по нещо непостигнато, което винаги остава назад в миналото, е емоционална константа на лиричните изживявания. Всяка поетична изповед, всяка творба на Дебелянов, е споделена духовна болка. Тя е вътрешна същност на лиричната тъга и художествена цел на поетичната изповед. Преживяната драма е скръбен спомен, оставил незрима духовна диря в съзнанието, нейните „стъпки” назад към реалната болка, скътана в паметта, „тръгва” мисълта, за да изтръгне последните акорди на притихващата скръб в глъбините на мълчаливо страдащата душа. Нейната песенна изповед е искрена и максимално откровена, филтрирана от спомена. Лирично приглушена е болката, трагичният спазъм на душата е отминал. Ражда се изповедта в изящното слово на Дебелянов в стихотворението „Черна песен”:

Аз умирам и светло се раждам
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Още в първия стих прозвучава овладяната стихийност на болката от вечната драма на неудовлетворената душа. Контрастният допир между смърт и живот, между началото и края в творческото дирене на мисълта, създава усещане за вечност в извикания като мигновение спомен за „спора” между реалност и мечта. Всичко постигнато и съградено е реален повод за поява на нова цел, за раждане на нова мечта и желание за полет на мисълта към нея. Драматизмът на духа е в непрекъснато движение. Това е неспокойствието на търсещия човек в контрастния кръговрат на живота му. Той е символно въплътен в безспирния бяг на времето, художествено изразен чрез пулсиращия ритъм на неудовлетворението, което внушават глаголните форми: „умирам”, „раждам”, „изграждам”, „руша”. Денят превръща мечтата в реалност, а през нощта духът се отказва от сътвореното. Съм-нението расте, както тъмният мрак в „черната песен” на Дебеляновата поетична изповед. Трагичността на изживяването е овладяна, лирично мотивирана. Поетът се вглежда в драмата на своята душа, докосва се до незримата болка на „ранената” си от неудовлетвореност мисъл. В изповедния тон раздвоението е психологично пространство за разгръщане драмата на съмнението. Вътрешната диалектика на ми-сълта е скрита философска същност на поетичната „черна песен” на духа. Край-ностите се търсят, контрастите се привличат. Това е вечният пулс на живота, скрит в интелектуалната сила на духовното неудовлетворение:

Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря край мене,
всеки вопъл и ропот замре.

Духовните пориви изпреварват в своя мечтателен бяг действителността. Смирената след преживяна буря душа вече търси нов хоризонт. Тишината и покоят в „дни светло-смирени” правят още по-болезнено усещането за неудовлетвореност, което бушува като предчувствие за нова буря в душата - още по-тъмна и страшна от вече преживяната. „ Тъмното море” на болката смрачава мечтания хоризонт на мисълта. „Черна” е „песента” на душата, непостигнала отново желаната цел. Съграденото е миг на осъзнато неудовлетворение. Духовна смърт заплашва лирическия АЗ, но в най-тъмния мрак на болката се ражда мечтата за нов полет, за ново духовно съзиждане. Преди „Всеки вопъл и ропот” да потъне сред безмълвието на покоя, тишината се „разкъсва” от „огнеструйна” „зора”. Светлината дава живот на умиращия, притихващ стон на обезверената душа. Ражда се надеждата:

За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

„Огненият” ритъм на живота отново е мигновена радост за обнадеждената душа. Емоционалното преживяване е така силно, че вътрешният интензитет на чувството изравнява светлата радост с мрака на преживяната болка. Те стават идентични. Тъмнината ражда тъмнина, за миг прорязана от „зора огнеструйна”. Мимолетен е животът на копнежа. Едва зароден, той умира. Духовните усети се променят. Пролетта е есенно носталгична, а в минорната гама на есенните настроения на душата мисълта е в пролетен „цъфтеж”, озарена от нов блян, от нова мечта за полет и духовен градеж.
Неудовлетворението създава контраста на поетичното изживяване.
Без начало и край е драмата на търсещия лиричен АЗ, както без бряг е вре-мето. Проблемът за човешката неудовлетвореност, като раждане и смърт на духа, получава универсалните измерения на вечното дирене смисъла на живота. „Черната песен” в душата на поета прозвучава с екзистенциалните интонации на философския размисъл:

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.

Тъмна е болката от прозренията на духа. Времето е безстрастен съдник. Увлича в своя бяг жадния за нови открития, за нови светове, в които няма пристан за изкушената от нов, мамещ хоризонт душа. Жаждата й е неутолима. Всичко постигнато и преживяно наподобява пустиня с пресъхнали извори, асоцииращи безсмислието на живота и бездуховността на времето. Остава болката по непостигнатата мечта. Това е „черната песен” на душата, за която покой и пристан няма.
„Черната песен” на Дебеляновата поетична изповед е в странен, художествен синхрон с изплаканото предчувствие за близка смърт в стихотворението „Сиротна песен”. Тонът е отново овладян, макар и пронизан от реалното прискърбие на лиричното изживяване:

Ако загина на война,
жал никого не ще попари -
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.

Сиротен е духът. Самотата е несподелена. Човешко присъствие не нарушава тишината, в която „плаче” болката. Нейният глас остава нечут: „Жал никого не ще попари”. Съкровението на искрено поднесено съчувствие е непознато изживяване за самотно скърбящата душа на поета. Но в болката е духовната сила на прозрелия съдбата си. Смъртта е миг от живота. Срещата с нея е победа на духа над земно-тленното. Мъдър е поетичният размисъл на Дебеляновите изповеди. Равносметката за преживяното носи покой и вътрешна овладяност на емоционалните настроения:

Ала сърце ми не скърби -
при неволен живя сирака
и за утеха може би
смъртта в победа ще дочака.

Скръбта е постоянна спътница на сиротата душа. Тя е емоционално състо-яние, единственото, което познава в житейския си път поетът, изпълнен с угаснали надежди и скръбни мечти. Притихнал е духът пред вечната тъга на мисловни съзерцания, в които печално се „оглежда” скръбният взор на поет и лирически герой. Те са със сирашки съдби и самотни сърца. Човешкото щастие е трагична мечта.
Приел скръбната орис на духовния си свят, лирическият герой на Дебелянов, идентичен със самия поет, е готов за среща със смъртта като единствена победа в своя „път нерад”:

Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.

Особена сила излъчва изповедта на поета, направена сякаш мигове преди смъртта да угаси последните скръбни отблясъци на живот в човешкото съзнание. То е светло и чисто. Извървян е житейският път сред мъки и сирашки неволи. Скръбта на душата е изпълвала с мъдрост мисълта. Това са богатите плодове на духовно изстрадалия горестта на своя „път нерад”. Те са особени мигове на щастие, непознати за другите, останали несподелени, но изповядани пред „прага” на отвъдното. Пред лицето на смъртта душата отключва тайната на горестна дълбина, в която тъгата властва в скръбен, но неизказано красив свят. В него е притаявал болката си поетът, намирал е уют за ранените си духовни сетива, отдавал се е на болезнено скръбни мечти. Те са приласкавали сиротата душа в тежките мигове на житейски изпитания, когато самотата е единствен свидетел на неизплаканите вопли. Горестно е признанието на позналия съдбата си. Изправен пред преживените в скръб и неволи дни, той е готов да прекрачи в света на отвъдното. Спокойно, без жал приема тежкия кръст на съдбата си. Тя е трагична и неумолима:

Ще си отида от света -
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.

Ненамерил пристан, неудовлетворен и вечно търсещ, духът остава бездомен. Сиротата песен на изповяданата тъга допълва общата картина на самота, приета с философско спокойствие без надеждност. Скръбта е ненужна, а споменът за нея - излишен. „Жал никого не ще попари” от нерадата житейска участ на поета. Дебелянов е сам с духовните богатства на неизказани докрай лирични изповеди на скърбящата душа в стихотворението „Сиротна песен”.