За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев


 

ХРИСТО БОТЕВ

УЧЕБНО ПОМАГАЛО

 

Ботев / Прозата на Ботев / „Майце си” / „Към брата си” / „Елегия” / „Делба” / „До моето първо либе” /
„На прощаване” / „Хайдути” / „Пристанала” / „Борба” / „Странник” / „Патриот” / “Хаджи Димитър” /
„В механата” / „Моята молитва” / „Обесването на Васил Левски” / „Това Ви чака” / „Политическа зима” /
Съчинения / Литература / За Ботев

 

БОТЕВоставя богато и разнообразно литературно наследство. Най-популярна е неговата поезия. Нея той издава през 1875 г. в книгата „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова” /с изключение на „Хайдути”, „Обесването на Васил Левски” и сатиричните „Защо не съм?”, “Послание на Св. Търновски” и “Епитафии”/. Традиционно тази поезия се представя едновременно като новаторска и сътворена в „народен дух”. В противовес историческата поетика и текстологичната статистика показват недвусмислено, че в идейно-тематично, персонажно и структурно отношение стихотворенията се намират в утвърдените „канони” на българската възрожденска литература. Очерталият се конфликт между обективни дадености и интуитивен начин на възприемане изисква от анализатора да насочи усилията си към вникване в осъществените от поета-революционер художествено-естетически механизми. Те са изградени върху социално-исторически, политически и общокултурни съотнасяния между репертоарните единици и реалната действителност. Най-глобален характер имат трансформациите. Те разкриват напластяването на нови, често неподозирани, или считани за невъзможни в дотогавашната практика значения около даден речеви елемент. Нерядко се прекъсва автоматизирано възприеманата връзка между знак и означавано, за да се утвърди друга, да се разкрие нова асоциация. Започва се с „преобръщане” на конкретни литературни герои - социални типажи, техни постъпки, отделни прояви и междуличностни отношения, за да се стигне до смяна на съществуващите ценностни системи, обхващащи личното и националното битие изобщо. Голяма част от думите – социални сигнали, изпълнили ежедневието на възрожденския българин, са превърнати в свое отрицание: от чорбаджия, имот, брат до народ, свяст, любов. Механизмът на семантичното пренасочване се осъществява в и посредством непрекъснато разширяващия се контекст на фразата, стиха, строфата, групата произведения, цялостното творчество и т.н. Открива се посока на лавиноподобно усложняване на възприемането, въвеждане на нови и нови характеристики, отношения, гледни точки.
Съпоставката между различни текстове най-ясно представя извършваните промени. Предходната на Хр. Ботев художествена, публицистична, документална и пр. практика използва естествено същите думи и изрази; нещо повече – назовава по същия начин възрожденското социално пространство. Творецът Ботев обаче го пренарежда. В неговия свят чорбаджия се свързва с изедник, учител – с дивак, имот – със скот, народ – със стадо… Изразявайки собствената духовно-емоционална връзка с родината например, двама автори-съвременници със сходни /за момента/ мирогледни възгледи разкриват две съвършено различни /и дори противоположни/ смислови тенденции. “Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили крайо! Обичам те с всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи!” – ще произнесе в известното лирическо отклонение Л.Каравелов /”Българи от старо време”/. За него България е гео-етнографска даденост, независимо от нравите и историческите условия. За Хр. Ботев страната е преди всичко социално пространство, установен обществен регламент и взаимоотношения. Ето защо неговите лирически изблици са насочени изцяло към духовното родство с хората на многострадална и непокорена България. Единственият осъществяван план на връзка между лирическия герой и страната се изчерпва от усещането за обща историческа и споделена социална съдба.

Твърде активна роля в трансформационните процеси играе авторовата позиция. Нейни основни прояви са изповедното начало, защитената собствена гледна точка, сатирично-изобличителната интерпретация. Всички образи, ситуации и лица, почерпани или свързани с църковно-религиозната традиция, се „преобръщат” : от свещеническата институция, задоволяваща собствените йерархични интереси до всемъдростите на битието /напр. „Бой се от Бога, почитай царя!”/. При това Хр.Ботев не изгражда познатия ренесансов пласт на хумористично-пародийното, а сътворява амбициозно мито-поетическите структури на една нова идеологема, възприел скокообразния път в развитието на обществото и насочен към национално освобождение и независимост, към организиране на социално справедлив ред. В творческия си акт Хр.Ботев е съперник на „демиурга”. Неслучайно той „преповтаря” чрез слово и дело основните ритуални действа по сътворението на битието, неговото осмисляне и направляване.За това свидетелстват многобройните изрази, формулирани идеи и жанрови форми, „заимствани” от християнската религия и трансформирани в съдържателно отношение в съответствие с авторовите възгледи: от „И ще бъде ден, ден първи!” до „Моята молитва”. Посоченият механизъм цели да отрече една нравствена ценностна система доказала своята изчерпаност; да я замени с друга, адекватна на новото време. В случая е необходимо да припомним, че независимо от своите художествено-естетически достижения, българската възрожденска литература изявява силна прагматична насоченост: важна цел е тя да бъде превърната в средство за социална промяна, за обществен напредък.

От художествено-естетическа гледна точка трансформационните процеси в Ботевата поезия довеждат до смяна на самия литературен код. В крайна сметка съвкупността от „преобърнати” елементи размества пластовете високо – ниско. Тук не става дума само за споменатото пренареждане на социалното пространство – типажи, обществени взаимоотношения, нравствени принципи. Чрез тях се постигат новите измерения на антиномните двойки естетически категории: прекрасно – безобразно, възвишено – низко, трагично – комично. Лишена от типово разслоение /поради особеността на българското средновековие/, българската възрожденска литература се стреми от самото си начало да се превърне във висока литература. Именно като такава се утвърждава и Ботевата поезия. Ето защо тя не просто отхвърля, осмива и изобличава – главната й художествено-естетическа задача е да сътворява новото словесно пространство. Съществена посока в това отношение, преди разгърнатите интерпретации, е назоваването, овладяването и постигането на национално пространство. Нека припомним, че до Хр. Ботев то е достатъчно диференцирано. Дадени са неговите духовни, етични, географски, природни и пр. измерения: „населено” е с положителни и отрицателни, „сериозни” и сатирични герои; осмислена е общата историческа съдба; потърсени са причините за падения и крахове; представен е кръгът от теми, утвърждаващ българската чест и достойнство. От Паисий Хилендарски през Неофит Бозвели, Г.С.Раковски, П.Р.Славейков до Гр. Пърличев, белетристите В.Друмев, Ил.Блъсков и драматурга Д. Войников функционират такива архетипи като обобщените образи „Мати Болгария”, Балкана-закрилник, романтичният и мъченическият вариант на юначеството, картината на страданието /в общ и личностно-съдбовен план/, изповедта пред съмишлениците; в ход е емоционално-поведенческото обособяване на родното, посредством мъжко-женските дадености /Майка България – Отечество, бащиния/. Както се вижда – това са основните опорни точки и на Ботевата поезия. Новото е в конкретността на съдби и преживявания, в мъжествената решителност /антипод на пасивната позиция и страдалчеството/, „снемането” на илюзиите, многоплановостта на ситуациите.

В своите стихотворни текстове Хр. Ботев създава система от опорни /„ключови”/ думи, които едновременно разкриват образното претворяване на света и развитието на конкретната поетическа идея.Те не само съставят равнището на повърхнинните идентификации, означавайки изходната точка на анализа, но и чрез тях става възможно дълбочинното проникване в психическите мотивации – личностни и своеобразно-народностни. Към тях именно е насочен интересът на учените, организиращи различни типове речници на Ботевото творчество: от стилистични до семантични. От такъв порядък са елементите Майка, Баща, Брат, Сестра, Либе, Дом, Път, Революция, Подвиг, Саможертва, Свобода и т.н. Изписваме ги с главни букви, защото те далеч надхвърлят съдържателните граници на думата и разкриват придадената им многофункционалност. В плана на изразните средства например, те задействат механизмите на тропичната синонимика: въздействуват и като алегории, и като метафори, и като символни означения. В плана на семантичното възприемане те могат да се разглеждат като своеобразни „срезове”/сегменти/, чрез които се постига усвояването на пресъздаденото пространство. В плана на структурата те представляват репертоарни единици с ролята на мотиви: обхващат не само лица или предмети от заобикалящия свят, но и отношенията, породили се между тях. Те, от своя страна, отразяват промените в отделните епизоди, перипетиите, това, което можем да неречем сюжетни схеми. Твърде често тези политропни образувания са подредени, според принципа на антиподността: подвиг и падение, жертва и съхранение, памет и безпаметство, свобода и робство… В подобен аспект най-ясно проличава екзистенциалното измерение, което поетът влага в разглежданите елементи.

 

ПРОЗАТА НА  БОТЕВ представя основно три посоки: журналистическа, художествена и епистоларна литература. Те са обусловени от различната интерпретация на националното и личното битие, от авторските задачи, от специфичното за всяка от тях равнище на достоверност и художествена условност /измислица/.

Най-разгърната е журналистическата тенденция. Сътрудник на Каравеловия „Свобода”, преименуван на „Независимост” /през 1873 г./, сам редактирал и издавал вестниците „Дума на българските емигранти”, „Будилник”, „Знаме” и „Нова България”, Хр.Ботев е оставил образци в областта на публицистичната статия, коментара, политическия преглед, дописката. Особено място заема жанровият клас на фейлетона, включващ така също памфлета, пародията, язвителния коментар, изобличителния диалог и пр. Поради своя сатиричен характер, тези произведения изявяват определени художествени белези. Към определяната като художествена проза на Хр. Ботев трябва да причислим редица сценки, някои специфични кратки форми – „Гатанки”, „Съновник”, както и разказа „Това ви чака”.

Писмата на големия възрожденец са твърде интересен документ, който, от една страна разкрива личността, от друга – представлява естествено продължение на прозата и поезията му. Значимостта на повдигнатите в тях проблеми, същността на изказаните идеи им придават характер на пропаганда; разрушават задължителното за жанра условие за интимност, комуникативна ограниченост. За това допринася и специфичната позиция на автора им. От нея се вижда, че писмата не са предназначени за един адресат, а са отправени към съвременниците, дори – към поколенията. Яркото им изповедно начало пък ги превръща в документ за чувствата и преживяванията на цяла прослойка от българския народ – хора, обединени от обща съдба и възгледи, от идеята за саможертва в името на отечеството. По такъв начин някои писма представляват своеобразен ключ към останалото Ботево творчество. Най-ярък пример в това отношение е писмото до Т.Пеев /от 12 февр. 1876 г./, където звучи всеизвестната фраза: „Аз ще да направя ръцете си на чукове…”

Авторските произведения в Ботевите вестници обединяват художественото и публицистичното въздействие. Например съдържанието на 4-те броя на „Дума…” разкрива взаимното допълване и разгръщането на междутекстови и надтекстови значения. Пропагандираният революционен път има своята теза-постановка /„Наместо програма”/, исторически преглед, коментар и перспектива /„Народът. Вчера, днес и утре”/, разглеждане на алтернативния път /„Решен ли е черковният въпрос?”/, действена авторска защита от позициите на идеята за социална справедливост /„Петрушан”, „Смешен плач”/ и през цялото време – последователна аргументация на възприетата позиция, проявяваща се в изобличаване на положението в Османската империя /„Примери от турското правосъдие”/. Ботев създава една от инвентивните си и глобализирани проблемни ситуации, която е способна да представи революционния път на развитие като единствено приемлив за всички. Става дума за липсата на правосъдие в една държава, което само по себе си обезмисля не само съществуването, но и реформирането на нейните институции. Като писател, Хр.Ботев съумява да подведе всички прояви в обществения и частния живот, на ежедневната практика и социално-историческите процеси именно към правораздаването, което, както е известно, се основава върху чувството за справедливост на една нация. Към тази проблемна ситуация ще бъдат прибавени и други – „Политическа зима”, „Смешен плач”, епизодите от фейлетонната рубрика „Знаеш ли ти кои сме?”… Стават функционални литературните метаморфози, които търпят предложените на читателя проблемни ситуации – същината на публицистичните идеи се „превежда” на образния език на определени битови сцени и действия. Установява се алегорична връзка между внушаваната мисъл и нейното конкретно „превъплъщение”. От такъв порядък са „кръчмата” и „паяжината” в „Политическа зима”; “лекуването“ в „Народът.Вчера…”; „риданието” в „Смешен плач”; възнесението в „Това ви чака”.

Като основен фейлетонен герой – изразител на нравственото начало – Ботев въвежда „всемогъщия” наблюдател. Той прониква навсякъде, „демаскира” лица и постъпки, негови са категоричните язвителни квалификации. В диалог с него встъпват отрицателните фейлетонни герои, които в процеса на разговор се саморазобличават. Според този модел са създадени текстовете на „Знаеш ли ти…”, както и оригиналната поредица „Послания от небето”. Първите – съавторско дело на Хр. Ботев и Л. Каравелов – продължават списъка на ситуационните инвенции, представяйки последователно действителността в Османската империя през фантазната призма на кошмарния сън, съдебния процес, лудницата, всемирната изложба, просвещението и пр.

Публицистичните идеи от Ботевата проза се „защитават” и по художествен път - в поезията. Могат да бъдат изградени „съзвучни” контекстуални групи, чиито творби взаимно се допълват и доизясняват. Най-яркият пример безспорно е построението „Хаджи Димитър” – „Петрушан”. Към него могат да се прибавят произведенията на „хайдушка тематика” : „Хайдути”, „Пристанала”, „Зададе се облак тъмен”, „На прощаване”, частта за Добри воевода от „Примери от турско…” и т.н. Те възобновяват романтичния ореол на хайдутството, сътворяват нова поетическа легенда за него. Лирическите герои разкриват като лична съдба онова, което в статиите е формулирано като национален проблем. Изповедта им „преповтаря” с нов глас казаното във вестникарските колони. По такъв начин се сключва смисловият кръг между проза и поезия. В своето единство те въвеждат в родната култура идеята за разделена и противопоставена България: свободната, на „хаджидимитровци” и робската – на назованите или типизираните поддръжници на омразната тирания. Ботев довежда докрай този нравствено-романтичен начин на мислене, представяйки националната историческа съдба като поредица от конфликти между народа-страдалец и собствените му управници /„Народът. Вчера…”/ . Трагичните събития от по-далечно или по-близко време са следствие на дълбоката пропаст разделяща обществото /в това число падането под византийска и турска власт/.

 

 „МАЙЦЕ СИ” е първото известно Ботево стихотворение. Обнародвано е в Петко-Славейковия в. „Гайда” през 1867 г. Литературните историци предпочитат да виждат в него преживяванията на автора, намиращ се далече от дома /Одеса/, изхождайки от вероятното място и време на написването му. Всъщност по структура и съдържание то разкрива усложнено поетическо мислене, неочаквани, дори парадоксални зависимости. Построено е под формата на диалог между майка и син, зад който прозира ситуацията на един цялостен и продължителен акт на общуване в семейството. Особеното се състои в това, че майката заема последователна отрицателна позиция спрямо сина си; той пък – последователна положителна позиция към майка си. Непонятните /на пръв поглед/ родителски обвинения /и клетви/ сякаш предизвикват фаталистично стечение на обстоятелствата в съдбата на лирическия герой: „скитник ходя злочестен ази - срещам това, що душа мрази”. Нелогичността на положението се подсилва от несторената вина – нито пропилях бащиното имане, нито тебе опозорих с безчестни дела. Трагическият резултат обаче е налице – опропастена младост, несбъднати мечти. Неформулирано специално, имплицитно, творбата противопоставя два свята – интимно-личния и социалния. Недоволството на майката явно се подбужда заради прилаганите усилия от страна на сина в неправилна посока: вместо очакваното старание за въздигане на семейството и материално благополучие, илюзии за “оправяне” на света. Този сблъсък може лесно да бъде доказан, както с оглед биографията на поета /действителните писма, които той получава от Иванка Петкова с настоятелни искания да заеме мястото на баща си като материална опора за многолюдното семейство – по това време даскал Ботьо е вече сериозно болен/, така и при вникване в „женската” /и по-специално – майчината/ ценностна система от стихотворения като „Хайдути”, „Пристанала”, „Странник” и др. Както се вижда от решенията на други Ботеви лирически герои – невъзможно е построяването на „рай за себе си” в условията на тежка политическа и икономическа тирания. В подобен аспект поантата на произведението звучи повече гротескно, отколкото реалистично. Предусещаната гибел /„тогаз нека изгния в гроба”/ отразява осъзнатата безпомощност и липса на перспектива и в никакъв случай не може да бъде изход от очертаната ситуация.

Втори важен ключ към стихотворението е сакрализирането образа на майката – процес усложнен, поради изъкнатите перипетии: клетвите, обвиненията, понесеното страдание. Въпреки тях, като надмогване над личното огорчение и назаслужените думи, майката е възведена в степен на емоционална и кръвно-родова святост. Механизмът е задействан с помощта на известната християнска триада „вяра – надежда – любов”. Разпознаването й е подготвено още в четвъртата строфа /„кого аз любя”/, макар въвеждането да е извършено като антитеза на омразата, неверието и безнадеждността от първите три строфи. Самата триада е буквално назована в стиховете „ти си за мен е любов и вяра”, „не се надявам” , „много мечтаях”/ мечтата, желанието като вариант на надеждата/. Краят на творбата се възвръща отново към темата за омразата, при осъществена трансформация – „без злоба”, с което се сключва кръгът на лирическата повторителност. Утвърждава се разбирането, че противопоставянето между интимния и социалния свят не може да бъде разрешение на съществуващите проблеми, а единствено пребиваване в безизходицата. Ето защо „Аз”-ът изразява невъзможността да възстанови времето на детското безгрижие, сърцето му е прегоряло за подобна наивистична привързаност : „не се надявам тебе да любя: сърце догаря!” Връх вземат трагическите чувства – погребалното оплакване /още един сакрален ритуал, който поетът имитира/ на остарялото „младо сърце”, на погиналата многострадална душа.

 

„КЪМ БРАТА СИ”  За първи път излиза във в. “Дунавска зора” през 1868 г. Прави впечатление връзката с „Майце си” – продължена е темата за страдащия лирически „Аз”. Изповедната форма този път е ориентирана към съратника – Ботев зачертава кръвно-родовата връзка и установява нова – по духовен и мирогледен избор. Цялото построение е безспорно антитеза спрямо третата и четвъртата строфа от „Майце си”, чиято смислова роля е да изтъкнат липсата на приятел. В установената вече авторова тенденциозност, и тук са имитирани определени ситуации и взаимоотношения. Нека подчертаем, че първото Ботево стихотворение си служи илюзивно със ситуацията „завръщане”, преобръщат се представите за дом и патриархална близост. В разглежданата творба последната строфа недвусмислено означава липсата на приятелска връзка:

пък и твойта й душа няма
на глас божи – плач народен!

Въображаемият слушател следва да се идентифицира като … съотечественик, който при това определено не споделя възгледите на лирическия герой. Стихотворението е поетичен повик за свестяване на съвременника, нещо като собствена гледна точка в наложилия се възрожденски елегичен жанр от типа на Славейковото „Не пей ми се”. Тук Ботев конкретизира в пълна степен собствената ценностна система – своите привързаности и омрази. Социалният идеализъм, политическият радикализъм, нравственото начало очертават неговата безалтернативна позиция. “Отечество мило”, „свобода”, “плач из народа”, „глас искрен, благороден” – това е назованият кръг на идеално-духовни измерения, в който битува младежката душа. Налага се още една важна съпоставка – с героя от „Майце си”. Бунтуващият се млад човек знае какво обича, но още не се е научил да мрази. Той демонстрира своята ранимост, но все още е далеч от мъжествената позиция на саможертвата. Мъчителните въпроси затварят безизходния кръг между „скришом плача” и „отзив няма”. В следващите творби ще станем свидетели на съвършено други прояви на лирическото съзнание: убедеността в собствената правота ще доведе до язвителни и саркастични обръщения към обществото.

 

„ЕЛЕГИЯ” е сред най-разглежданите Ботеви стихотворения. Отпечатано е във в. „Свобода” през 1870 г. Тук за първи път в Ботевата поезия лирическият герой се обръща към подтиснатия народ, чийто обобщен /сингуларизиран/ образ е въведен в третата строфа /„намръщен само с глава той сочи…”/. В текста проличава тежкото разделение и противопоставяне в обществото, което поетът се стреми да изтъкне като актуална характеристика. В съответствие с българската националреволюционна стратегия, както положителните, така и отрицателните герои притежават социални, а не расови, верски или етносни определители. Тук е мястото да се отбележи, че в цялата Ботева поезия посочването „турчин” /турски/ може да се открие ограничен брой пъти – в „На прощаване”/ „турска черна прокуда” , „турчин, че бесней” и „пред турци глава да скланя”/, „Хайдути” /„турските сердари”, „страшен беше хайдутин за…турци”/ и в „Странник” /„турци тейка ти убиха”/. Определени са обществените групи, които обслужват натрапената деспотична политическа система: чорбаджиите, духовенството, продажната интелигенция. За разлика от „В механата”, където крепителите на робството са непосредствено назовани /„подъл чорбаджия, за злато търговец жаден и поп с божа литургия”/, тук Ботев означава типовете посредством характерния външен облик – емблематичен за всяка прослойка.

В „Елегия” навлиза библейска лексика, съотнася се актуалното положение към определени християнски архетипи и мотиви. Както и по-нататък в поезията, целият този смислов пласт има двояка роля: от една страна се отхвърлят известни ценности, създали поведенчески модели /„Търпи и ще си спасиш душата”/; от друга – елементите му се използват за утвърждаването на новите мирогледни позиции. Сред тях заслужава да се отбележи последователната тенденция към сакрализиране на положителните герои /революционните дейци и народът-мъченик/. Извършената асоциация между страданието на обикновените хора и Богочовека насочва възприемателя към необходимостта от саможертва в името на великия идеал. Цялата картина на „Разпятието” търпи естетическа трансформация с цел крайно оварваряване на робската неволя /не човешкото тяло е разпънато върху кръста, а кръстът е забит в живото тяло/. Поантата представя саркастичната позиция на героя-бунтар, градирана до най-високата си степен: „чакаме и ний ред за свобода”. Подобно явление читателят ще открие в “Патриот”, “Гергьовден” и „В механата”.

Специално внимание трябва да се обърне върху активното въздействие от страна на естетиката на грозното. Четвъртата строфа на творбата концентрира в себе си думи с отблъскваща експресивна окраска. Те очертават преднамерено търсената „гробищна” картина – властващата мъртвина в художествената представа на Ботев е точен аналог на робството. Надгробният камък, умъртвеното живо месо, разядените кости, студенокръвното влечуго, поглъщащо невинната си жертва – ето елементите на едно изображение, което трябва да вдъхва ужас, но и отвращение. Цялостното внушение се подкрепя и от христоматийно известния звукопис – учестената употреба на плавните „р”, „л” и жужащите „ж”, „з”.

В традициите на възрожденската поетика Ботев представя робството като смърт. Използваният общ термин между уподобените елементи е сънят – „робска люлка”. Обособява се цяла смислова парадигма, в която тъмнината е задължителната алегория на скотската незаинтересуваност, националното безпаметство /нека си спомним, че едни от поддръжниците на тиранията бяха „слепци с очи”- пребиваващите в пълен мрак/. В противоположност – революцията, свободата започва да се обвързва със светлината. Впрочем в тази посока са разгърнати още Чинтуловите политически императиви: “От сън дълбок се събуди!” – “Пламни любов гореща противу турци да стоим насреща!”

 

„ДЕЛБА” /„Свобода” 1870 г./ Посветено е на Л. Каравелов. Откритият най-сетне другар-съратник формално затваря диалогичната комуникативна ситуация. На практика обаче тази кратка лирическа творба не е изповед на съкровените чувства и размисли пред така дълго търсения съмишленик. По-скоро текстът представя отказ от споделяне и се развива в декларативна посока, която предполага нов адресат – Ботевия съвременник. Гледната точка на „Аз”-а разкрива способността за историческо дистанциране от събитията, тревожните предвиждания за неразбиране или отдаване на право от страна на бъдните поколения: „Добро ли сме, зло ли правили,// потомството нази ще съди”.

В обикнатата вече от поета посока на търсене на неочакваното /естетическо провокиране/ е разгърната цялата ситуация „родство по избор”. Делбата като конфликтно измерение в битието, изведена за заглавие, засяга не материално-вещни дадености, а идеално-духовните „притежания” на хора, поели върху плещите си идеала „свобода” и „социална справедливост”. Значението на думата „делба” бележи съдържателно изместване от очаквания и предвидим битов акт към състоянието споделеност и вярност към избрания път. На преден план са изведени неволите, злостраданията, мизерното съществуване, обидното отношение от страна на обществото. Очертано е пълното противоречие между пластовете на материално-вещното и идеално-духовното: „сърцето си вече казахме// с печалните наши две лири”. Налице е изградената анепифорна антиномия: сърце – лири. Поетическото действие представя една умела структурна градация на споделеностите – от чувствата и мислите, през страданията и неразбирането към „последната дялба” : смъртта.

 

„ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ” /„Дума на българските емигранти”, 1871 г./ В науката няма единно мнение коя е девойката, предизвикала първите любовни чувства у поета. Според едни това е Параскаева Шушулова, според други – Мария Горанова. Независимо от действителното положение по този въпрос, ясно е, че лирическата героиня от стихотворението е обобщен образ, контрапунктивен на диалогизиращия „Аз”. Самият текст възпроизвежда два съпоставими битийни момента: първият – свързан с подвластността на интимния трепет, вторият – с неговото преодоляване. Очертан е един житейски преход на героя, който отразява собственото му социално-политическо съзряване. Доколкото зрелостта е характерна за поета-революционер още в юношеските му години, става ясно, че художествената цел е отново /както и в „Майце си”/ - сблъскването на двата свята: интимният и социалният. Водеща е идеята, че осъществяването на човека в първия е невъзможно при положение, че вторият непрекъснато го застрашава. Художественият контраст се разгръща чрез опорния елемент „песен”. От една страна той обхваща интимното пространство на възрожденския българин и в този случай е определян отрицателно: любовната песен е приравнена към „думи отровни”; от друга страна – песента е алегория на социалните противоречия, на съществуващия дух на съпротива срещу тиранията и в този случай елементът е определян положително: песента на гората /алюзия за хайдушката мъст/ се оказва в една смислова група с плача на сиромасите. Между тях творецът установява импликативна връзка – страданията на народа обуславят появата на юнашката закрила. Ненавистта към властващото зло е превърната в жизнеопределяща сила. С това поетът внася своя принос към разработването на един необичаен проблем – съзидателната роля на разрушението, на възведеното в социална роля отрицание. Изобщо, когато се вниква в ролята на интимния свят у Ботев, трябва да се помни, че той изразява определена недостатъчност за положителния герой. Човешкото осъществяване се разбира много по-широко – амбицията обхваща проявите на историческия, обществения, творческия и т.н. индивид. Родният дом и социалното пространство разменят своите места. Балкана, гората-закрилница са местата, където бунтовникът ще извърши своята волеизява, където може да съхрани същността си.

От чисто художествено-естетическа гледна точка – в „До моето първо либе” се проявява една недопустима за “обикновения практически разум” и характерна за Ботев позиция. Върху нея е обърнал внимание още д-р Кр. Кръстев – един от ранните изследователи на поета. Става дума за особеното отношение на лирическия “Аз” към смъртта. Това е именно едно съдбовно привличане, което има стойността на пълно освобождаване за личността. Страхът е подтиснат изцяло; духът е възвисен – саможертвата предизвиква опиянение от извършения правилен избор: “и смъртта й там мила усмивка,// а хладен гроб – сладка почивка!” В този си вид темата за смъртта преминава и в останалите стихотворения. По отношение на нея Ботев скъсва с реалистичната тенденция, която интерпретира проблема като естествена и трагична възможност в революционната борба. Нека си припомним знаменателните думи от „Петрушан”, изказани от името на Хаджи-Димитровите четници: „Ние си достигнахме целта, защото измираме, а вие още не сте, защото сте живи!”

 

„НА ПРОЩАВАНЕ” Стихотворението е написано през 1868 г., когато Ботев се готви да премине в поробеното отечество с четата на Жельо воевода /осуетено от румънските власти/. Излиза за първи път в „Дума…”, 1871 г. Може да се разглежда като своеобразно продължение на „Майце си” – при променени главни персонажи. Не само темите и проблемите са обвързани – самата структура на двете творби има стойността на начална и повторна интерпретация. Тъгуването на майката, клетвите, скиталчеството по „чужбина” и пр. – всички тези елементи, които определят развитието на поетическото действие, спазват своето място и импликативната връзка със следходните елементи. Разбира се, променени са причините за взетите решения, „намерен” е пътят, разкриващ революционният избор; конфликтът между интимния и социалния свят е заменен с органична зависимост между тях. „Аз”-ът се стреми да промени съществуващия ред, за да станат възможни любовта му, съзидателните усилия към труд и благополучие на собственото семейство. В текста е осъществен реалният мотив за завръщането на героя: дом, борба и път са опорните елементи, посредством които се разгръща художествената идея.

От композиционна гледна точка в „На прощаване” могат да се обособят няколко основни момента. Сред тях са изповедта-обяснение към майката за взетото решение, възможната гибел и победното завръщане. Съвършено недвусмислено произведението показва, че революционното мислене и действие се схваща от лирическия герой не като собствена същност, а като „горчив” дълг, наложен от епохата и историческите условия. Милото и драгото се оказват не пристрастието към „световните промени”, не анархистчната „воля за разрушение”, а майката, бащата, братята, либето. Лирическият герой има едно единствено изискване – цялото това близко нему окръжение да може да съществува достойно, по човешки. Според естетическите възможности, спазвани в световната културна практика, е показана картината на успешното завръщане, на постигнатото щастие. В нея единственият топос е домът, родното място /„жив и здрав стигна до село”/; представата за мирен и радостен живот остава неразработена: в романтичен план поетът разчита на изразените „щастливи” чувства – формалното им означение е извършено с повторението на междуметието „о”:
о, тогаз, майко юнашка!? –
о, либе мило, хубаво!

Картината на геройската саможертва повдига въпросите за позицията на близките /и обществото/ - своеобразна ситуация на „следсмъртието”. Тук майката се явява с нова роля – на нея е отредено възпитанието на подрастващото поколение, “пренасянето” на паметта за подвига във времето: „и със сърце всичко разкажи// на мойте братя невръстни”. Заръката е представена като синовен завет, възведена е в ранг на свещена клетва /преобърнат образ в съпоставка с „Майце си”/. Тя е формализирана чрез императива: „Кажи им майко, да помнят,// да помнят, мене да търсят…” Следва представяне на ритуалното взаимопроникване между герой и родна страна – съединение в и чрез подвига, смъртта / “бели ми меса по скали, черни ми кърви в земята”/. Отново се подчертава, че в ценностната система на революционера животът не заема първото място – то е отредено за достойнството, волеизявата, юнашкото поведение /„пътят е страшен, но славен”/.

 

„ХАЙДУТИ” Тази недовършена лиро-епическа поема е изградена върху „преобръщането” в общественото пространство на съществуващия нравствено-обичаен код: хайдушката борба и съпротива срещу неправдата се опоетизира и възвеличава. Предполага се, че това е едно от ранните произведения на поета. Според спомен на Ст. Стамболов, текстът обхващал цялата хайдушка епоха и стигал до революционния период. Появява се в „Дума…” през 1871 г. Тук за първи път Ботев осъществява разгръщане на националното пространство.Неговата функционалност е така голяма, че се превръща в един от водещите елементи /наред с очертания конфликт/. Художественият образ на родния топос обединява социализираната /сборове, седенки, механи/ и природната среда /Странджа, Пирин, Бяло море, Дунав, Румелийски полета/. Чрез него са постигнати и някои допълнителни поетически задачи – напр. очертаването картата на българските предели, организирането на система от емблеми, които представят свободния /Стара планина, Странджа, Пирин/ и страдалческия български дух /каазите, полето, селото/. Едновременно с разгръщането на пространството по хоризонтал /според действителните географски посоки/ започва и разгръщането му във вертикал. Посоките „горе” и „долу” придобиват особена роля, която започва да въздейства с реалната си битност, а след това присъединява нравствените означения /добро – зло/ и естетическите пресътворявания /възвишено – низко/. Очертаното в началото на поемата единно национално пространство бързо се разделя и противопоставя. „Горе” се оказва „свободна България”; в нея властват юнашката воля и достойнство; тя е територията на съпротивата срещу тиранията, населена с хайдути, бунтовници, революционери /вярната дружина/. „Долу” е „поробена България”, обитавана от народа-мъченик и народните изедници /вуйчото, чорбаджиите, турците, турските сердари/. Чрез героите и тяхното саморазкриване стават ясни враждуващите две ценностни системи. Едната „вижда” човешкото осъществяване в границите на материално-вещното, в неговото овладяване, постигане на благополучие за себе си. Опорни стълбове тук са парите, имотът, стадата, търговията, гурбетът, благополучният дом, семейството, децата /такива са притежанията на вуйчото/. Другата ценностна система разчита на волеизявата в битието, съхраняване същността на човека, хармонията със себе си. Чрез очертания непримирим конфликт Ботев търси своето място на творец и мислител в извечния екзистенциален сблъсък: „Да имаш, или да бъдеш”. Персонажите, които са приели съответните ценностни системи показват интересна диспозиция: от една страна е майката и кръвно свързаните с нея роднини /вуйчото и неговото семейство/; от друга – бащата и утвърденото от него ново родство по дух /братя са му хайдутите от дружината, а не членовете на патриархалната общност/. Поетът се възползва от древната представа за различие между мъжкото /бащиното/ и женското /майчиното/ право, съхранено и в семейнито-битовите народни песни. Чавдар, още дете, е поставен в ситуацията на избор между двете. Стихотворението завършва /в този си вид/ преди да се достигне до посочване на писихическите мотиви за взетото решение, преди изображението на хайдушките подвизи, както е обещано в заглавието. Тук лирическият „Аз” встъпва в ролята на наблюдаващо и оценяващо съзнание, носител на историческата памет.

Заслужава да се отбележи, че Ботев съвършено свободно променя фактите от живота и дейността на историческото лице Чавдар воевода, времето и мястото на неговото действие.

 

„ПРИСТАНАЛА” /„Дума…”, 1871 г./. Посветено е на Мария Горанова. Творбата е шеговито продължение на сблъсъка между майчината и бащината ценностна система, изразява пожелание децата да следват отеческите завети. Конфликтът заема централната част на композицията и се проявява чрез майчината клетва и противопоставящата й се бащина благословия. Тук за първи път поетът отрежда на любимата активна позиция – обикновено тя, заедно с майката, обитава дома, грижи се за възпитанието на децата, съхранява и пренася спомена за юнашките дела на съпруга /брата/. Стояна, с акта на приставане, демонстрира духовно-мирогледно единство със своя избраник хайдутин. Тя не само се бори за запазване на любовта си /лелеяната от Ботев достойна волеизява/, но и споделя неговото пространство. Гората е представена като майка-закрилница и хранилница, тя е истинският дом за свободните люде. Текстът е интерпретация-размисъл за истинските ценности в човешкия бит и съществуване; отново се противопоставят едно на друго материално-вещното и идеално-духовното.

 

„БОРБА” /„Дума…”, 1871 г./. Посветено е на Борис Горанов, брат на Мария Горанова, превел Шилеровата драма „Разбойници”, чиито герой Карл Мор Ботев мечтае да играе. Сегашният си вид стихотворението придобива във втората редакция – стихосбирката „Песни и стихотворения…”, където са добавени последните 10 стиха. Творбата е своеобразен средищен текст, в който са съвместени вече използвани мотиви, структурни, композиционни и смислови конструкции /триадата вяра – надежда – любов; библейски архетипни схеми/. Основният изобличителен патос е насочен към деформирания образ на света и към социалните сили – негови крепители. Във фокус попада религиозната институцонализирана система, която служи като духовно-философско основание за съществуващата несправедливост и потисничество. Ненавистта на лирическия „Аз” идентифицира съсловията на „слугите” – свещениците, учителите, журналистите: именно те съставляват пирамидалната структура на “общественото мъчителство”, без чиято подкрепа то ще рухне. Революционната идея изяснява необходимостта от преустройство на действителността, според съвършено нови принципи на хуманността и справедливостта. Читателят се сблъсква с необикновена поетика, чиито елементи отразяват механизма на “демаскирането”: разкриването на истинския облик на социалните сили, водещата сила на личния и съсловен интерес, действителните мотиви. Разделението в общественото пространство придобива нови измерения: угнетители – инертна маса – изолирана нравствена интелигенция. Елегията /такава е жанровата характеристика на произведението/ интерпретира един традиционализиран вече проблем в българската възрожденска литература: водач – народ.

 

„СТРАННИК” /”Свобода”, 1872 г./. Стихотворението представя общия модел на робския живот през 19 в. Отрицателният план се обособява в пълна степен след категоричната алтернатива в поантата: човек или скот. Отново се детайлизира „майчината ценностна система”, противопоставена на достойното съществуване. Поетът подвежда всички злини към едно специфично за неговите разбирания състояние на индивида и обществото – безчувствеността и безпаметството. Най-страшните събития в съдбата на човека – убийството на близките му и загубата на любовта му не предизвикват никаква достойна ответна реакция. Вместо това, читателят проследява поредица от обичайни /и обредни/ действия, които заместват истинските чувства: самосъжалителния плач, църковната литургия, битовия помен и … собствената сватба като начало на нов самостоятелен живот и изпълнение на предначертаното битийно задължение: „ти трябва род да въдиш”. Използуван е реалният мотив на завръщането, пътуването към къщи, която посока се утвърждава като основна за Ботевата поезия. Очертават се два модела: на героичното и низкото завръщане. От романтично-революционна гледна точка се отхвърля убеждението, че животът е най-главната ценност. Същевременно се изтъква, че щастливият живот е право на всеки индивид. Като цяло стихотворението чертае образа на скотското съществуване като вариант на екзистенциалното небитие. С това поетът цели да преобърне „практичната” представа за отношението живот – смърт.

 

„ПАТРИОТ” /„Будилник, 187З г./. Едно от сатиричните произведения на поета. Пресъздава отрицателния образ на съвременника, като го „демаскира” посредством система от авторски квалификации и градиране на изобличението. Представлява христоматиен пример на похвата сарказъм: варваристичната фраза „изяда си месата”. В реално-исторически план текстът е насочен към „българските нотабили” – чорбаджийското съсловие, което има самочувствието, че е общественият водач на народните маси. По-конкретно – това са членовете на т.нар. партия на „старите” и техните привърженици: лица, които имат претенцията, че изпълняват историческа мисия и са се обявили за „патриоти”. Тяхното презрение към „лудите глави”, към хъшовската среда предизвиква яростно отстояване на революционния идеал от страна на радикално настроената част от българската емиграция в Румъния. Деформирането на отрицателния образ протича при използуването на елементи от материално-вещната област. След продажбата на душата /краят на първата строфа/ поетическото действие логично достига до разрушаването на собствената телесна даденост. Всеки един от използваните елементи търпи своята пълна трансформация: душа, добро, семейство /съпруга/, сърце, тяло /меса/. Всички те означават по принцип човешкото присъствие, функционират с ореола на личностна същност; Ботев обаче ги свежда към една емблема от негативния пласт на низкото: парите. Те именно заместват самия герой, те се превръщат в негова житейска мотивация, в битийна ценност. Това е последователен процес на „овещяване” на човека, който „съдържа” в себе си ярко памфлетно начало.

 

“ХАДЖИ ДИМИТЪР” – обнародвано в „Независимост” през 1873 г. В тази своя баладична творба Ботев възпроизвежда един съществен фолклорен жанр, характерен и за някои юнашки, и за някои „женски” песни: представянето на „вселенската” гибел на героя, който трябва да изрече своето послание към поколенията /„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”/. В такава именно обстановка е поставен юнакът, чиято смърт от индивидуален акт се превръща в национална трагедия, в нравствено-философско прозрение за битието. Той е разпънат между саможертвата и нейното незачитане-незабелязване, обречен на вечно битие, но и на вечно страдание /физиологично и душевно/. Тялото на Хаджи Димитър е проецирано върху утвърдената емблема на национално-българското – Балкана, съвсем определено асоциира с Христовата голгота, с приковаването на гордия титан Прометей. Творбата следва да се разглежда като своеобразна „история” на българския дух – с цялата противоречивост и перипетии, които са неотменната негова съдба. Победен, но непокорен. Такава е кратката формула на внушаваната идея.

Много са събирателните посоки в текста. Почти всички „опорни” елементи от Ботевата смислова парадигма могат да се открият тук: и разгръщането на националното пространство /по хоризонтал и вертикал/, и антиномните двойки свобода – робство, памет – безпаметство, геройство – скотско търпение, живот – смърт, дух – душа, и семантемите дом, път, човек, природа… Всички те се обвързват сложно и противоречиво чрез елемента „песен”. Той „кодира” и робската участ /„жътварка пее нейде в полето”, „пейте тез тъжни песни”/, и свободолюбието, съхранено в народната памет /”певци песни за него пеят”/, и лелеяното състояние на освободения дух /„летят и пеят”/, и съпричестяването на окръжението с юнашката съдба /„тихи, прекрасни, песен поемнат”/, и най-сетне, общонационалният глас /„Балкана пее хайдушка песен”/, обединяващ се с космическото, с абсолютните категории „вечност” и „безсмъртие”.

Краят на стихотворението очертава романтическата картина на пълно сливане между юнак и смърт: самата тя е представена като прекрасна девойка-самодива, към която Хаджи Димитър отправя молбата си за умъртвяване /„аз искам, сестро, тук да загина”/. Привличането между юнака и смъртта, набелязано и в други творби, тук избликва в непонятна за практическия разум „щастлива смърт”. Саможертвата изявява нови и неподозирани функции – този път не в социален, а в личностен план – довежда непосредствено до освобождаване на човешката същност от материално-вещното /тялото/ и присъединяването на духа към вечното /„летят и пеят, дорде осъмне, и търсят духът на Караджата”/. По естетически път е превъзмогнато мъченическото страдание на физиологичната кончина /„очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклина цяла вселена”/.

В традициите на народната юнашка песен е изградено окръжението на четника. Всеки елемент от растителния или животинския свят е не просто възползване от определен разчетен код, а възхождане към езическия свят на тотемизма, чиито правила са сами по себе си дълбочинно проникване в сферата на екзистенциалното. Действията, предприемани от тези персонажи /зашумяването на гората, повяването на вятъра, засенчването от орлицата и пр./, значат на първо място съпричастност, на второ – разгръщат един небивал диалог между човек и родина, човек и природа. Едновременно, чрез тях се изгражда контрастът между социалния свят на хората и истинния свят на великата пораждаща майка /богинята Земя/: жетварката се грижи за прехраната, незабелязвайки умиращия за нея, докато природата приема юнака без уговорки, без „размисли” за полза или някаква установена близост /кръвно-родова, верска, етносна и пр./. Налице е едно демонстрирано битийно изравняване, което протича извън и над людските обусловености, което има за основа единствено извършеното при преследване на възвишен идеал.

 

„В МЕХАНАТА” /„Независимост”, 1873 г./. Построено е под формата на изповед, акцентува върху субективната позиция на „Аз”-а при възприемане-реагиране спрямо действителността. Организира основните противопоставяния между положително и отрицателно, внасяйки във всяко от тях съответните социални, политически, морални и естетически характеристики. Успоредно протича изграждането на положителния и отрицателен образ на действителността. В традициите на българската възрожденска идеология те са социално, а не етносно-идеологически маркирани – вместо назоваванията турчин /турско/ има определяне посредством властническо-управленския идентитет – тиранин. В пласта на възвишеното попадат елементи, разделени и противопоставени и в други Ботеви произведения. Тук поетът е обединил в общобългарско цяло активното и пасивно поведение спрямо робството – героичните мъченици и безропотните страдалци. Въведена в началото на втората строфа /„край свой роден”/, представата за общонационалното се разгръща впоследствие посредством елементите: „бащина стряха”, бащин гроб”, „майчин плач” /всички с кръвно-родова връзка/; „беден род”, „народ гладен”, „свети жертви”, „народ поробен” /всички със социални признаци/. В условната среда на творбата /6-те от общо 10-те строфи/ се появява традиционният знак – Балкана, включващ механизмите и на алегорията /равнозначен на свобода/, и на емблематиката /равнозначен на България и българското/, и на символизацията – наслагвания от значения и отношения. Отрицателният национален образ е едновременно самостоятелно разгърнат /4-та строфа: „грабят от народа гладен…”/ и съучастващ като система от негативни характеристики в положителното пространство /гладен спрямо народ, жертви спрямо свети/.

Цялото произведение е подчинено на противопоставната смислова парадигма памет – безпаметство. „Засрещането” на основните термини се извършва в специфичната психологична ситуация, разкриваща желание и невъзможност за забрава. Естествен „декор” на драматичните изживявания е кръчмата. Нейните отрицателни конотации подкрепят контрастите в поетическото действие, служат за смислова основа на всички надредни характеристики и съотнасяния. Заменянето на живота с вино, мнимото бягство от проблемите, съзнателното „убиване” на мисли и чувства разкрива ситуацията на скотското осъществуване като една от метафорите на небитието, на смъртта.

Ако се приеме, че Ботев преднамерено въвежда в поезията си пияницата, отчаяния човек, несретника като главен лирически герой, могат да се търсят съответствия или провокации в различни посоки. В пласта на фолклорно-разговорното подобни персонажи са играли неведнъж роля на вестители на истината. В атмосферата на страх, абсолютна несигурност по отношение на човешкия живот, виното одързостява, „вчовечава”. Тук проличава „преобръщането” на самата ситуация „пиянство”. Оказва се, че тя има две функции, коренно противоположни една на друга. Още от самото начало е ясно, че лирическият герой от „В механата” само имитира някои белези на социално аутсайдерство. Неговата позиция представя сложните равнища между „пламтяща съвест” и безчувствеността на масата; родовата памет /„тез, що в мене дух свободен завещаха”/ срещу безродието /„напук и вам, патриоти”/. Всъщност творбата започва с изграждането на един антиномен двучлен /позор или слава/, който не намира „решение” до самата поанта.

Една от най-големите естетически провокации на „В механата” се състои не в литературизиране на социално-драстичното или естетизиране на ниското. Тя е кодирана в „мистифицирането” на изобразените елементи. Всеки един от тях функционира чрез „клишираните” си значения, но същевременно е „пренасочен” в съвършено неподобаваща му смислова парадигма. Така пиянството се оказва изведнъж мъжественост, просветление; механата – своеобразна изповедалня; пиянската забрава – боляща съвест; цялото душевно саморазголване на лирическия герой – знак за безпомощност, убеждение относно пропастта между думи и дела.

 

„МОЯТА МОЛИТВА” /„Независимост, 187З г./. Творбата е неотменна част от тенденцията на политическите програми – публицистични или стихотворни. Ботев използва жанра на религиозната молитва, за да сакрализира своя светски мироглед. Построението е антитетично като дори фразата участва в механизма /„не ти.., а ти, който”/. Изобличена е представата за верската обусловеност на битието, поетът посочва други сили, изградили световния ред. Борбата се води между историческите дадености и надеждата за по-добро. Лирическият „Аз” последователно опровергава устоите на християнската доктрина. Целта на автора обаче не е постигане на антиклерикално звучене – религиозните вярвания, от своя страна, са метафора на ретроградното, закостенялото възприемане на света. Ето защо молитвата е отправена към персонифицирания образ на човешкия разум. Тя е повик към истинска духовност, възвисени идеали, саможертва. Този път нейната посока е наднационална – робството е изтъкнато като общочовешко състояние /към това недвусмислено насочва и стихът : „на когото щат празнуват// денят скоро народите”. Съществена роля играе принципът на демаскирането, изясняването на действителните взаимоотношения и зависимости в социалното пространство. Както и на други места Ботев отхвърля утвърдената официозност. Хората на властта и нейните крепители са всъщност тирани, безчестници, деграданти. Свободата е възвеличена като основна ценност, като явление, към което могат да се подведат всички човешки необходимости. Звучат думи и изрази, превърнали се в опорни елементи на Ботевата смислова парадигма: сърце, душа, роб, сиромаси, търпение, голи надежди, свобода, въстание, чужбина, глас, пустиня… Те са семантичните ядра в поезията, които авторът непрекъснато „пренарежда”, постигайки нови стойности, очертавайки нови идейни пластове.

 

"ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ" – последната Ботева поетическа творба; единствената със съхранена чернова. Обнародвана е в изгубения днес „Календар за 1876 г.” По установяването на текста й са изказани различни и противоречиви становища.

Произведението е посмъртна прослава на революционен герой – възприета е жанровата форма на „риданието” /твърде разпространена през възраждането/. Фактът разполага стихотворението в творческата традиция на църковно-религиозната литература. В самото начало Ботев „конструира” заклинателната формула на Отечеството: „майко моя, родино мила”: пълно сливане на интимния и социалния свят. Струята на новото нахлува по-нататък с революционната идейност, съответната авторска позиция, с потискането на сълзливо-сантименталните нотки, характерни за библейските образци. Атмосферата на самотност, означена чрез израза “глас в пустиня” има стойността на дешаблонизация, както спрямо стилистичния пласт на християнската традиция, така и спрямо други Ботеви произведения. Авторът се стреми към постигане на неизмеримост в разгръщания план на трагичното. Ако в „Хаджи Димитър” смъртта на юнака ще доведе до продължение на борбата от други, то тук индивидуалната гибел на В.Левски значи гибел на целия народ /„един син Българио”/. Неслучайно сред споменатите персонажи /старци – жени – деца / липсват мъжете. Едничкият достоен е загинал, оставяйки без подкрепа /и надежда/ нуждаещите се от закрила. Отсъствието на „мъжка десница” обрича неминуемо етносната общност – тя е представена като патриархална кръвно-родова група – своеобразно семейство, обитаващо един дом, с една обща майка: България. В утвърдения естетически код, характерен за цялото възраждане, поетът спазва антиномията светлина /равнозначно на свобода, революция, подвиг/ - тъмнина /равнозначно на робство, страдание, безпаметство/. Това довежда до един удивителен резултат – създаването на зимна картина с преобладаващ черен цвят /асоциативният кръг сняг – белота – светлина – революция остава категорично потиснат/. Чернотата пряко съответства както на картината на „всеобща” смърт, така и на тежката политическа тирания /„ти си черна робиня”/. За постигане на целта си поетът струпва пряко назоваващи епитети /черна спрямо робиня, черно спрямо бесило/, предмети с ясно изразен черен /тъмен/ облик – гарван, псета, вълци, гроб, изсъхнали тръни, или такива, възбуждащи потискащо чувство – плач, грак, пустиня, вой, писък. В картината на всеобща покруса активно участва и сезонът – зимата като утвърдена алегория на смъртта.

 

"ТОВА ВИ ЧАКА" /„Будилник”, 1873 г./ Единственият Ботев разказ. Представя оригиналното наслагване на публицистичната, фейлетонната и белетристичната тенденция. Началото е пряко назоваване на основната идея : изобличение на богатството като единствена ценност. Сатиричният ефект възниква при направения преход от голямото към малкото – световната история и Наполеон спрямо българската действителност и местните величия. Особено въздействащи са афористикоподобните язвителни коментари, направени от автора /напр. „Парите са ум, парите са чувства, парите са живот, парите са бог”/. Главният герой на произведението има за прототип пловдивския чорбаджия Михалаки Гюмюшгердан, но разбира се Ботев се стреми да постигне обобщен социален тип, очертавайки най-отвратителните качества на българската „нотабилска” каста. Същинският разказ започва с външното описание на героя – и това става в първата от поредицата битови случки, оформящи сюжетната постройка. При обрисуването на портрета на кир Михалаки е използван принципът за „овещяване” на личността – обикнат фейлетонен похват в процеса на дискредитация. Материално-вещното е сведено към физиологично-телесното, деформирано до крайност: лицето на героя е оприличено на подница, носът – на мухлясал грозд, вратът на талията на свинята, гърбът – на табашки кош… Същевременно писателят не пропуска да вметне в редицата на изброявания и една характеристика, засягаща вътрешния облик. Когато стига до гърдите, той категорично заявява „гърди нямат нашите чорбаджии”, правейки ясен намек за метафоричното значение на думата /човечност, идеали, съчувствие/.

Разгърнатият в разказа конфликт е организиран около ситуацията “възнесение” – преобърнат библейски архетип, чиято стойност е представянето на централното лице в нов вид. Както от композиционна гледна точка, така и с оглед сюжета и фрагментите в текста, е налице обратното огледално повторение. В началото децата бягат от чорбаджията – в края му се подиграват; всесилието и тиранизма се превръщат в посмещище; злодеянията намират своето отмъщение. Особено знаменателен в тази посока е диалогът между кир Михалаки и булка Ченгелка, който по-нататък е вариантно повторен, този път между хайдутите и кир Михалаки. В традиционния за творчеството на Ботев сблъсък между идеално-духовното и материално-вещното разказът представя своята интерпретация в личностен план. Внушаваната идея е, че когато парите правят човека, то загубата им води до автоматична загуба на човешката идентичност.

 

"ПОЛИТИЧЕСКА ЗИМА" /„Знаме”, 1875 г./. Един от най-популярните фейлетони на Ботев. В него той представя две инвенитивни ситуации, чрез които обхваща изцяло живота в Османската империя и Европа. Едната уподобява султана на паяк, оплел всичките си поданици в мрежата на тираничното господство; другата представя народите като индивиди, обитаващи една кръчма. Същността на водената от правителствата политика е разкрита чрез битови кръчмарски действия: напр. “Г-н Бисмарк е възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравието на Германия; дядо Горчаков раздава коливо за „бог да прости” славяните” и пр. От това произведение нататък започва да се утвърждава в българската литература отрицателният образ на топоса „кръчма”. Назованите две фейлетонни ситуации са въведени чрез един традиционен код – сънуването и „свободната” фантазия на българина /този път сатиричният типаж е народностно маркиран/. Състоянието „сън”, както е известно, метафорично означава робското положение на нашето общество, неприлагащо никакви усилия за промяна /нека си спомним Чинтуловото „От сън дълбок се събуди”/. Създавайки обобщени образи и картини, писателят едновременно въвежда многобройни лица от родния и чуждия обществен живот, коментира действия, характеризира явления. Така в „Политическа зима” са „вместени” всички основни проблеми на българския народ: черковната борба, политическата самостоятелност, образователният и културен напредък, периодичният печат. Фактите се споменават сякаш мимоходом, водещи са техните сатирични характеристики. Цялата тази сложна фейлетонна „смес” насочва към водещата алегория, изведена като заглавие: всеобщият застой, в който пребивават народите.

 

СЪЧИНЕНИЯ:
Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова /фототипно издание/, 1987, 1993; Христо Ботев. Събрани съчинения. /ред. М. Димитров/. София.Т.1-2, 1958; Ил.Тодоров. Над Ботевия стих. София. 1991 /в края на книгата се съдържат нормализираните текстове на Ботевите стихотворения/; Христо Ботев. Съчинения. /Библиотека за ученика/.

 

ЛИТЕРАТУРА:

1. Миролюбов, В. /д-р Кр.Кръстев/. Млади и стари. Тутракан, 1907. Изследването представя първият специфично литературен и едновременно с това модерен поглед към Ботев и неговото творчество. Засегнати са въпросите за водача и масата, за привличането на поета към смъртта, за пресъздаването на националния дух. Очертани са перспективите, които Ботевите творби придават в литературния развой.

2. Бакалов, Г. Христо Ботев социалист. София, 1919. Критикът разглежда творческото наследство на поета-революционер през призмата на идеята за класовата борба. Обосновава се твърдението, че със своите възгледи изтъкнатият възрожденец е предтеча на социализма у нас.

3. Унджиев, И. Христо Ботев – живот, идеи и творчество. София, 1956. Известният ботевед осъществява цялостно монографично изследване, в което са изяснени изцяло фактите от съдбата и мирогледните позиции на Ботев. В литературния анализ водеща е социалната гледна точка, възобновяването на историческия и културен контекст, породил съответните произведения.

4. Таринска, Ст. Прозата на Ботев.София, 1966. Единственото цялостно изследване върху прозаичните Ботеви текстове. Разгледани са различните жанрове, употребявани от писателя, обяснява се тяхната характеристика, вниква се в елементите на поетиката. Специално внимание е отделено върху характера на Ботевата сатира – образи, похвати, стилистика.

5. Христо Ботев. Нови изследвания. София, 1990. Сборникът представя търсенията на съвременни изследователи, които чрез работите си обхващат основните аспекти на ботевознанието: културологични проблеми, проблеми на поетиката, на двустранните отношения, на превода и възприемането на Ботевото творчество във времето и с оглед различните категории читатели.

6. Стефанов, Валери. Лабиринтите на смисъла. София, 1993. Авторът обглежда Ботевата поезия посредством опорни категории като „майката”, „либето”, „душата”, „тялото”, „домът”, „свободата”. Тяхното действие е проследено както в рамките на отделна творба, така и с оглед развитието на определени художествено-естетически внушения, които Ботев предпоставя като цел.

7. Славейков, П. П. Жив е той, жив е. В П.П.Славейков. Избрани съчинения. Т.6. Критически статии.София, 1959. Един от интересните и много оспорвани анализи на стихотворението „Хаджи Димитър”, който изявява позициите на импресионистичната критика.

8. Георгиев, Н. Ботевата балада „Хаджи Димитър”; Жанр херменевтика и един прочит на „Хаджи Димитър”; От „Ще си викна песента” към „Искам да напиша днес поема” /Из „Тезиси по българска историческа поетика”/. В кн. му: Сто и двадесет литературни години. София, 1992. Първите две статии представят две различни съвременни инвтерпретации върху известното Ботево произведение. Читателят с интерес усвоява различното литературоведско отношение към един и същ текст. В третата статия авторът размишлява върху мястото и значението на Ботев в общия литературен процес.

 

* * *

 

ЗА БОТЕВ:
„Художествената основа на Ботевата поезия се изгражда върху три извора: фолклора, създаващата се национална поетическа традиция през Х1Х в. и европейския художествен опит… При анализа й ние се удивляваме на живата и активна връзка на твореца с епохата, с нейната духовна атмосфера, с идейно-политическия климат, със социалната среда.”

П. Динеков 

„Всяка национална цялостност е Космо-Психо-Логос, т.е. единство на Природа, национален характер и логика на мислене. За да разбера българския дух, националната скала на ценностите, аз реших да черпя идеи от стихотворенията на Ботев.”

Г. Гачев

„В ценностната стълбица на Ботевата лирика не робството е най-страшното – робството за нея е жестока даденост, която стяга мишците на достойния мъж за борба. По-страшно е безсилието на роба, което достига най-страшния си връх в затиснатата уста и запушените уши: “Не чуй се от тях глас за свобода…”

Н. Георгиев

„При Ботев мечтата не противостои на реалността, тя е част от нея, дори е “мрачна” като нея. Мечтата е едно от средствата да се свали булото на реалността, да се съзрат нейните опасни мнимости и несъвършенства. В този смисъл цел на човека е да използва връхлитащото страдание, превръщайки го в зрение. Душата е онова сетиво, което най-точно би могло да фиксира истината за света, да е осезателен орган за нея.”

В. Стефанов