За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев
ХРИСТО БОТЕВ
РОДИНАТА, МАЙКАТА И ЛИБЕТО В БОТЕВАТА ПОЕЗИЯ
Ботев оставя след себе си едва двайсетина стихотворения, но те го нареждат сред най-великите поети на човечеството. Родено от могъщ талант, неговото поетическо творчество е висш образец на превръщането на най-големите проблеми на времето в дълбоко лично изживяване и на въплътяване на тези вълнения в гениални художествени творби.Драмата на една епоха е минала през сърцето на поета, превърнала се е в негова лична човешка, гражданска и творческа съдба и е дошла до нас като съкровена изповед.
Христо Ботев е поет на общочовешките, вечнозначими стойности. Една от тях е Родината. В тази толкова малка по обем поезия Отечеството е едно мащабно понятие, защото събира като във фокус всички теми, проблеми и чувства на автора. А патриотизмът, кристално чист и изпепеляващо пламенен, е основното преживяване. Заедно с образа на Родината в творчеството на поета присъстват и образите на майката и либето. Майката е пълно олицетворение на българската душевност, майчиното чувство за достойнство прелива в сферите на обществената ангажираност и активност. Образът й, натежал от житейска зрялост, е разгърнат в „Майце си”, „Хайдути”, „На прощаване”. Образът на либето („Пристанала”, „На прощаване”, „До моето първо либе”), въздушно лек в своята младост, хубост и талант, ум и чистата, е истинска прелест. Чрез него Ботев поставя и решава проблема за личното щастие от борческо-революционни позиции.
Поетическите произведения на Христо Ботев са изпълнени с конкретни, синтезирани, изключително богати в разнообразието си и дълбоко съдържателни детайли, представи, акценти, багри и звукове, споени и оживотворени от всеобхватна мисъл, могъщо въображение, пламенен темперамент и желязна воля. Делнични на пръв поглед, те обозначават не едно ежедневие, а една многовековна съдба. Родината у Ботев е символизирана в бащиното „огнище”, в свидните образи на най-близките до сърцето хора, в незаличимите спомени, в свободолюбивата домашна традиция:
...там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал;
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше;
там, дето баща и братя
черни чернеят за мене!...
( „На прощаване”)
Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!
Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин...
( „В механата”)
Българската народност е съвкупност от различни поколения, прослойки, пол, занятие - „деца, баби и подевки”, моми и момци, мъже и жени, „клети сюрмаси”, „чорбаджия-изедник”, „калугери и попове”, безпросветни и интелигенти, примирени и борещи се. Родината за Ботев е въплътена в сиромашката участ на народа, чиито деца измират „дребни”, „теглят без дом”, стават аргати и гурбетчии, чиито жени очакват участта на „сирота вдовица”, чиито мъже са орисани да „гинат сили и младост” и чиято песен прелива от вопли. Съдбата на родината е свързана тясно и с облика на народните грабители:
...подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!
( „В механата”)
Родината диша в черната турска робия, съзираме я зад образа на беснеещия владетел:
А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!”
( „В механата”)
Турци тейка ти убиха,
братята ти и двоица
полежаха, па изгниха,
отровени във тъмница.
( „Странник”)
Родината е спойката в преживяните трагедии („Хаджи Димитър”, „Обесването на Васил Левски”, „На прощаване”, „Зададе се облак тъмен”), но и в традиционните народни празненства, хранители на българщината: хора, сборове, седенки, посрещане на юнаци и гурбетчии. Тук ще открием сцени, забележителни със своята образност и ярък колорит, динамика и сгъстена емоционалност, завладяваща тържественост и виталност ( „На прощаване”).Трагедията и славата на родината са притулени в принудителната емиграция на непокорните синове:
...таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по таз тежка чужбина-
да ходим, да се скитаме
немили, клети, недраги!
( „На прощаване”)
Представата за родината е неделима от волните „юнаци по планините”, от „страшни хайдути” по легендарните хайдушки сборища, от нетленните образи на имените и незнайни борци за свобода.
Родината се откроява също така в емоционалната и духовна атмосфера на най-забележителната епоха в развитието на нашия народ - Българското възраждане; в осезателното възприемане на историята като движение, в което се губят очертанията минало, настояще и бъдеще; в неусетното преливне на личен, семеен и обществен живот. Образът на родината е просмукан от духа на онова столетие, разлюляло от страдания, трагизъм, крушения на вяра и надежда, героичен устрем и жертвоготовност. В него е преляла обществената конфликтност, която бележи времето с големи духовни и нравствени върхове и мрачни бездни на падението.
Родината се оглежда във всичко онова, което спъва общественото развитие и е предпоставка за всяко робство и експлоатация. В „Елегия” е изграден обобщен образ на народа-страдалец, ненадминат в българската литература по могъщество на въображението, синтез на мисълта. Тук този народ е изобразен като български Прометей, живо погребан колос, подложен на адски страдания, буреносен в своето мъченическо търпение.
Цялото национално многообразие на родината е разгърнато на забележителен фон - живописната българска земя, неотлъчно свързана с труд и отдих, страдания и радост, разочарования и надежда, подеми и погроми. Земя кърмилница, спътница и ваятелка на характери, земя закрилница - „нашата земя хубава”, ширнала се „от Бяло море до Дунав”. В ореола на патриотична гордост е осветен и присъщият й ландшафт от „скали и орляци”, „гори и долища”, равнини и поляни, с царстващите в него „балкани” - Стара планина, Странджа баир, Ирин-Пирин, с „тиха бяла Дунава” и с приказните позлатени „румелийски полета”. Не бихме могли да си представим не само Ботевата, но и цялата българска поезия без описанието на вълшебната лятна нощ в „Хаджи Димитър” и на зимата в „Обесването на Васил Левски”. Двете стихотворения са посветени на исторически събития с национално значение. И Ботев не е бил в състояние да ги възпее без намесата на естеството, което схваща като постоянен спътник в историческата, общочовешката и личната съдба на българина.
В „Хаджи Димитър” природата е онази обстановка, в която юначният син на народа среща смъртта. Тя е и фон, и присъствие, и съучастие. Като нежна майка тя люлее в прегръдките си умиращия герой, за да облекчи страданията му.С великолепието на една ефирна романтика, Ботев внушава виждането за човека като неделима част от битието.А класическото описание на настъпващата нощ в Балкана, съчетано със зноя на летния ден и ведрината на утрото, ни води от идеята за безсмъртието на оня, „който падне в бой за свобода”, към философското прозрение за великото и вечното тържество на живота.
И в „Обесването на Васил Левски” природа, народ и родина са слети в единно съществуване. Зимният пейзаж е образец на върховно поетическо майсторство, което позволява на автора само в две четиристишия, с впечатляващ лаконизъм и вещо използване на словото, да изтръгне от него пределно адекватен изказ. Завладяваща е силата на изображението, която въздейства върху всички сетива. Обрисовката се отличава със зрителна и слухова образност, пластичност и драматична динамика, с бързо разрастваща се обемност, които извеждат до кулминацията на историческото поражение.
Две изображения доминират в пространството на Родината - на майката и на либето. Понятието майка все повече се насища и със смисъла на понятието родина и обратно.Преките и образните значения на тези две понятия проникват едно в друго, откриват многозначителността на взаимната си смислова обвързаност, която в края на краищата се реализира във внушението, че всички българи са синове на майка България, така както всеки един от тях е син на останалата в далечния роден край своя майка.Но докато в стихотворенията на другите поети персонификацията е изразена съвсем пряко, то в „Майце си” връзката между двата образа е скрита много по-дълбоко.Тя никъде не е изразена направо,но се усеща в подводното течение на чувствата, в мащабността на преживяванията, в едва доловимите нюанси на мисълта, довели до една изповед, която ни подсказва за много по-голяма дълбочина и широта на чувството но бореца революционер към майката.
Още първите два стиха на „Майце си” - с народнопесенното и толкова интимно-човешко „мале”, с трагичната съкровеност на „тъй жално пела”, с вкоренения в българската душа свещен ужас от майчината клетва, с анафоричното, навяващо безнадеждност повторение „ти ли си” - въвеждат в атмосферата на една драматична изповед, на една дълбоко човешка болка. Елегичната изповед към майката изгражда камерно, интимно пространство белязано от болката по изгубените близки. Поемайки по своя изпълнен с опасности самостоятелен път, синът е причинил страдание на своята майка, а майчината клетва е свята и поради това е довела до прекалено сурово, според традиционния светоглед, наказание: „Та скитник ходя злочест ази / и срещам това, що душа мрази.” Темата е библейска и една от вечните в изкуството, но като голям художник, Ботев прави своя неповторима интерпретация. При това героят се връща не с разкаянието на блудния син, а с един простичък, но силен аргумент, в който е скрита сякаш и болката на неискан, на неизбежен укор: „Бащино ли съм пропил имане,тебе ли покрих с дълбоки рани?”.След един не по-малко силен аргумент - че няма нито един близък приятел, с когото да сподели мъката си, че страда и когато се смее с весели „мили другари”, идва вторият важен миг - да се сподели онова, на което не би устояло никое майчино сърце: „Освен теб, мале, никого нямам, / ти си за мене любов и вяра”.
Нежното интимно чувство за разбиране на майчината мъка откриваме и в „На прощаване”: „та тебе клета оставих за първо чедо да жалиш”. Детайлно и с удивително точен психологически усет е изграден този кратък, но изключително драматичен „диалог”. Докато в „Майце си” майката е изповедник, то тук тя се явява като съучастник, като майка-юнашка.Лирическият герой изисква от нея разбирани и съучастие, защото тя е тази, която го е закърмила с юнашки дух,заедно с него да се противопостави на обществения морал: „нито пък слушай хората”.В целия драматизъм на прощаването героят намира сили и достига до кулминацията на своите изисквания - да възпита и братята като него, определя я като посредник между него и по-младите, повелява й установяването на приемствеността на идеята.
Прощаването с либето е като че ли по-лесно - и двамата залагат по равно: първа любов. Образът на либето присъства и в стихотворението „До моето първо либе”. Стихотворението се гради върху два основни мотива - революционен и любовен.Интимната любов, белязана със знака на отрицанието, тъй като личното интимно битие се оказва ненужно, неважно пред робските мъки на поробения народ, пред историческите повели на времето.Конфликтът между лирическия аз и либето прераства в гигантски, съдбоносен и исторически конфликт между азът и робството.Той осъзнава предишните си илюзии като излишни и подлага на критична самооценка своята любов. Дори споменът за нея пълни с отрова душата на героя.Твърдо и аналитично е изказана молбата му към либето да забрави миналото:
Забрави туй време кога плачех
за поглед мил и за въздишка:
роб бях тогаз - вериги влачех,
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувства си в калта увирах!
Първият изблик се заменя с молба-увещание към любимата. За да я просвети в своето верую и да я убеди в своята правда, а и да я спечели за делото на народа, лирическият герой противопоставя на нейната красота и младост тежката участ на роба, а и тъжния плач на сиромасите. Либето трябва или да поеме по неговия път, или да остане в света на профанното.
В стихотворенията „Ней” и „Пристанала” се изследват либето-съпруга и любимата, която е поела пътя на хайдутина. В единия случай тя се вписва в света на профанното, останала е вътре и следва трагичната повторяемост на битието, а в другия тя е направила своя свободен избор, противопоставила се е на родителската власт, на табуто.
В условията на една изостанала реалност и в рамките на една литература, която все още утвърждава естетическия си статут, тя съчетава бурна емоционалност с философски прозрения, в нея се решават вечните проблеми за свобода и справедливост, за дълг и любов, за смърт и безсмъртие, преплитат се любовта към родината, майката и либето, но всеки един от тези образи намира своето място в ценностната система на лирическия субект.
