Ботев присъства в нашето индивидуално и национално битие с онази многоизмеримост, която е присъща на гения: художествено философски и житейски феномен извън временните граници, и от друга страна - в сложни връзки с цялостната българска и общочовешка духовност. Синтез на вековно изкристализиралото художествено мислене у нас, неговото изключително поетическо слово наложи определени насоки в литературното ни развитие. В Ботевата традиция се сливат старинно-фолклорният и национално-балканският възрожденски поглед към света, миналото и настоящето като всечовешки естетически внушения и обществено народностен идеал. Ботевият личностен художествен модел е неотделим от цялостното му присъствие в националната ни история и ако връзката с неговата поезия прозира в стиховете на едни от най-големите имена на България - Яворов, Пенчо Славейков, Вапцаров..., ние я откриваме като най-общо идейно и тематично въздействие и в творби на редица млади автори и днес. Ботевата традиция не е изолирано явление, тя е неделимо свързана с общия поетически взрив на Възраждането ни (Чинтулов, Каравелов, Вазов...). Като най-съвършен, естетически завършен феномен напълно естествено е точно Ботевата поезия да окаже най-голямо влияние върху следващите поетически генерации. Именно възрожденският поетически взрив налага в литературата ни силната патриотична линия, чувството за историчност, честите фолклорни навеи и целия комплекс от мотиви -родина, народ, смърт, живот, безсмъртие...
Ботевата поезия въздейства както с цялостното си неотразимо естетическо внушение, така и с отделни, съвсем конкретни стилистични специфики. Ще разгледам по-подробно темата за майката. Конкретизирана във връзката майка - син и в едно много широко обобщение майка - родина, тя се проявява в единството на индивидуалното творческо съзнание и вековно фолклорното. Асимилирайки народнопесенната система в личната си поезия, Ботев трансформира редица особености в белег на националната ни литература. По-широката идейно-емоционална функция на майчиния образ се среща и преди Ботев (Неофит Бозвели - диалозите „Мати Болгария”, „Просвещений европеец, полумершая Мати Болгария и син Болгарий”). Но творбите на Неофит Бозвели днес имат повече, ако не изцяло, литературно-историческа стойност, а Ботевите стихове играят ролята на своеобразно патриотично кръщене на българина. Тази най-всечовешка тема - „майката” - в Ботевата поезия носи по-специфични черти: преплитат се съзнанието на човека от патриархално-родовия обществен модел с народнопесенното и индивидуално-творческото.
Двете линии в трактовката на темата за майката при Петко Славейков и при Вазов (нейният щрихиран образ и паралелната линия - изповед на синовните чувства) при Ботев проблемно-емоционално се разширяват, изведени извън конкретно битийния план в сферите на философско-всечовешкото - не само гениите връзки между индивидите, но и в общото русло на националния родов процес. Проблемът „майка” се налага между естетико-философските ядра на поезията му л получава една много всеобхватна художествена интерпретация.
Връзката син - майка носи подчертано трагичната светлина на цялата Ботева поезия като исторически конкретизирана художествена ситуация и като психо-импулс. Те са разкрити определено в една посока — откъм страната на лирически субект. Във въображаемия мо-нологичен диалог („Майце си”, „На прощаване”) майката, отдалечена във времето и пространството, е безмълвен участник. Още тук Ботев налага една линия в трактовката - иконостасния пиетет - която по-късно се проявява при редица български поети -Дебелянов („Скрити вопли”), Яворов („Нощ”...). Споменната вълна заличава прехода настояще - минало и ликът на майката, изведен в паметта със сетивно зрими детайли, носи просветление. Точно в това въображаемо прехвърляне на миналото и настоящето се откроява мотивът за илюзорната съз-нателна самоизмама в общия доминиращ навсякъде трагизъм. Така темата „майка”, преминала в епохата на нашето Възраждане от фолклора в личната поезия, при Ботев проблемно се задълбочава. Трагичният заряд, личната драма на лирическия субект в различен план и различна мотивировка се изявяват у Дебелянов, Лилиев, Яворов, Вапцаров...
При Ботев се налагат някои чисто стилистични специфики - многопластовото и богато емоционално повтарящо се обръщение. Само в „На прощаване” изброяваме „майко” 24 пъти, без да включваме фолклорните форми „мале”, „майнольо”, „майноле”.
Многобройните и най-разнообразни обръщения са характерни изобщо за новата българска поезия от края на робството (Петко Славейков, Каравелов, Ботев, първите стихосбирки на Вазов...). Постепенно наложената под фолклорно влияние открито емоционална линия (изобилие от обръщения и възклицания) в края на века затихва, без да изчезва съвсем, оставайки в едни общоприети за европейската литература граници. И въпреки че при Вазов многобройните обръщения „майко”, но не по-чести от „Българийо” - очевидно идват, както и при Ботев, пряко от народната песен, склонна съм да говоря за Ботева традиция, а не за Ботево-вазовска. Базовите творби са малко по-късни - седемдесетте години („На прощаване” е създадена 1868 г.). И после, в огромното поетическо дело на Вазов формата „майко” няма онзи натрапчиво.повтарящ се ефект както в осемнадесетте стихотворения на Ботев. А и съответните Вазови творби, за които става дума, не са между най-силните му'стихове. (В „Здравствуйте братушки” мотивът „майка” е само щрих.)
Повтарящото се пряко обръщение към майката се запазва у редица български поети (най-ярко при Яворов и Вапцаров). Интересно е, че се среща и у някои най-млади съвременни автори.
Подчертаната връзка майка - син в цялата Ботева поезия е рефлекс на специфичната българска патриархална психология, твърде чужда на романските и англосаксонските народи, дори и на руския. Темата майка - син, доминиращо изведена при Ботев, липсва у Пушкин и Лермонтов, среща се преди всичко в руския фолклор и там, където фолклорното влияние е по-силно (Есенин), както и в много текстове извън официалната „съветска литература - най-вече лагерните песни или така наречените „блатние”.
Свързването на двете понятия майка и родина („Обесването на Васил Левски”), възникнало пак на фолклорна основа, (у нас „гората майка хубава”, в Русия - „Волга, Волга мать родная”) също е присъщо на славянската сантименталност и е чуждо на повечето европейски народи. Този характерен образ майка-родина при Яворов се усложнява - двете представи се налагат като особеност на българската поезия, не само класическата, но и съвременната; откриваме го и в отделни книги на най-млади автори - свидетелство за влиянието на Ботевата традиция и като общо проблемно емоционално внушение, и с отделни стилистични детайли.
Много осезаемо е въздействието на Ботевия драматичен трагизъм. Безспорно най-близък в този аспект е Яворов. Емоционално сродство на духа или притегляне на гениите? Причините остават в сферата на предположенията, доказателствата - в сферата на съпоставките и на онова сходно могъщо дихание на стиховете, което сближава двата колоса в националната ни литература, в обемността на словото, в интимно човешката и философската трактовка на понятия като живот, смърт, любов, свобода...
Прави впечатление как в определени случаи Яворов най-съзнателно търси езиково-образна близост с Ботев. В пролога на „Нощ”, трансформирайки пейзажа от одухотворен декор в „пейзаж на душата”, Яворов внушително вплита националносоциалната проблематика с Ботеви образи:... „звънят окови железа”. Случайно или преднамерено е избран точно този образ? („Гърмят окови” - Ботев, „Елегия”). Или „босилек-цвете/на хладен гроб ще посадиш” (Яворов) и „хладен гроб сладка почивка”. (Ботев). Подобни словесно-образни съпоставки се открояват и във финала на „Нощ” в зова на Родината - „Кръвта ми смукаха я свои месата гризаха ги чужди” (Яворов) и „Смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости” (Ботев, „Елегия”) или „бяло ми месо по скали... черни ми кърви в земята” („На прощаване”). Съвсем явно Яворов търси словесното и тематичното повторение. При неговия изключително богат речник и при виртуозната игра с най-изненадващи образи той лесно би намерил равностойно експресивния глагол на „смучат” или на диференциацията „месо” - „кръв”. Не би трябвало да оставаме при съвпадението, а да потърсим определена поетическа традиция колкото чисто художествена, толкова и мотивирана от близост в историческата ситуация. Пристрастие към традицията, и то Ботевата традиция, съпътства художествените тежнения на Яворов през целия му творчески път. Дори и след окончателния естетически завой в стиховете му бушува трагично-драматичното дихание на нещо съдбовно, претърпяло крах, нещо миражно, разрушено от времето.
Ботевата традиция се налага успоредно и със специфичните Ботеви теми. Те звучат в най-разнообразни интерпретации. Най-ярък е примерът с Пенчо Славейков, който в пролога към „Кървава песен” във вариант, извънредно близък до Ботев, с митологично легендарния навей, разгръща мотива „героична смърт” в споменно-психологически план с подчертано родово-патриотичен акцент. Алюзията е повече от прозирна: Когато падне нощ и ясни затрептят звезди на тъмния безкраен свод небесен и стария Балкан запей хайдушка песен... Ботевата традиция е история и настояще, и бъдеще - незаглъхваща духовна атмосфера и естетически образец, проблематика и стилистична специфика, философия на индивидуалното и националното съзнание.
