За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев
ХРИСТО БОТЕВ - ПУБЛИЦИСТИКА
ВЪЗГЛЕДИТЕ НА БОТЕВ ЗА ЧОВЕКА И СВЕТА, ОТРАЗЕНИ В НЕГОВАТА ПУБЛИЦИСТИКА
Контрастът и вътрешното противоречие в Ботевата поетична лексика определят експресията на образните внушения в публицистиката на твореца.
Идеята за свобода, като право на лиричността и на националното съзнание, насочва Ботевата журналистическа мисъл към контрастите на общество и време. Открива конфликта между човека и света. Разглежда го в контекста на националната трагична участ и диспропорциите в общественополитическия живот на Балканите и Европа. Очертава в художествен план образа на света в дискусионен диалог с човека за неговото място и роля в процесите на времето.
Ироничният подтекст на Ботевата риторика търси експресивната образност на пародията и гротеската за най-точен и адекватен израз на деформационните процеси, които наблюдава в обществената действителност както в национален, така и в световен план. За Ботев светът е социокултурното пространство на Европа, Балканите и Русия, както и възможностите за национален диалог с тяхната ценностна система. Неговите журналистически наблюдения и изводи са актуални и говорят за голямата ангажираност на творец с широк поглед и глобално мислене. Доказателство за това са публицистичните текстове на фейлетона „Политическа зима” и памфлета „Смешен плач”.
Още в заглавията на двете журналистически статии присъства преобърнатият художествен модел на смешното във вижданията и представите на Ботев за отрицание на грозното в общество, нрави, епоха и култура чрез деформиран художествен образ, стигащ понякога до карикатурното.
Мотото към фейлетона „Политическа зима”: „Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?”, надскача Ботевата мяра за поетическа риторика. Нескритата авторова ирония е първата степен за изграждане на възходящо градиран, отрицателен по съдържание образ на картината на света. Тя е потопена в мрачните, тъмни обеми на съня-ужас, съня-кошмар. Фикционалното присъствие на съновидението е възможно най-етичната художествена форма за поднасяне на реалния облик на действителността, който е страшен в своята грозна деформация. Единствено недоизказаните внушения на съня са в състояние да опазят надеждата, че „видяното” едва ли е истинската реална същност на действителността, в която живее човекът. Ботев създава поле за размисъл върху грозните реални от картината на света. Риторичният въпрос: „Дали..., или...?”, провокира активност на човешкия мисловен размисъл и ангажираност на личността, участник в диалога със света.
Екзистенциалният минимум е недостатъчен за заемане и отстояване на личностна позиция. Ботев иронично отхвърля тази възможност: „Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува.”
Неадекватността на подобен род разсъждения Ботев асоциативно свързва с миражните образи на съня, като провокира читателското съзнание с метафорично обобщения образ на „света-кръчма”. В неговото пространство единствено възможна е появата на диалогичност, разгърната чрез публицистичния размисъл на автора. Той е изпълнен с нескрита ирония, която градира възходящо, като има една единствена цел - да отрече грозната, деформирана реалност на света, заобикалящ човека. Отделният индивид, участник в обществения живот, е мяра за лична ангажираност и национално присъствие в странно преобърнатата визия за света: „Заспиш и сънуваш... Но какво сънуваш?... Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бакхусу.”
Гротесково преобърната е картината на света в представите на Ботев. Всичко е насочено срещу човека и деформира неговата ценностна система. „Плачът” по хуманното е основен публицистичен извод: „Множество малки и големи господа... гледат с особено равнодушие... как плачат децата на Европа за лятото на науката и на цивилизацията.”
Проблемът за дехуманизацията на общество, свят и нрави е поставен категорично в публицистичното пространство на гневната Ботева повелителност от началото на статията памфлет „Смешен плач”: „Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството; плачете, филантропи, за палатите на страшните вампири, на великите тирани... за паметниците на глупостта, на Варварството, изградени с отсечените глави на толкова предтечи, на толкова мъченици за насущния хляб... плачете!... лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!”
Трикратната, възходящо градирана повелителност на глаголната форма „плачете” изразява не само експресията на отрицанието, но и големия конфликт между човек и време. Интертекстуалната връзка между констатацията: „...как плачат децата на Европа за лятото на науката и цивилизацията.” („ Политическа зима”), и повелята: „Плачете за Париж..., плачете, филантропи, ..., плачете!...” („ Смешен плач”), събира в контрастна проблемна рамка противоречието между човешко и обществено съзнание.
„Светът-кръчма” е изчерпал своята диалогичност. „Гласът” на възмутеното човешко съзнание е мъртъв. В пространството на прекъснатия диалог между човека и света Ботев имплицитно въвежда картината на хаоса и на дехуманизацията, символно маркирана с тезата за лудостта на безумно объркания и деформиран свят: „... лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!”
Апокалиптични са прозренията на Ботев. Гротескно преобърната е картината на света в представите на твореца. Гневът е разрушителен, екстремната ситуация на негативни емоции - неконтролируема. Изживяванията стават пароксични, твърде близки до лудостта, а смехът - нервен и почти истеричен като неадекватна психореакция не само на човека, но и на света като цяло. Именно затова „лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!”
Насилствено разрушеният диалог между човека и света ражда социалните контрасти, националните исторически трагедии, колизиите и разрухата на цивилизациите. Тези глобални процеси на дехуманизация и цивилизационен срив на общества, епохи и култури Ботев обобщава в своята иронично-саркастична констатация: „Смешен плач!”. В нея е събрана пародираната същност на човешката цивилизация, намирала винаги повод да се конфронтира със самата себе си с единствена цел -самоунищожението си, респективно и на човека като градивна единица на обществото. Отречена е преобърнатата и превърната в хаос картина на света чрез исторически контрастно представени примери: „Смешен плач! Като че от Нимврода до Наполеон, в името на цивилизацията, и Вилхелм, в името на божия промисъл, не направиха повече зло, повече варварство в 19-ий век, отколкото например Александър Македонски с походите си преди толкова векове.”
Антихуманни по съдържание са примерите от историята. Цивилизационният модел на апокалиптично деструктивното общество изключва човека. Неговото присъствие е възможно единствено със социалния статут на роба, т.е. на човека без права. И отново Ботев пародира отреченото от историята на човешката цивилизация варварство: „Но там е варварството, там са укорите и проклятията, дето робът, човекът, като не чуят думите му, разумът му, улавя се за крайност и се бори на живот и смърт, доколкото му позволяват средствата, които са низки, защото са малки, а малки са, защото са ги отнели господарите. Тогава човекът наричат разбойник, развратник, низък и варварин!” В кривото огледало на историята се оглеждат социалните катаклизми. Варварството, символ на разрушението, е с вътрешна „огледална” структу-ра. Свързано със знака на робския бунт, то е „низка” разрушителна страст, но разгледано в контекста на исторически знаменателните действия на пълководци, завоеватели и личности, белязали с присъствието си епохи и времена от развитието на човечеството, варварството е вече „цивилизация”.
Разрушение и прогрес „оглеждат” противоречивите си същности една в друга. Но вместо да отричат „низките” страсти на човешката природа, мотивирайки различните причини за тяхната поява като глобален, но максимално обективен исторически извод, превръща в доминанта с особена „цивилизационна” ценност. Неговите „низки” разрушителни страсти са „цивилизационният” модел за развитие и прогрес на човечеството.
Пародираната семантична структура на понятието „варварство” доказателствено мотивира не само избора на заглавие на публицистичен текст, но и дълбоко изстраданата и преосмислена личностна позиция на Христо Ботев, изразена в статията памфлет „Смешен плач”: „Цял свят оплака Париж, ..., и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното. Смешен плач!”
Христо Ботев издига глас за защита на човека и неговите права в национален и общочовешки план. Художествената идея за хаоса - общественоисторически и национален - е изразена чрез „смешния плач”, т.е. с неадекватната, пародийно преобърната оценка на поколенията за дисхармонията в световния порядък. Човешкият космос се руши, а създадените цивилизационни модели са хуманно девалвирани. Светът е „кръчма”, в която звучи „смешният”, „налудничав” плач на унизените, „дрипави”и обезнадеждени народи.
Плачът е проява на безсилие. Диалог между човек и време, респективно между народ и действителност липсва. В контекста на този глобален публицистичен извод за трагичната несъвместимост между човека и света е невъзможно да се говори и за национален диалог между „българина патриотин” н действителността. Затова неизмерима по експресивност на внушенията е Ботевата представа за „блажените” в съня-мираж на българина роб. Художественият синтез между пародия, гротеска и сатира гради вътрешния обем на образа-отрицание, на внушението-проклятие: „А ти българин и патриотин, гледаш на сичкото това с особено недоверие и думаш: „суета, суета и всяческая суета”. Светът е кръчма, а ти трябва да плачеш със смях, да се смееш със сълзи и насън да виждаш лятото на Балканския полуостров. „Щастлив е, думаш българският народ, щастливи са грешните в мъката, щастлив съм и аз в своята топла соба. „Лежиш на гърба си и благославяш всевишният таван, че по неговата непостижима милост ти имаш барем покрив над главата си; снегът те не Вали, мухите те не безпокоят, в червата ти не произхожда никаква революция, ревматизмът те не безпокои, жената ти те не мъчи, парите ти се не губят; а на четирите стени на стаята ти мухите ти оставили в наследство цели томове списания на български език.”
Обществено пространство за диалог не съществува. Българинът остава затворен в собствената си бездуховна изолираност от света. Трагичната риторика на мотото: „Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха!”, резонира в съзнанието на поколенията като най-точен експресивен еквивалент на Ботевата публицистична представа за човека „българин и патриотин” в контекста на картината на света.
