Величието му засенчва трагизма. Неговата романтично изключителна душа влива друг заряд в обикновено човешките представи смърт и живот, любов и омраза, „братята сюрмаси”, а геният трансформира разтърсващите патриотични внушения в естетическа традиция.
Разгледана като чисто художествен феномен обаче, поезията на Ботев е дълбоко трагическа и величието е другото лице на драмата. Но всяка нация откроява преди всичко величието, защото народната битийност изобилства с трагизъм.
В Ботевата поезия на мощни вълни трагизмът обгръща и настоящето, и миналото, дори и бъдещето - на героя, на нацията, на човечеството, както и целия сложен разсъдъчно-емоционален комплекс от реакции, които тласкат лирическия субект по „пътя страшен, но славен”. Степените на трагизма варират - ту безизходен, ту просветлен; същността му се видоизменя - от строго личното -сълзите на Чавдаровата майка-до траурната симфония в „Обесването на Васил Левски”. Трагичната линия следва посоката страдание -смърт, обединени от извънбитийни връзки в единството на двете начала: физическо и духовно. Пластове на страдание взаимно се обуславят, допъл-ват, преминават един в друг и Ботев, с изненадваща за своята импулсивна натура художествена логика, направлява водещите идеи към кулминацията - развръзка и в отделната творба, и в поезията си като органично цяло. Мрачната, по младежки болезнена самота от първото му печатано стихотворение „Майце си” в следващите творби се сгъстява, вариантно променяйки характера си, и тясно личната реакция прелива в много по-усложнени връзки с обкръжението; първоначалното силно, но още неясно усещане за страдание се избистря във всеобхватно разочарование, болка, озлобление, диференциране в полюсно контрастни емоции: любов и омраза. Трагизмът от индивидуално сътресение прераства във всеобемащи исторически рамки. Вътрешният идейно-емоционален периметър бързо се разширява, за да достигне до извечно трагическата участ на човечеството изобщо. Така проблемът за страданието е отнесен към вечността в обществено-исторически измерения („Борба”). Това сгъстява пределно драматическото внушение. Изходът е формулиран по Ботевски лаконично: „Хляб или свинец!”. Борбата обаче е път към свободата, но не и самата свобода. Революцията е дори повече от религия, но героят вижда и край себе си, и далеч назад в историята само смъртта. Не свободата. Остава надеждата в бъдещето, защото настоящето е гибел.
Лирическият субект в Ботевата поезия е трагическа личност, едновременно екзалтирана и мрачна, ту раздирана от отчаяние („Майце си”), ту от злоба („В механата”, „Борба”), ту романтично възвисена („Хаджи Димитър”), ту съкрушена („Обесването на Васил Левски”). Само в осемнадесет стихотворения героят се изявява в извънредно широка емоционална гама, в която решително доминира трагическото светоусещане.
Много характерна за Ботев е системата на обръщенията. Поетът явно предпочита тази композиция на творбата - четиринадесет от стихотворенията му са обръщения (към майката, брата, народа, родината...) както начални, така и вътрешни, вплетени в стиховете, разширени с множество определения („не ти, боже, на лъжците,/ на безчестните тирани, не ти идол на глупците,/ на човешките душмани”). Градацията идва не от нарастващата сатирична сила на самите определения, а от задъханото им струпване, което взривява душата на поета. В обръщенията, пределно емоционално експресивни - вик, стон, вопъл -мощно избликва една страстно рязка и категорична натура. Не става въпрос за тези, които поетът ще нарече „глупци”, „идиоти”, а за най-близките му. В „До моето първо либе” се редуват неочаквани реакции на привличане и отблъскване с повелителни интонации без условност и колебание („Запей или млъкни, махни се”). Единствено към майката героят пази неприкосновен пиетет и търси душевен пристан в спомена за нея. Експанзивната натура на лирическия субект налага своеоб-разната диалогична форма на Ботевата поезия - емоционално задъхан, нагорещен-разговор с видим, добре познат, но отсъстващ в момента, затова въображаем събеседник, чиято същност се движи между конкретното лице (майката, либето, бра-тята), обобщената представа (народа) до най-голямата абстракция (Бог).
Героят е личност, обременена от преживяното, от насъбралата се в душата му болка, мъка, озлобление, страдание, възмущение не само в миналото, в младостта. Горчилката непрекъснато се наслагва в онова тягостно състояние на духа, дифузирало в отделните стихотворения и концентрирано в „Борба”.
Просветленията на духа са кратки, дори мигновени: „На прощаване” - картината на хорото; „Хаджи Димитър” - магическата феерия на народната митология, първичното единство на универсума, сред което поетът създава онзи стих, който се превръща в емблема на героиката:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира.
Ботевата поезия е поезия на борбата и смъртта, но не и на победата. Въображаемата картина на хорото в „На прощаване” е възможност, не действителност, а щастливото завръщане на героя - мечта, а не реалност. Свободата остава някъде далеч напред в бъдещето, героят вярва в нея както се вярва в Бог - без резерви, без съмнения. Ярък, необуздан творчески полет, закърмен от народната битийност, рисува конкретни детайли, веществени и психологически („Ако ли... жив и здрав стигна до село,... под байрак лични юнаци, напети в дрехи юнашки”...). Но сякаш между редовете се прокрадва съзнателната самоизмама. Романтикът максималист Ботев тук е минималист. По каква причина? Тази толкова зрима инсценировка (лирическият разказ, както често при Ботев, е разгърнат в последователното натрупване на отделни ярки щрихи) временна победа ли е? Случайна? Или истинска, категорична? Ботев не дава отговор. Той дори не споменава думата победа -това е завръщане на четата в село.
Страданието е навсякъде (изключението е едно - „Пристанала”), смъртта - също. Тя е предчувствие („На прощаване”, „До моето първо либе”), възможност („Моята молитва”), реалност („Хаджи Димитър”, „Обесването на Васил Левски), еднакво жестока и еднакво страшна. И няма значение дали това е евентуалната гибел на героя или на една историческа личност. Животът е отразен в двойна проекция - психологически разгърнатата лична участ и отреагираната драма на действителността, конкретно национална и всечовешка. Заедно с борбата героят е приел и смъртта, а неизменното й присъствие изостря чувството за трагичност.
Смъртта в Ботевата поезия присъства само в един план - героически. Патриотичната екзалтация е част от романтично наелектризираната атмосфера. Трагизмът е в сърцевината на взаимоотношенията личност - действителност, горчива преценка на истината, сложила отпечатък върху цялата Ботева поезия. Зад изпепеляващите страсти витае смъртта - от първия болезнен младежки възглас в „Майце си” („пък тогаз, нека изгния в гроба”) и открития зов в „Делба” („на смърт, братко, на смърт да вървим”) през осмислената жертва в „Хаджи Димитър” до безмерната болка в „Обесването на Васил Левски”.
В статията си „Петрушан”, 1871 г., Ботев разкрива настроенията на времето: „мнозина бяха готови да отидат да измрат за свободата. ..”Не да се борят-да измрат. Смъртта се приема, както се приема борбата: с оная готовност, която е присъща само на революцията и религията.
Анализът на Ботевата поезия винаги е следвал линията подвиг - безсмъртие, но отделните творби, включително „На прощаване”, където надеждата - вяра е разгърната най-пространно и силно, внушават преди всичко предчувствие за обреченост. Нищо че въображаемата картина на собствената гибел героят проектира на фона на народното тържество („Тъжно щеш, майко да гледаш/ти на туй хоро весело”). Това е тържество сред драмата, до такава степен изолирано във времето и пространството, затворено в много тесни граници, че се превръща във видение копнеж.
Философско естетическата трактовка на героическата смърт носи просветление в трагично драматичния план на Ботевата поезия. В българската литература няма по-разтърсващо отреагирване на смъртта от „Обесването на Васил Левски”. В мрачно реквиемното внушение на многократно повтарящите се звукове „г” и „р”, познатият траен Ботев мотив „майка - син” надхвърля житейски утвърдения екзистенциален модел и придобива обобщено символно битие без отделните поетически детайли да губят своята конкретност. Трансформираните фолклорни влияния (майко моя, мила родино, силуетът на гарвана) се вплитат в почти апокалиптичната картина на страданието. Последната творба на поета с безмерните граници на скръбта и изгубената надежда е върхът на Ботевия трагизъм („плач без надежда навяват на теб скръб на сърцето”). Ровенето в отделната дума убива магията на поезията, но тук стихът „И твоят един син, Българийо”буди спонтанен въпрос. Какъв смисъл е вложен - най-велик или единствен син? Наистина това е последното стихотворение на Ботев, но без да е заключителен акорд: то е последно в трагично разсечения път на гения, в който единството на подвига и драмата чертае измеренията на безсмъртието.
