За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев


 

ХРИСТО БОТЕВ

СВОБОДАТА КАТО ВЪРХОВНА ЦЕННОСТ В ПОЕЗИЯТА НА ХРИСТО БОТЕВ

 

Във време на робство, но и на бунтовни настроения, обхванали цяла Европа, мисълта за борба изпълва съзнанието на Христо Ботев. Пътят към свободата е борба срещу робството. Тя е залог за бъдещето. Свободата ражда вътрешната необходимост от поетичната изповед на Ботевата душа, разлюляна от „стихиите” на борбата срещу тъмните стихии на робството. „Отвред човекът е хвърлен в борба - пише Христо Ботев - в борба за свобода, за истина. В тази борба е смехът и плачът, доброто и злото.”
Красив и възвишен е идеалът за свобода - народна и общочовешка, а действителността, която заобикаля Ботевия герой, е угнетяваща. Борбата единствено ще донесе свобода и човешко щастие. Поривът към свобода го изолира и в емоционален план. Неговата любов, дори и омразата, остават неразбрани! Младостта не намира удовлетворение на своя идеал. „И срещам това що душа мрази”. Но изповяданата в „Майце си” самотност не се затваря в кръга на личното чувство. Много по-силен е човекът, който надмогва усещането за изолираност и ненужност. Отхвърля примирението, за да се роди изповяданата драма на мисли и чувства:

...Кого аз любя и в какво вярвам -
мечти и мисли - от що страдая.

Любовта и вярата без национален идеал са „страдание” за „мечти и мисли”. В „Към брата си” тези „мечти и мисли” придобиват по-конкретно съдържание: „мечти мрачни, мисли бурни”. В тази творба героят назовава пряко причината за своята неудовлетвореност:

Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани;

Човешката глупост е ново робство за душата. Дори призивът към приятеля за „глас искрен, благороден” няма адекватен отзвук. Мисълта за бунт и свобода е чужда на българското съзнание. Останал неразбран при търсене на съмишленици, за отстояване идеала за свобода, Ботев изповядва и бунта, и разочарованието си в стихотворението „Борба”: „... В гърди ни любов, ни капка вяра, нито надежда...” - пише поетът - да събудиш от „сън мъртвешки” свестните хора.

Драмата на лирическия АЗ, останал сам в борбата за свобода, се задълбочава от неразбраната му лична позиция Към любовното чувство. Душата на любимата не чува „гласа” на бурята и на борбата, пронизал с нова обич интимния свят на героя. Погрешно е да се твърди, че Христо Ботев отрича чрез своя герой любовта, нежното чувство към любимата. Той не скрива копнежа си по „свидно либе” с „поглед мил” и с „глас чуден”.

Отрекъл се от младежките любовни подбуди в името на по-високи цели, героят иска от любимата си да запее неговата песен бунтовна в интимното лирично обръщение „До моето първо либе” - творба, изповядала „гласа” на вярата и надеждата:

Ах, тез песни и таз усмивка
кой глас ще ми викне, запее?

За Ботев свободата е непрекъсната борба. Тя е победа над робството, отвоювана в битка с врага. Свободата е революционен зоб за действие. В „Майце си” и „Към брата си” личността преодолява собствените самоограничения и натиска на обществените догми. В „Хайдути”, „На прощаване” борбата зове и побеждава страданието на близките. В „До моето първо либе”, „Пристанала” увлича по пътя си любимите съ-щества. В „Моята молитва” борбата е общочовешки път към свобода. В „Борба” копнежът по революцията е изразен с метафоричния глагол „Кипи”:

Кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своя свещений конец...
Ще викнем ние: „Хляб или свинец!”

Лирическият АЗ е вътрешно мотивиран и готов за битка. Той изразява повика за бунт и свобода в душите на всички, поели по страшния, но славен път на борбата. Поетичното „ние” е доказателство за всенародно, колективно разбиране на идеала за свобода на Ботевия лирически АЗ.
Това, Което за Ботевия герой е било „усмивката” на първо либе, сега е „усмивката” на смъртта, защото само в нея отделната личност може да съзре красивия „полет” на мисълта за саможертва. Самата картина на революцията е нарисувана със средствата на романтичното изображение:

Там... там буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта п там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!
„До моето първо либе”

Така Христо Ботев превръща бурята в жив, национално-конкретен образ и в прекрасен символ на революцията. С него поетът поставя началото на традиция в българската лирика, която следват Смирненски в „През бурята” и Вапцаров в „Предсмъртно”. Картината е наситена с поетично-експресивни средства: глаголни метафори, подредени във възходяща градация („кърши”, „свива”, „пищи”), най-странната „усмивка” на смъртта и нейния инобитиен „дом” - гроба „сладка почивка”. Образът на бурята е жертвен път към свобода. Неговият избор е зазвучала „буря” в душата със стохилядния хор на разлюляната зора в „До моето първо либе”. Тя има свой поетичен „глас” в „Обесването на Васил Левски”. Едновременно пее и плаче в сърцето на поета, понесла в неукротим вихър из пустото поле всенародната жал:

зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето...

Бурята - това е нестихващата стихия на духовнонационалното поетично съдържание и нравствена ценност на Ботевата представа за свобода:

Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни...

Целта, към която се стреми поетът, е бъдеще с „правда и свобода”. Това е смисълът на Ботевия идеал - без потисничество и робство, бъдеще на творческия разум. За този висок обществен идеал борецът е готов да се жертва, на него подчинява и младост, и сила, и любов. В „Моята молитва” подвигът и саможертвата са мечти с реален образ, видян в бъдещето. Подвигът ще осмисли молитвата на Ботевата душа, а саможертвата ще бъде залог за истинското й безсмъртие. В „На прощаване” те са осмислени като дар за народната свобода. Саможертвата може да се тълкува и като завещание към следов-ниците. Ако той загине, то братя и приятели ще поемат пушката и сабята му. Идеята за приемствеността в борбата е акцентирана от характерните повторения в „На прощаване”: „да помнят и те да знаят”, „да помнят, мене да търсят”, „брат им падна, загина...” като завещание героят предава и омразата към врага:

...и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...

В Ботевия поетичен завет са вписани две контрастни възможности за изхода на борбата - победно завръщане или юнашка смърт. Светла радост и полет на емоцията придружават всеобщото вълнение от победния край на борбата. По-възможният вариант - смъртта в битката, е представен в духа на хайдушките народни песни: „бяло ми месо по скали”, „черни ми кърви в земята”, „ бяло ми месо” е в контраст с „черни ми кърви”. Така изображението на смъртта винаги съчетава у поета два мотива - за телесното умиране и духовното възмогване над смъртта.

Слял своя вътрешен духовен мир с бунтовните пориви на народа, борецът се слива с вечната природа - земята, Балкана.

Вълкът и орелът се грижат за юнака така, както майка и любима биха се грижили за него. Поетът извиква от дълбините на приказния свят образа на самодивите, за да възвеличи и опоетизира героичното битие. Като умира на Балкана, героят от баладата „Хаджи Димитър” се слива с небето, планината, хората от полето, с цялата ни земя. Това е неповторимият свят на родното, в който трепти мисълта за общочовешка свобода. Обезсмъртяващата сила на подвига събира в един образ загиналите за висш идеал, независимо от пространството и времето: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!” Трудно бихме могли да отнесем тези думи към смъртта на Васил Левски, който е символ на свободата. Апостолът е въплътената сила на тази свобода. Ботевата елегия - „Обесването на Васил Левски” възвеличава неговия героизъм, пее и плаче пред смъртта му, жали „един син” на България и паж осветлява пътя на борбата, напоен с кръвта на най-свидната жертва. Пътят на революционера минава през жертвения кръст на Апостола, през черното „бесило” на предателството и позора. Бесилото е „черно”, земята е „черна робиня”. Ботев зове към революция - „отчаяна, народна, незабавна”, но отрича подлостта и лъжата.

В Ботевата лирика е въплътена върховната борческа същност на човека, свободолюбивият му устрем към бъдещето. В нея оживяват най-съкровените гласове и вълнения на епохата, подвигът на бореца, гневът и болката от покорството, радостното опиянение от трудния път на революционната борба. Тя завладява с мисълта, че човек може да се издигне до вечността само когато с безрезервна готовност отдаде силите си на един висш идеал. Това прави поета актуален и непреходен.