За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев
ХРИСТО БОТЕВ
СВОБОДА И РОБСТВО В БОТЕВАТА ПОЕЗИЯ
Най-ярък изразител на нашето Възраждане, на неговите проблеми и идеи, задачи и борби безспорно е Христо Ботев. Пълното сливане на личностна духовна нагласа с мирогледни възгледи и борчески устреми са основният кръг от предпоставки за създаване на поетически произведения с многостранно въздействие.
В Ботевата лирика възрожденските литературни процеси достигат до необозримо висок творчески връх, като реалната действителност и трансцеденталните визии на поета са намерили своето комплицирано и сгъстено изражение. Словото - унищожаващо и съзиждащо, изобличаващо и утвърждаващо - се отличава с вулканични емоционални и мисловни изригвания и с мълчание, в което крещят душата, сърцето и будната съвест на една личност, изправила се в титанично единоборство с предизвикателствата на злото - с пасивността и застоя, с робската покорност и потъпкването на свободния човешки дух в национален и световен мащаб. Затова сред разностранните антонимни отношения в нея: страдание - ликуване, любов - омраза, емоции - мисловност, живот - смърт, особено ярко се откроява корелацията „робство - свобода”, съпътствана от мисълта за бунта и борбата.
Още в поетическото творчество на Григор Пърличев и Райко Жинзифов, на Раковски и Чинтулов отношението към триадата - родина, борба, свобода - става определящо за нравствената пълноценност на личността. В сравнение с тях, авторът на „Хаджи Димитър” и „Борба” притежава, както личи и от публицистиката му, най-широко разбиране за робството и свободата чрез идеята за бунт и борба. В поезията си той ги изобразява в трите им аспекта - политически, социален и духовен - свързани с национално-конкретното, с общочовешкото и философското. Широтата на Ботевия поглед и възможностите му за дълбинно проникване в проблемите способстват за вариативното разгръщане на откроените основни тематични кръгове на възрожденската ни литература.
Разбирането за робството като лишаване на човека от правда и свобода прозвучава още в първото публикувано Ботево стихотворение „Майце си”, което има биографична основа. В Русия младият човек се сблъсква с нови, различни от българските, форми на насилие над човека и споделя драматичните си преживявания в протестно-елегичен тон: „и срещам това, що душа мрази”.
В универсалния образ на робството от историческото настояще Ботев включва разбирането си, че то физически и духовно принизява и унищожава народа и отделната личност. Поетът не рисува образа на националния поробител, а внушава неговата отвратителност с метафорично-метонимния израз „турчин, че бесней над бащино ми огнище”, съдържащ като основна характеристика на тиранина - жестокостта, варварството и демоничното зло. В израза имплицитно е заложена и мисълта за оскверняването на свещеното за човека пространство на родния дом. В елегично-сатиричното стихотворение „В механата” поробителят е назован с думата „тиран”, която, поради по-широкия си спектър от значения, отколкото „поробител”, увеличава негативното в образа му: А тиранинът върлува и безчести край наш роден: коли, беси, бие, псува и глоби народ поробен. След глаголите с обобщаващо семантично значение („върлува”, „безчести”), стиховете концентрират динамиката на пет глаголни форми, подредени в низходяща градация и даващи разгърната представа за вечно робско зло.
В Ботевата поезия присъстват елементи, конкретно или символно назоваващи робската жестокост и безправието: бесило, кол, тъмница, окови, хомот, вериги, нож, заколение, гроб, както и визии, внушаващи тотално страдание и зло. Удивителна по своята експресивност е строфата от „Елегия”, всеки стих от която е художествен фрагмент от образа на физическо насилие и смърт: „Сочи народът, и пот от чело кървав се лее над камък гробен; кръстът е забит във живо тяло, ръжда разяда глозгани кости, смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости!” Ботев съчетава в едно народностни представи за страдание и оригинални поетични образи, в които кръстът - християнски символ на мъченичеството - е трансформиран в метафоричен знак на национално страдание.
Посредством силата на поетическото художествено изображение, Ботев внушава, че в пространствено отношение условната, метафорична среда на полето е място за разгръщане разрушителната стихия на робството. В „Хаджи Димитър” над полето се носят тъжни песни на жетварки-робини, а в „Обесването на Васил Левски” с повилнелите вихри снежното поле напомня картина от Дантевия „Ад”. Възприема се от читателя като драматична метафора на робството, сковало в ледените си прегръдки скръбната родна земя и отнело от майката родина нейния най-свиден, най-достоен и най-всеотдаен син.
Робството се оглежда и в страдалческия лик на майката, в нейните сълзи и тревоги. Разнообразни са интерпретативните варианти в разгръщане образа на майката в „Майце си”, „На прощаване”, „Хайдути” и „Пристанала”. В движението на тоя образ от конкретност към обобщеност Ботев следва възрожденската традиция за синтезното му сливане с образа на родината. Метафоричното разкодиране на синтезното послание прозвучава в елегично-съкровеното двойно обръщение в началните стихове на „Обесването на Васил Левски”:
О, майко моя, родино мила, защо тъй жално, тъй милно плачеш? В контраст със стихотворението „Хаджи Димитър”, където ключовите думи „пея” и „песен” прославят героя, в „Обесването на Васил Левски” ключови стават думите „плача” и „плач”, които внушават величието на Апостола чрез безмерната скръб на лирическия говорител, на родината и на народа, мултиплициран в жени, старци и деца. В елегичното стихотворение за трагичната гибел на Апостола внушенията за тиранията като страшно, деструктивно зло са най-силно въздействащи. Наслагването на слухово-зрителни представи: граченето на гарвана, виенето на псета и вълци, плачът, писъците и молбите на обезсърчения народ, зимното поле, депресивният звук на понесените по него тръни „и студ, и мраз и плач без надежда” - градира драматичното настроение и то достига до усещането за тотална безизходност от страданието и злото.
Най-страшен символен образ на робството е закрилото хоризонта „черно бесило”, което съзнанието ни възприема като огромен кръст на страданието, чрез което извънтекстово бесилото се изравнява с кръста на Спасителя. Така е интерпретиран по-късно поетическият патриотичен взор на Иван Вазов.
В Ботевия мироглед робството има и социална характеристика. Тревогата на поета идва от идеята за нов вид робство, нравствено деформиращо социалното съзнание на чорбаджии и търговци, отделени от своя народ. Затова техният образ в „Хайдути”, „Елегия”, „На прощаване”, „Борба”, „В механата” и „Патриот” се налага с моралната им деградация: „сюрмашки изедник”, „сироти колко той е ограбил и пред олтара бога измамил”, „за злато търговец жаден”, „граби подъл чорбаджия”.
Най-осезаем като образ в тази поредица е вуйчото на Чавдар от незавършената поема „Хайдути”, изобразен от зрителния ъгъл на разбунтувалото се чувство за човешко достойнство у „синът на Петка Страшника”. Към негативното в социалната му същност се наслагва презрението към народните закрилници. Думите му, насочени срещу тях, разкриват не само омраза, а и грозно злорадство от мъченическата им смърт. Те са изпълнили душата на Чавдар със силен гняв и оправдана ненавист:
час по час да ме нахоква,
че съм се и аз увълчил,
че човек няма да стана,
а ще да гния в тъмница,
и ще ми капнат месата
на Кара баир на кола!...
В поезията си Ботев изключва от българската общност чорбаджиите родоотстъпници. Отрича ги посредством конфронтирането им с народната песенна прослава на хайдутите закрилници и на бунтовниците, борци за национална свобода.
Презрение към хората с егоистичен еснафски морал и антиборчески настроения изпълва и в сакрално-изповедното слово на лирическия АЗ, чийто адресат е майката:
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
„нехрани-майка излезе”...
(„На прощаване”)
Нравственото и духовно израждане в образа на лъжепатриота, Ботев разкрива в стихотворението „Патриот”.
Антибългарското, което го отвежда в редиците на социалните потисници, е художествено мотивирано в сблъсъка на ред компоненти на нравствено-възвишеното и обществено-антихуманното. В смислово-емоционалната тристепенна градация на рефреноподобните стихове, които започват с митологемата „продава си и душата” и завършват с абсурда „изяда си и месата”, иронията прераства в сарказъм.
В робската психика, чиито основни съставки са примирението с тиранията и бездушието към свети неща, Ботев вижда най-страшните и най-опасни резултати от робството. Осезаем образ на хуманистичната и патриотичната си тревога той изгражда В ред свои творби. В тях протестът му често преминава като подводно течение, което изведнъж излиза на текстовата повърхност. Така е в силните поанти на „Елегия”, „В механата”, „Странник” и „Гергьовден”.
Вътрешният бунт на Ботевия лирически герой се експлицира във външен посредством силата на словото, чиято инвенция е да бъде чуто и разбрано, за да намери отзвук. Дори когато творбата няма конкретен адресат, речта на поета търси съпричастност и за елегическите, и за борческите си настроения. В „Борба”, Където Ботев изживява себе си и като син на България, и като гражданин на планетата, елегичният в началото тон се трансформира в сатиричен, когато на базата на асоциативния мисловен процес се стига до идеята за алогичното разместване на понятията за добро и зло: „Свестните у нас считат за луди”, „Светът, привикнал хомот да влачи, тиранство и зло и до днес тачи”. В цитираните стихове вика будната съвест на лирическия АЗ, душата му се бунтува срещу човешката глупост и непрозорливост, срещу доброволното духовно робство, притъпяващо човешкото самочувствие. В безпросветната робска нощ дори проявите на борбата не внасят оптимизъм, а засилват драматичните изживявания: „Борци са в мъки, в неволи мрели, но кажи що са могли да сторят”.
Тъжна ирония, сатирично изобличение и синовна мъка определят сложната тоналност и на стихотворението „Гергьовден”, в което с подходяща образна алегоричност и прозирна иносказателност са изложени на порицание безкрайното народно търпение, смирение и послушание. В него и в „Борба” митологемата „стадо” е включена в два смислово противоположни образа, синоними съответно на притворството и жестокостта и на покорството и бездуховността, създаващи обобщена представа за основните причини робството да бъде и убийствено, и трайно: „стадо от вълци във овчи кожи” („Борба”) и „от овце стадо” („Гергьовден”).
В Ботевата поезия борбата се възприема като единствено средство за противопоставяне и премахване на робството и като радикално действие за добиване и отстояване на свободата. В статията си „Решен ли е черковният въпрос?” (юли 1871 г.) надареният публицист с характерната си Категоричност и с умението си за максимално синтезирана реч постановява: „...и от вредом човекът е хвърлен в борба - в борба за свобода, за истина. В таз борба е смехът и плачът, доброто и злото; в нея е прогресът човешки.” Не може да не усетим, че този знаменит художествено-философски извод е крайъгълен камък в изграждането на идейно-нравствените послания в писаното по това време стихотворение „Борба”.
Преди въоръжената борба да се изживее в една невероятна по своята експресивност сюрреалистична картина („До моето първо либе”), в стихотворението „Делба” прозвучава първият борчески призив на Ботевия лирически герой и първото му заклинание за саможертвен подвиг:
да изпълним дума заветна -
на смърт, братко, на смърт да вървим!
Идеята за Кървава освободителна борба намира своето най-образно изражение в художествената тъкан на три Ботеви шедьовъра - „До моето първо либе”, „На прощаване” и „Хаджи Димитър”, като във всяко едно от тях визията за нея е трагично-величава.
В първото от тях картината на драматично-трагичен сблъсък с робството няма конкретни контури, не създава конкретни представи. Изградена на базата на художествената условност, тя разкрива един авангарден усет на поета за творчески значимото съчетаване на символни образи и слухови възприятия, създаващи впечатление за грандиозност, мащабност и динамика, за високо пространство и за инферналност:
Там, де земя гърми и тътне
от видове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни...
Там... там буря кърши клонове,
а сабя ги свива на венец;
зинали са страшни долове,
и пиши в тях зърно от свинец...
Глаголните форми „гърми”, „тътне”, „кърши”, „зинали са”, „пищи” са носители на трагично-величавото, а съществителните „буря”, „сабя”, „венец”, добили нов смислов ореол, маркират възвишено-прекрасното. Картината има сюрреалистичен характер, но тя въздейства на всеки българин, независимо от степента на литературната му култура, защото са му близки и познати нейните елементи, макар че не са свързани по пътя на обикновената логика. Поставена в контекста на едно географски неопределено пространство, борбата се възприема като нещо естествено и неизбежно - както бурята в природата.
По пътя на художествената образност, в изповедно възприетото стихотворение „На прощаване” се изгражда и представата за лично участие на лирическия АЗ в борбата. Без да се изобразяват кървави битки, в творбата е постигнато гениално художествено сцепление между природното, народното и борческото, между реалното и имагинерното, благодарение на Ботевото слово, което и тук не се стреми към описателност, а търси вътрешните връзки, силата на художественото внушение и на психологическото въздействие. Ключова за борческата идея е поетическата ситуация, изградена с фикционалната сила на словото:
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
в земята, майко, черната!
Не само стихосложението, но и поетическата образност в тези стихове отвежда към народните песни. По-внимателният поглед обаче открива в тях преди всичко Ботевата неповторима творческа мощ и новаторството на художествените му внушения, постигнати чрез причудливи поетически връзки. В цитираните пет стиха имплицитно присъстват възгледите на поета за борбата като героично-трагично и възвишено проявление на горди и смели мъже и за тежката робска орисия на българската земя. В тях се проявява и невероятната му пророческа сила. Ботев е предсказал не само смъртта си в хайдушкия Балкан, но и че след нея тялото му ще остане без гроб. Така в историята ни се оформя една нова, възрожденска традиция, сакрализираща дейци и страдалци в името на освобождението ни - все върхове на българския дух: един монах и книжовник, един дякон и революционен апостол, един поет и войвода. Техен гроб е цялата родна земя.
Цитираните стихове, със своята сюрреалистична експресивност, създават драматичната представа, че героят е разпнат между „горе” („скали” и „орляци”) и „долу” („земята... черната”), а сродната на „орел” лексема „орляци” (високо място, където орлите вият гнезда) нагнетява още повече ситуацията, защото напомня за птицата от мита за Прометей.
Художествено въплъщение на борческите си възгледи и идеи Ботев постига и посредством образи на лирически герои - обект на творческо изображение - Чавдар, Хаджи Димитър, Дойчин, бащата хайдутин. Той се възхищава на борбения им дух, противопоставящ се на робското живеене, на волния полет на душата им, на безстрашието и жертвоготовността им.
С песента-прослава, противопоставена на тъжни „любовни песни”, поетът създава по косвен път представа за благородното дело на Чавдар Войвода, „синът на Петка Страшника”, а началото на пътя му на хайдутин, „крило” „за клети сюрмаси” маркира с пробуденото чувство за лично достойнство и с протеста му срещу възпитаване посредством унизяване и приучване на покорство и послушание. „ Там на Балкана, потънал в кърви...”- така Ботев въвежда образа на умиращия, но оставащ вечно жив Хаджи Димитър (още една прометеевска ситуация в Ботевата поезия). Сливането на героя с образа на Балкан го извисява нравствено, а неговата хайдушка песен го обезсмъртява в безкрайността на времепространството. Водилата се борба е обозначена от нейните атрибути „пушката” и „сабята”. Опоетизирани в устойчивите словосъчетания „иглянки пушки”, и „саби-змии” („На прощаване”), те се включват и в едно по-цялостно изображение на физическия облик на бореца за свобода.
Различни смислови роли в разработката на темата за борбата играе и байракът. В „На прощаване” образът му се включва в борческата характеристика на лирическия герой, завърнал се „жив и здрав с байряк във ръка”. Той приема и функция на обединител и вдъхновител на юнаците - „под байряклични юнаци”. „Байрякът”, образ-символ и на волнолюбието, е възприет в „Пристанала” от три зрителни гледни точки. През погледа на Стоянкината майка той е „кървав байряк” - една метафора на драматичната борба. От борчески ракурс възприемат „байрака” лирическият говорител и Стоянкиният баща. За тях той е символ на волнолюбието. От наративната глаголна форма, „че байрак се там ветрее” в началото на поемата, в нейния финал се стига до пожелателната „тоз байрак да се ветрее”, отвеждаща към хронотопа вечно време и безкрайно пространство. Ботевото прозрение за нестихващата борба в живота го издига като поет-мислител, мерещ ръст с най-напредничавите умове на човечеството. (Същата идея е изказана и в споменатата му статия „Решен ли е черковният въпрос?”.)
В Ботевата творческа разработка на темата за борбата присъства и мотивът за търсенето на душата на загинал борец за свобода. В „Хаджи Димитър”, напълно в духа на баладичното и митологичното, самодивите търсят „духът на Караджата” (единственото предсмъртно желание на ранения войвода), с което Ботев завинаги поставя жертвения дух на двамата герои в сферата на нетленното битие и безсмъртието, а в „На прощаване”, в духа на идеята за приемственост в борбата, идва пожеланието за намирането на техните веществени символи:
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...
Ботев е убеден, че единствено въоръжената борба ще изведе българския народ в просторите на свободата, затова В изображението й стига до митологизиране на нейните герои. За творческото разгръщане на идеята за безсмъртието на падналите „в бой за свобода” той мобилизира и живата, и неживата природа: Балкана, орлицата, сокола, Вълка като образи, емблематични за героично-българското, и митичните иреални сили - самодивите, чийто образ трайно битува във фолклорните предания. В услуга на идеята е поставена и песента на жетварките, на певците, на Балкана, на самодивите.
Авторът на „Хаджи Димитър” и „Борба” се възторгва от всяка проява на борческа воля и жажда за свобода, затова е така гневно словото му, когато в творческото му полезрение попаднат крепителите на тиранията - не само в български, но и в световен мащаб. А той ги вижда и сред загубилата ясно зрение интелигенция, и в религиозните институции. Макар че на Ботев не са му чужди нито мрачни настроения, нито дори песи-мистични мисли, неговият лирически герой намира душевни сили да се възмогне над недоверието и покрусата. Сила и оптимизъм му дава вярата, че скоро ще настъпи и българският час за изява на Върховна воля за свобода. В „Борба”, посредством една разгърната парафраза на Турската империя, поетът атакува борческото съзнание и оригинално мотивира борбата за освобождение:
и в това царство кърваво, грешно
царство на скърби - зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своя свещени конец...
Финалният стих на стихотворението: „Ще викнем ние: „Хляб или свинец!”, свидетелства, че Ботев следи не просто политическите събития в национален и световен мащаб, но и развитието на идеите. Воден от хуманистично-борчески възгледи, той приема за ръководно начало на българската борба срещу тиранията девиза на Парижката комуна (1871 г.), но без да отхвърля нито в творчеството, нито в Живота си девиза на националното ни Възраждане. Известно е, че патриотично заклинателните думи „Свобода или смърт” са били извезани на знамето, което носи и Ботевата чета. Към двата девиза поетът-войвода издига и нов: „Юначество и великодушие” (в писмо от парахода „Радецки” до Трудов, Кавалджиев и Странски), който ярко разкрива хуманистичните цели на борбата, на която е посветил не само творчеството, но и живота си.
Изживял физическите и душевни страдания на робството, величието на борбата, както и смъртта на Хаджи Димитър в едноименната творба, своята смърт в „На прощаване” и гибелта на Левски в „Обесването на Васил Левски”, Ботев си е дал право да изживее в поезията си и свободата. Героизъм и благородство, жизнелюбие и топла радост излъчва образът на бунтовника в картините на победното завръщане. Докато свободата в първия лирически епизод, наситен със скръбта на майката и либето, се прогласява с радостен изстрел и се празнува с типичното за народното веселие хоро, във Втория тя е изобразена в интимно-личностен план:
О, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина.
Късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки
Оптимистичната визия, родена и от носталгията по родното и близките, и от жаждата за свобода и щастие, е представена с думи, означаващи жизнени реалии, и е подчинена на обикновената логика. Това е доказателство, че Ботев не робува на поетични схеми, че е творец, „скроен” широко, че неговата божествена дарба му дава възможност за много-вариативност в различните сфери на поетическото творчество.
След динамиката на красивото видение, оцветено с багрите на „венци и китки” и напоено със свежестта и аромата на „бръшлян и здравец”, тонът се успокоява, става тържествено забавен, за да подчертае величието на срещата на достоен син-борец за свобода и достойна майка, изстрадала най-върховното благо на един народ и на всеки човек:
Пък тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко, прегърни
и в красно чело целуни -
красно с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
Майчината целувка, положена върху челото на сина, едновременно го посреща и изпраща. Тя е и опрощение за причинени страдания, и благослов на себепожертвувателността му.
Ботевото пожелание: „в редовете на борбата да си найда и аз гробът”, и предсказанието: „аз може млад да загина”, се сбъдват... Но се сбъдва и мечтата му, звучаща като епитафия:
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
Цялата си поезия, споена от водещите в нея теми за робството, борбата и свободата, Ботев посвещава и подчинява на целите на възрожденската епоха. Всяка една от тях е филтрирана през собственото му съзнание и е духовно обогатена от възвишените му идеи и от будния му интелект. Пламенното му сърце е облъхнало с борческо-свободолюбивата си жарава всеки стих, затова Ботевите поетични творби и днес живо и неусетно участват в моделирането на личността, преливат в нея своята „любов жива за свобода” - една гаранция за национална устойчивост.
