За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев
ХРИСТО БОТЕВ
ПРОБЛЕМЪТ ЗА ЛИЧНАТА СВОБОДА В ПОЕЗИЯТА НА БОТЕВ
Свикнали сме да акцентираме върху колективното съзнание на българското патриархално общество. В творчеството на Ботев обикновено търсим лирическия герой, определил, в духа на цялото ни Възраждане, за жизнен приоритет народа, свободата на народа: „... на глас тичам народен” („На прощаване”), „...в отзив на плач на народа” („Към брата си”), там, където „Сочи народа...” („Борба”); наградата е - „... да каже нявга народа” („На прощаване”). Националната свобода е идеалът, под който разцъфтява националното ни Възраждане.
В една от статиите си във вестник „Знаме” Ботев отбелязва, че „... както за всяка една личност отделно, така и за цял народ въобще, преди всичко е потребно такова едно условие, което човечеството нарича свобода...” Разбира се, геният е знаел, че свободата на народа започва със свободата на „Аз”-а, със свободата в съзнанието на всеки един българин. „Трябва всеки ден по капка да изстискваш от себе си роба” - този нравствен завет на Чехов с особена сила и сложност важи за поробения човек, затова предизвиква интерес проблемът за индивидуалната свобода в творчеството на Христо Ботев. Разглеждайки го, наново се убеждаваме в гениалността на този толкова рано загинал наш поет: творчеството му е мост, свързващ Българското национално възраждане с достиженията на Западноевропейския ренесанс - вглеждане в ЧОВЕКА, в ЛИЧНОСТТА, в „АЗ”-а.
Нека да се вгледаме в „Аз”-а, в първата съкровена изповед на лирическия герой - стихотворението „Майце си” („Гайда”, 1867 г.). Още самото заглавие ни насочва към дълбоко личното преживяване на лирическия герой, саморазкриването на „Аз”-а пред най-близкото същество - майката.
Много е писано в литературната ни критика за майката като приоритет в националната ни литература. Едно интересно докосване на възрожденската ни култура до западната митологема. Търсейки образа на майката в западната култура, литературната ни критика обикновено се насочва и отблъсква от „Едиповия комплекс”. В националната ни литературна традиция се утвърждава образът на майката-Родина, на майката-изповедница. Можем да я открием в кроткия лик на Богородица с младенеца. Майката със сина в скута. Майката, пред която човек се прекланя в най-трагичните, най-критичните и безизходни мигове на живота си, за да изплаче душата си, да потърси покой, разбиране и надежда.
Разбира се, майката в българското творчество не е икона. Да се вслушаме в обръщението на Ботевия лирически герой: „мале” - тихо, гальовно, фолклорно. И все пак в образа й има нещо сакрално: „ Ти си за мен любов и вяра”. Да си спомним, че в „На прощаване” тя стои на пътя, по който лирическият герой се готви да тръгне, а това е път от „там” до „там” (от „... там, дето аз съм пораснал, и първо мляко засукал...”, от „... там, дето либе хубаво черни си очи вдигнеше...”, от „...там, дето баща и братя черни чернеят за мене...” до ... „там”, където, ..аз за мило, за драго, за теб, за баща, за братя, за него ще се заловя...” („На прощаване”), път от робството до свободата, път от живота до смъртта:
Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да видим двама,
сила усещах - що не желаях?
За какво толкова много (не случайно се е наложило двойното повторение на това наречие) е мечтаел и какво е желаел лирическият герой в първото Ботево стихотворение? И друг въпрос: защо страда във бремето, възприемано от него Като настояще?
Да проследим номинативните вериги в текста, съобразявайки се с времевата разграничимост на усещанията сега - преди:
сега |
преди |
„мечти”, „мисли” |
„щастие”, слава”, „сила” |
„любя”, „вярвам” |
„мечтаях”, „усещах”, „желаях” |
„що страдая” |
„що не желаях” |
Именно краят на така изградените номинативни вериги (край - въпрос, край - неизвестност) ни кара да се замисли от какво е предизвикан психологическият („страдая”, „душа страдна”), а дори и физически („аз веч тлея”, „сърце догаря”, „измръзнат жили”, „изгния в гроба”) дискомфорт на „Аз”-а. Лесно можем да отговорим на всички породени от текста и контекста въпроси, ако потърсим разгадката им в последвалите първоначалната лирическа жалба изповеди на Ботевия герой. Но нека се опитаме, колкото и да е трудно на нас като не-съвременници, да осъзнаем „Аз”-а в онзи момент, когато той мъчително търси източника на своите страдания.
Появява се фолклорният мотив на клетвата („... ти ли си мене три годин клела...”), хипотетичният мотив за извършените престъпления на сина спрямо рода („Бащино ли съм пропил имане, тебе ли покрих с дълбоки рани...”). Ражда се мотивът за самотата („Приятел нямам да му разкрия що в душа тая...”). И в края на творбата отчаянието поражда като единствен изход мотива за смъртта („... нека измръзнат жили”, „...нека изгния в гроба”). Но източникът на страданието не е намерен.
„Мечтаях” - „усещах” - „желаях” - една номинативна верига на границата между съзнателното и подсъзнателното. Какво ли би казал Фройд? Да отбележим в скоби, че за разлика от нас, днешните читатели, известният психоаналитик е съвременник на Ботев. В статията си „Художникът и фантазирането”, като се опитва да открие източника на раждането на художествените образи в творческото съзнание, Зигмунд Фройд отбелязва: „...никога не фантазират щастливите, а само неудовлетворените. Неудовлетворените желания са движеща сила на мечтанията, а всяка една фантазия - това е осъществяване на желанието, корекция на неудовлетворяващата действителност”.
Мечтата, като „корекция на неудовлетворяващата действителност”! Към тази мисъл може да ни насочи един цитат от изповедта на Ботевия лирически герой:
...но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря.
В следващите си творби „Аз”-ът ще ни разкрие алтернативата:
Там, де земя гърми и тътне
от видове страшни и злоби
и предсмъртни песни надгробни...
Там... там буря кърши клонове
а сабля ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка.
(„До моето първо либе”)
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя...
(„На прощаване”)
В цитираната вече статия на Фройд четем: „...връзката между фантазията и времето е много значителна. Позволително е да се каже: фантазията сякаш витае между три времена, три времеви момента на нашата представа. Психическата дейност започва от живото впечатление, от току-що възникналия повод, способен да пробуди едно от важните желания на личността. Изхождайки от това, да се върнем към спомените за ранно, най-често инфантилно преживяване, богато е било изпълнено такова желание, а след това се създава отнасяща се до бъдещето ситуация, която представлява осъществяване на такова желание, онези дневни мечти или фантазии, които сега сякаш носят следите на своя произход от току-що възникналия повод и от детския спомен. И така, миналото, настоящето и бъдещето сякаш са нанизани върху оста на развиващото се желание.”
Видяхме, че още за първото Ботево стихотворение характерна и устойчива тема стават мечтата, фантазията, хипотетичното изграждане на бъдещето.
Във връзка с това проследихме усещането за настояще и минало в лирическите изживявания на героя в „Майце си”. Какво бъдеще изгражда за себе си „Аз”-ът „върху оста на развиващото се желание”. - Смъртта.
...пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!
(„Майце си”)
...да изпълним дума заветна -
на смърт, братко, на смърт да вървим!
(„Дялба”)
...и смъртта п там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!...
(„До моето първо либе”)
...в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
(„В механата”)
...брат им падна, загина,
аз може млад да загина...
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
(„На прощаване”)
Тук няма да анализирам подробно темата за смъртта в поезията на Ботев, тъй като това не е цел на настоящата литературнокритическа разработка. Ще отбележа само развитието на тази тема в поетическото съзнание на твореца. Ако в „Майце си” мисълта за смърт е породена от отчаянието на лирическия герой, то в следващите поетически творби смъртта се възприема като „мила усмивка”, „сладка почивка” и намира истинския си апотеоз в двете безсмъртни песни „Хаджи Димитър” и „Обесването на Васил Левски”:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира...
(„Хаджи Димитър”)
Именно свободата би трябвало да бъде последната брънка от изградената от Фройд верига за раждането на литературния герой. Ако се опитаме да изградим „оста на развиващото се желание” относно Ботевия герой, тя би трябвало да изглежда приблизително така:
минало - настояще - бъдеще
„щастие”, „слава” - страдание - „свобода”
Но бихме изглеждали жалки в опита си да допишем Ботев. Защото животът обикновено не е ос, а спирала. И в Ботевото творчество тази спирала изглежда има други очертания:
минало - настояще - бъдеще
„щастие”, „слава” - страдание, прощаване - борба, смърт-„щастие”, смърт-„слава”
Не е ли странно, че поетът посвещава целия си кратък, но изпълнен с такова високо съдържание живот на свободата на народа! Ботев всъщност не описва бъдещето като свобода. Описанието на свободата е заменено с многоточие след „пък...”, „Пък тогаз”, „Но...”. Наистина в „На прощаване” поетът прави опит да нарисува картината на победното завръщане. Но дори и в това недовършено описание с особен разреден шрифт изпъква свещеното верую на борбата: „Свобода и смърт юнашка!”, „Хляб или свинец!”, „Свобода или смърт” - не са ли това влезлите в историята революционни лозунги. При Ботев липсва традиционната алтернатива. По този повод ще си позволя да цитирам Валери Стефанов: „Зоната на постигнатата „свобода” е голяма заплаха за „харизматичните качества” на героя. Затова - колкото и парадоксално да прозвучи - макар и неистово устремен към нея, той непрекъснато я отлага.”
Не е ли парадоксално да открием, че всъщност Ботев - човекът, посветил почти всяка съзнателна минута на битието си за идеята за народна свобода, всъщност е пял не за свободата, а за смъртта. Нима проблемът свобода е само загатнат, но не и разгърнат в поетическото му творчество?
Поезията на Ботев е призив към свобода. Преди всичко към свобода на „Аз”-а. Да си спомним неговата молитва:
Вдъхни всекиму, о, боже,
любов жива за свобода...
(„Моята молитва”)
„Всекиму”, на всеки един. „Аз”-ът да постигне личната си свобода, да се отърве от роба в себе си, да изтласка покорството от душата и съзнанието си, да открие в себе си, „в сърцето и в душата” бога „на разумът”.
Какво е лична свобода? Ако се възползваме от съвременния на Ботев речник на Найден Геров: „Когато човек може да прави каквото и както той си иска.”
А в известни случаи това означава да се изправиш срещу традицията, срещу свещения за патриархалното общество закон да се подчиняваш безпрекословно на „патриарха” в семейството. За Ботевия лирически герой това означава да нанесеш болка на най-скъпото същество - на майката.
Стихотворенията на Ботев обикновено са изповеди-монолози на лирическия герой. Ние следим богатата гама от чувства, които преживява тръгващия по пътя към смъртта патриот. Майката го слуша мълчаливо. Ние „чуваме” плача й само в поемата „Хайдути”:
...Как ще те майка прежали,
хайдутин като ще станеш!
Това е единственият опит на Ботев да предаде мъката на майката. Той, геният на перото, оставил на братята си завета „силно да любят и мразят” („На прощаване”), не се захваща повече да опише трагедията, която преживява майката. Но намира смелост да каже на най-свидното и разбиращо го същество, на майката, дала му живот, че той, синът й, отива на вярна смърт...
В постигането на личната свобода лирическият герой отрича дори любовта Като интимно изживяване, защото любовта е „отрова”, „вериги”, „полуди”.
Метафората „вериги влачех” в контекста на възрожденската ни устойчива символика предава цялата дълбочина на възприемането на любовта като робство. Любовта не се възприема като състояние на окриленост, на полет на човешката душа. Тя сякаш принизява „Аз”-а, отнема възможността му за полет - „влачех”. И това мъчително принизяване на душата ражда в знак на протест не само желанието да се откажеш от любовта-робство, но и вандалски да унищожиш, унизиш чувството - „с крака погазил”. Поражда се грубото отношение не само към символиката на любовта, но и към либето: „Остави... Забрави... Забрави... О, махни... млъкни, махни се... свести се” Той, наследникът на един патриархален ред, мъжът, призван да брани жената, като алтернатива на любовта й предлага „кървава... напивка”...
Явно проблемът за личната свобода е поставен не само пред лирическия герой, готов на саможертва. Ботев разбира, че за да бъде Отечеството свободно, този път трябва да изминат не само борците, но и жените (майката, либето), и децата („моите братя невръстни”).
Безкрайно труден е този път - пътят към личната свобода дори за модерния човек от Края на XX век, но колко по-мъчително-разрушителен и мъчително-съзидателен е той за възрожденския българин: да пречупиш себе си, робското вкоренено ти от векове съзнание, да погазиш патриархалните традиции...
Какво остава, Когато разрушиш традициите? Ботев дава отговор и на този въпрос - рушенето на закостенелите традиции е връщане към живителния корен, към до-робското съзнание, към „... приказки за стари времена...”, към завета на допоробения българин:
Отечество мило любя,
неговият завет пазя;
(„Към брата си”)
Каква е тази „приказка”, какъв е този „завет”, в името на който „Аз”-ът с цената на толкова жертви (нараняването на майката и либето, осиротяването на невръстните братя, разрушаването на устоите на патриархалното общество) се стреми към личната свобода? Висшата цел е надличностната свобода, свободата на народа, на Отечеството, на България.
Постигнал личната свобода на Ренесансовата личност, Ботевият лирически герой, респективно Ботев, поема вече не само с мастило и перо, но и с оръжие в ръка по пътя към надличностната национална свобода.
Изследвайки връзката между лирическия герой и твореца, друг наш поет, Стефан Цанев, прави интересно наблюдение: „Рисковано е да се твърди, че Ботев нямаше да тръгне да мре за свободата, ако не беше написал тези стихове, но друго е сигурно: след като ги е написал - той е нямал друг изход.”
И още нещо е сигурно: Ботев успява да извърви пътя от роба през индивидуалната свобода към надличностната свобода и да освети този път за българина!
