За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев
ХРИСТО БОТЕВ
ПОЛИВАЛЕНТНОСТ НА КОДОВИТЕ ПОНЯТИЯ В ПОЕЗИЯТА НА ХРИСТО БОТЕВ
Сигурно няма да бъде пресилено, ако към поезията на Христо Ботев се подходи с европейски мерки. Въпреки множеството народни думи и изрази, езикът му е много по-съвременен, отколкото на творци като Иван Вазов, Пенчо П. Славейков и Кирил Хри-стов, чието поетическо дело се разполага в талвега на националния литературен процес след смъртта му. За да се осмисли поливалентността на основните ключови думи в лириката му, е необходимо първо те да се степенуват по важност, а не по честота на употребата им. А за целта трябва да се подчертаят и жанровите предпочитания на поета, които в голяма степен предопределят избора на думите.
Поетическото дело на Христо Ботев започва с елегии („Майце си”, „Към брата си”) и към този литературен вид той остава трайно привързан. За това говорят и сатиричните му творби „Елегия”, „Борба”, „В механата” и последното му лирическо произведение „Обесването на Васил Левски”. В много отношения този тип творби си приличат. Кодовите понятия са свързани съвсем определено с негативните чувства и преживявания на лирическия герой - макар че се отправят към различни адресати: майката, съмишленика, братята, народа, родината... Сигурно това обяснява и начина, по който са изразени тези чувства. Много често антитезата е отправната точка към героя („плача” - „пея”, „любя” - „мразя”, „вярвам” - страдам”, „робство” - „борба”, „свобода”, „сърце („душа”) - „отечество”, „бяло” - „черно”, „глас” - „пустиня”...). От гледната точка на хронотопа време, пространство лирическият говорител е ситуиран в чужбина, но спомените и мечтите му го отвеждат в родния дом (при майката, бащата, братята, либето). Затова фразеологичните словосъчетания и риторичните въпроси във всяка отделна творба пораждат дълбоки драматични преживявания и предизвикват състрадание и съчувствие към съдбата на изгнаника: „Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра; но тук вече не се надявам тебе да любя: сърце догаря!” Събрани в една строфа, ключовите думи „любов и вяра”, „любя” и „сърце” показват не просто силната привързаност на героя към майката, а готовността му да извърви пътя докрай. Двойното отрицание „никого нямам”, амплификацията „Баща и сестра и братя мили „и анафората в поантата („пък тогаз нека”) очертават все още твърде ограничения кръг на неговите „желби”. Синтактически протяжността във времето се изразява посредством („да се оплачат тебе горкана...”). Дори риторичните въпроси, поставени чрез анафората „ти ли си” в началото, „тебе ли” и „що не желая”, допълват картината на фикционалното пътуване,което по правило е еднопосочно в Ботевата поезия, понеже винаги води до родния дом и близките.
Поливалентността на общуването става предимно посредством градацията на чувствата. Комуникацията на героя се осъществява чрез диалога в монологична форма. Това важи и за сатирите, и за поемите на поета. Изповедността на изказа се внушава обикновено чрез обръщенията („мале”, „майко”, „майнольо”, „брате”, „братя”, „народе”, „родино”, „боже”). Чрез синонимното гнездо на страданието се изразява дълбоката привързаност на лирическия субект към онези, заради които си заслужава да се бори. Чрез антитезата („брате” - „глупци” „Към брата си”; „не ти” - „а ти” в „Моята молитва”; „роб” - „юнак” в „На прощаване”; „тегло” - „свобода” в „Елегия”; „окови”, „вериги” - „свобода”, „борба” в „До моето първо либе”, „Борба” и „Пристанала”; „пея” - „плача” в „Хаджи Димитър”, „Зададе се облак темен” и „Обесването на Васил Левски” се тръгва към най-интимната същност на героя, мислен обикновено само като борец „за правда и за свобода” („На прощаване”). В действителност много по-често се срещат думите „сърце”, „душа”, „любов” и „скръб” („Майце си”, „Към брата си”, „Делба”, „До моето първо либе”, „Хайдути”, „Борба”, „Пристанала”, „В механата”, „Моята молитва”, „Зададе се облак темен”, „Обесването на Васил Левски”). Това обяснява донякъде и трайното естетическо въз-действие на Ботевата поезия. Но релацията между сърцето и отечеството, завета и борбата, робството и свободата прави визиите на поета екзистенциални по внушението им. От една страна, искреността на чувството в „Към брата си” се поражда от ключовите понятия „душата”, „сърцето”, „сърце”, „душа”, а от друга- от дълбоката родствена връзка с народа („отечество мило любя”, „неговият завет пазя”, „мразя”, „свобода”, „плач из народа”, „над народен гроб печален”, „плач народен”). Синонимите на страданието („тежко”, „тлее”, „люти рани”, „мечти мрачни”, „страда”, „плач”, „плача”, „печален”) само засилват елегизма на преживяването, но не означават оставане при болката. Дори инверсията в края на елегията води към преосмисляне на перифразираната библейска притча за благословения от Спасителя страдалец („на глас божий - плач народен”).
Понякога Христо Ботев обича да свързва антоними, които зазвучават в творбите му като оксиморон („предател верен” в „Елегия”, „лъжи святи”, „Свещена глупост”, „лъжливи уста слушат със вяра” в „Борба”, „божи разбойник” в „Гергьовден”). Така - чрез ореола на думите - стиховете (и дори целите стихотворения) придобиват ново звучене. Много по-лесно се противопоставят чувства („любя” - „мразя”), отколкото взаимно изключващи се понятия. По този начин се търси нов ракурс към света, а ре-лацията между доброто и злото, между познатото и непознатото търси неочакваното и неизказаното до този момент по поетически път.
Библейските образи-символи показват високия културологичен хоризонт на поета. Без да жонглира с думите, Христо Ботев префункционализира понятията („Спасителят”, „кръстът” в „Елегия”; „черква”, „олтарят”, „бога”, „раят”, „свещени конец” „Борба”; „бога” в „Гергьовден”; „молитвата”, „небесата” и „ пустиня” в „Моята молитва”). Ако тези текстове се възприемат на първо ниво - много лесно може да се каже, че Христо Ботев е едва ли не атеист. Но когато читателят се вгледа в тях и ги види в контекста на цялото - веднага прави впечатление необходимостта от ситуирането на основните теологически понятия („вяра”\л „любов”) в света на бъдещето:
А ти, боже, на разумът, защитниче на робите, на когото щат празнуват денят скоро народите! („Моята молитва”)
Тази творба, която жанрово може да се определи като сатирична поема, очертава верните координати на фикционалното пътуване, осъществявано от лирическия субект: от „мой”, „в мене”, „мен”, „моите”, „мен”, „ми”, „в сърцето” и „в душата” към „робът”, „робите”, „робът”, за да се повдигне въпросът за „народа”, „борбата” и „свободата”. Видени в тази последователност, ключовите понятия се свързват посредством най-важните си смиели с голямата тема в края на Възраждането - необходимостта от борба в името на мечтаното бъдеще. Към този извод води и градираното отрицание в първата част („не ти”), за да се стигне до утвърждаващото „а ти” във втората.
В елегията „Майце си” и в поемата „Хайдути” звучи един познат от фолклора мотив за клетвата („ала те клетва заклинам”). Обвързването със света на своите става по пътя на необходимостта от спазването на определени табута. Нито лирическият „аз” в „Майце си”, нито Чавдар от „Хайдути” са в състояние да разберат тежестта в съдбата на другия така, както усещат собствената си болка. И в това се крие основната причина за тръгването по свой собствен път за изстрадване на истината. На поведението на майката („Зави се майка, замая... и ръда, клета, та плаче”) се противопоставя външният изблик на вътрешното желание на младия човек („Рипна ми Чавдар от радост”). Така болката, изразена чрез синонимите „тегло”, „кахъри”, „ядове”, „сълзи”, се свързва с чуждия свят чрез плеонастичните позитивни повторения („доброму добро”, „пее песента”) и с желанието да се освободи от недоволството чрез песента: „запея”, „песни”. Дори характеристиката на младия герой е в духа на юнашкия епос („сърце юнашко”, „юнаци”, „юначе”)
За осъществяване на по-тясна връзка между думите, чрез които се изразява определено емоционално състояние, Христо Ботев често използва различните видове повторения. Между тях се налагат анафоричните „пък тогаз нека” в поантата на „Майце си”; „откак” в „Елегия”; „и”, „ще” в „Делба”; „какви е”, „кой не”, „или”, „че”, „ще идеш” в „Хайдути”; „там дето”, „жив и здрав”и, „но”в „На прощаване”; глаголните форми „грабят” и „крещим”във „В механата”; „не ти” в „Моята молитва”! Чрез изнасянето в предпозиция на най-важните думи поетът акцентува на полисемантизма на понятията. Анафорите по правило идват в личното творчество от фолклора, но авторът ги обогатява с ново значение, за да засили смисъла на вече казаното. И макар че вече неговите творби не са предназначени толкова за слушане, колкото за четене - все пак графичното открояване на повторенията има своето значение.
Като обикнат похват в поетическите му изповеди се налага и акромонограмата („ще хвръкне” в „До моето първо либе”; „раждала”, „хранила”, „кахъри”, „едничьк” в „Хайдути”; „хайдутин”, „да помнят”, „по скали”, „в земята”, „пушката” в „На прощаване”)
С тънък усет за естетическото въздействие на езика Христо Ботев често извежда в предпозиция глаголни форми (особено за движение):
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
Личи умението на поета да използва ореолното значение на думите, за да внушава определено настроение или чувство. Школуването му обаче при анонимния народен певец е само предпоставката за достигането до тънкостите на словото. При него по-важно е онова, което постига сам. И Христо Ботев използва не само благозвучните амплификации, които характеризират като цяло фолклорния тип изказ („Баща и сестра и братя мили” в „Майце си”; „моми и момци... юнаци... и мъже”, „по гори и по долища”, „Чорбаджия ли изедник, или турските сердари?; Овчар ли по планината, или пък клети сюрмаси!”, „гората... тревата... меден им кавал... жетварка”в „Хайдути”! Амплификацията в „На прощаване” е с полисиндетон:
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя...
Или с анафора:
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът.
Но изцяло в народен дух са еднокоренните (плеонастични) повторения („люлка люлее” в „Елегия”; „зло в злоба” в „До моето първо либе”; „доброму добро”, „пее песента” в „Хайдути”; „черни чернеят”, „кълни-проклинай”, „прости-прощавай”, „дуии издумал” в „На прощаване”; „песни пеят” в „Гергьовден”) Съвсем определено може да се твърди, че този тип повторения идват в личното творчество сами, без да са търсени съзнателно от поета, но обогатяват вътрешното смислово поле на думата, когато я свързват с някои от ключовите понятия в отделните стихотворения.
Богатата асоциативност на Ботевия поетически език се поражда и от начина, по който са подбрани и разположени в творбите кодовите понятия. В сатиричната творба „Елегия”, например, преобладават синонимите на народа, характеризиран като „народе”, „робска”, „роб”, „сиромаси”, „бедният”, а животът му е с „тегла”, „хомот”, „окови”, „кървав”. Картината в „Делба” не е много по-различна. До „роб”, „вериги” „теглила” стоят „скръб”, „кърви”, „смърт”, „сърце” и „любов”, а глаголите са „намразил” и „плачех”. Ако не се срещаха „песен” и „запей”, сигурно внушението щеше да бъде още по-мрачно. А в определена последователност се намират дори съвсем обикновените за говоримата реч „думи”, „приказки” и „песни”.
В поемата „Хайдути” песенното начало е най-силно, но то вътрешно се провокира отново от синонимите на страданието: „тегло”, „сюрмашко”, „кахъри”, „ядове”, „сълзи” от съответните глаголни форми. В сатиричната елегия „Борба” страданието е изразено чрез „сиропи”, „хомот”, „кръвта” и „мрази”, а в „Странник” - чрез „плака”, „плачеш”, „плачът”, „сиромаси” „сюрмашки”. В „Патриот” народът пак е характеризиран чрез думата „сиромаси”. В „Моята молитва” до „робът”, „роб”, „си-ромаси”, „робите”, „неволя” „пустиня” стои мисълта за борбата, а в „Обесването на Васил Левски” скръбното настроение е неизлечимо („плачеш”, „робиня”, „скръб”).
Малко по-различна е тоналността в одически звучащата балада „Хаджи Димитър”, в която преобладават понятия от арсенала на борбата („пушка”, „сабля”, „свобода”). На фона на изключително разширеното пространство („на Балкана”, „цяла вселена”, „небето”, „полето”, „земя и небо”, „небесата”) се усеща и силното песенно начало, очертаващо координацията на прославата:
жетварка пее нейде в полето...
...Пейте, робини,
тез тъжни песни!
и певци песни за него пеят,
Балканът пее хайдушка песен.
...И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
и с песни хвръкнат те в небесата,
летят и пеят, дорде осъмнат...
Персонификацията на природата в случая е само фон за осмисляне на подвига. Поливалентността на кодовото понятие „пея” („песен”) се осъществява на няколко нива от гледната точка на хронотопа време-пространство. От „Там на Балкана” в първата строфа до „И на Балкана” в последната лежи денонощието, в което стойностите са се огледали в себе си, без да се постигне желаната хармония. Само абсурдното на пръв поглед твърдение, че мъртвият не умира, е „облечено” в нов смисъл, обогатен от пояснението „който падне в бой за свобода”. От „полето” до „Балкана” и „небесата” се изминава път, по който може да мине само избраната личност (в случая - героят, безсмъртният, загриженият за другите, а не за себе си участник в събитията). Друго е обяснението в последната публикувана елегия - „Обесването на Васил Левски”. Тук героят е ситуиран в много по-ограниченото пространство на „гроб”, „пустиня”, „край град София”, „черно бесило”, „в полята”, „в полето”. Всички глаголни форми теглят надолу („виси на него със страшна сила”). Затова е необходимо да се обърне внимание и на някои други страни на словото, чрез което се постига максимално емоционално, естетическо и етично въздействие върху читателя.
На преден план излиза въпросът за преобладаващата цветова гама, използвана от Христо Ботев при разкриване чувствата и преживяванията на неговия лирически герой. И най-беглият поглед върху творбите му показва трайното влечение към графичния черно-бял рисунък. В „Хайдути” очите на момчето са „черни, големи”. В „На прощаване” в акромонограма са съюзени „бяло ми месо” и „черни ми кърви” и „в земята, майко, черната”. И тук любимата е характеризирана посредством черния цвят („черни си очи вдигнеше”), а близките „черни чернеят”. Единственият различен цвят е „кървавата” („ръка”) - но и той е траурен по дълбокото си емоционално внушение.
В „Пристанала” любимата се „белее” отново под „кървав байрак”. В „Хаджи Димитър” юнакът лежи „потънал в кърви”, с „рана” и „кръвта още по-силно тече”. Но на този фон се виждат „самодиви в бяла премена”, които „тихо нагазят трева зелена”. Това е единствената творба на Христо Ботев, в която цветовото решение се асоциира с трибагреника (бяло, зелено и червено), макар че патриотичното чувство не е пряко назовано.
И в „Зададе се облак темен” като разновидност на „темен” се срещат „бразди черни” и „чер облак”. А в „Обесването на Васил Левски” до „черна робиня”стои и „черно бесило”. Само зимата напомня за една изгубена за сетивата белота.
Особено място в поетическата система на Христо Ботев заема звукописът („Елегия”, „До моето първо либе”, „Хаджи Димитър”, „Обесването на Васил Левски”). Алитерациите в сонорните съгласни „/Ги „р”в третата и на „с”, „з”, „ж”, „ш”в четвъртата строфа на „Елегия” внушават усещането за разрушителното начало, наложено от властимащите („Глухо и страшно гърмят”, „глас”, „глава”; „сган избрана”, „скотове”, „в сюртуци, в реси и слепци с очи”).
Асонансът на „у” в „До моето първо либе” създава атмосфера на приобщаване към света на другия (в случая - на любимия човек): Ти имаш глас чуден - млада си,
но чуйш ли как пее гората ?
Чуйш ли как плачат сиромаси?
Чуй как стене гора и шума,
чуй как ечат бури вековни...
В класическата привечерна картина на „Хаджи Димитър” за засилване на песенното звучене в единство са използвани асонанси на „а” и „е”. Глаголите в свършен вид сегашно време създават представата за повторителността и ритуалността на действието:
Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!
Алитерациите на сонорната съгласна „р” в съчетание с „г” внушават представата за зловещото събитие в „Обесването на Васил Левски”:
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?
Гарванът грачи грозно, зловещо...
Синтактично вътрешните паузи на речта са изразени предимно чрез анаколут. Многоточието (и в средата, и в края на стиха или строфата) създава определена психологическа нагласа за възприемането на лирическия „разказ”. По този начин речта звучи по-естествено и непринудено. В това отношение „На прощаване” дава най-богати възможности за наблюдение. Обикновено поемането на дъх идва след тежък спомен или преди раждането на мисълта за неосъществимостта на мечтата:
черни чернеят за мене!...
пък...каквото сабя покаже ...
а пък със сабя помилват...
на стари гърди и млади...
сълзи му с уста да глътна...
Пък тогаз... майко, прощавай! .
..аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
за правда и за свобода...
Многократното използване на този сравнително рядко поставян пунктуационен знак говори за стремежа на поета да разкрие вътрешното вълнение на лирическия говорител, без да разруши логиката и целостта на фразата. Към тази мисъл отвежда и „Майце си” („да се оплачат тебе горкана...”). По-обяснима е появата му в поантата на „До моето първо либе”: „що любя и за що милея!...” След буйния изблик на чувства е възможно да се отдъхне чрез пауза, след която се очаква продължаване на започнатия „диалог” в монологична форма.
Четирикратната употреба на анаколут, съчетан с анжамбман и в „Хаджи Димитър” също не е случайна:
Жътва е сега... Пейте, робини,
тези тъжни песни! Грей и ти, слънце
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
и певци песни за него пеят...
...и търсят духът на Караджата...
Към наблюденията върху синтаксиса може да се прибави и използването на възклицателни изречения, свързани пряко с повелителните глаголни форми (обикновено в предпозиция). Почти всички строфи на „До моето първо либе” започват така: „Остави”, „не вливай”, „Забрави”, „забрави”, „О, махни”, „чуй”, „чуй” и четирикратно повтореното „Запей”. В „На прощаване” картината е сходна: „Не плачи...не тъжи”, „Но кълни...проклинай”, „Но кажи”, „Прости ме и веч прощавай!”, „ти излез”, „не плачи”, „но иди... разкажи”, „да помнят...да знаят”, „Кажи им... да помнят”, „да търсят”, „да го поздравят”, „ти излез...послушай”, „Берете”, „късайте”, „плетете”, „да кичим”, „ела”, „ела ме... прегърни”, „целуни”, „прощавай!”, „не ме забравяй!” В „Гергьовден” пак в предпозиция са изведени глаголите „Ликуй” и „хвалете”. В елегичната сатира „В механата” се четат следните повелителни глаголни форми: „дайте”, „да забравя”, „Грабете го!”, „О, налейте!” А в „Борба” глаголите са в следпозиция и обикновено дори се римуват: „ минува” - „ Вълнува”, „ види” - „ иде”, „ повтаря”, „събуди”, „почита” - „не пита”, „ограбил” - „измамил”, „слугуват” - „мъдруват”, „казало”, „положи”, „повтаря”, „мрели”, „се борят” - „да сторят”, „влачи”, „тачи”, „целува”, „бият” - „изпият”, „надявай”, „вярвай”, „мрази”, „царува” - „преминува”. Вярно е, че римуването на еднородни части не говори за голямо поетическо майсторство. Но случаят тук е друг. В конкретната цитирана творба глаголите съзнателно целят разрушаването на изградения вече стереотип на мислене и съществуване. А подтикът към действие може да се създаде точно чрез глаголните форми.
И още един интересен случай се открива в елегичната сатира (или сатиричната елегия) „В механата”. Антиклимаксът в случая говори за силния усет на Христо Ботев към езика, чрез който се изгражда реалистична картина на епохата. Тук се откриват и елементи на натуралистичен тип изображение:
А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!
Чрез този похват много по-пряко и убедително се внушава представата за общата индиферентност на обществото към народното страдание. А поетът е враг на всеки утилитаризъм и чрез сатирическата хиперболизация демитологизира представата за непроменимостта на човешките взаимоотношения.
Епитетите в поезията на Христо Ботев се намират обикновено в инверсия спрямо съществителните имена. Искам да обърна внимание само на някои от най-използваните между тях. На пьрво място стои „юнашки”. Той най-пряко кореспондира с ключовата дума „юнак” и е най-поливалентен. В „Хайдути” героят носи „сърце юнашко”. В „На прощаване” се срещат още словосъчетанията „песен юнашка”, „майка юнашка”, „честта юнашка”, „свобода и смърт юнашка”. В „Хаджи Димитър” песента вече е „хайдушка”. Но и този епитет се асоциира в читателските представи веднага с другите синоними на юнака: „борец”, „хайдутин”, „бунтовник”.
Връзката между идейното съдържание и поетическия език в стихотворенията на Христо Ботев е много силна. Релацията между тях се осъществява посредством откриване на най-точните кодови понятия за вътрешното обогатяване на текста. Затова не са толкова много и метафорите, които трайно остават като емблематични символи на тази поезия. В „Майце си” се запомня „народен гроб печален” В „Елегия” такава роля изпълняват „робската люка” и картината на народното страдание.
Двете картини на бурята (в „До моето първо либе” и в „Зададе се облак темен”) също са дълбоко метафорични. Подтекстов е и „поздравът” към душманите в „На прощаване”:
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...
В „Борба” „кръвта се ядно в жили вълнува”, „ умът не види”, „тежка желязна ръка целува”. Алегоричен е смисълът на „Гергьовден” и „Патриот”. Силен е метафоричният образ на Балкана в „Хаджи Димитър”, който „пее хайдушка песен”.
Често езикът на Христо Ботев е парадоксално сентенциозен („Борба”, „Елегия”, „Хаджи Димитър”). Краткостта на стиха и на изказа създава представата за необходимостта от осмисляне на казаното:
Той, който падне в бой за свобода, той не умира:
(„Хаджи Димитър”)
Или в „Борба”:
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
Макар и сравнително по-рядко, роля в Ботевите творби играе и психологическият паралелизъм („До моето първо либе”, „Хаджи Димитър”, „Обесването на Васил Левски”). Използването му е възможно там, където епическото начало преобладава над лирическото и е свързано с определена природна картина (на бурята, на свечеряването или на зимата).
Композиционната рамка, в която са поставени поетическите размисли на Христо Ботев, често е симетрична („Хаджи Димитър”, „На прощаване”, „Гергьовден”, „Обесването на Васил Левски”) или циклична („До моето първо либе”, „Елегия”, „Борба”, „Моята молитва”, „Пристанала”, „В механата”, „Зададе се облак темен”, „Патриот”).
Конкретният жизнен факт за Христо Ботев изпълнява само подстрекаваща функция. Обикновено той (за разлика от анонимния народен певец) не се стреми към митотворчество (въпреки че в „Хаджи Димитър” и „Обесването на Васил Левски” изгражда определени образи-символи). Реализмът на изживяването се налага над романтичното извисяване на лирическия „аз” и много често внушенията са сюрреалистични. Затова при Христо Ботев може да се говори за префункционализиране и за поливалентност на кодовите понятия, определящи широките параметри на екзистенциите му. Разбира се, писането не изчерпва възможностите за интерпретация, а само набелязва някои от пътищата за осъществяването й.
