За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев
ХРИСТО БОТЕВ - "ПОЛИТИЧЕСКА ЗИМА"
СВОБОДАТА - ТРАГИЧЕН „СЪН” ЗА „ЩАСТИЕ” НА „БЪЛГАРИНА-ПАТРИОТИН” В „ПОЛИТИЧЕСКА ЗИМА” НА ХРИСТО БОТЕВ
Публицистиката на Христо Ботев е доказателство за непреходната сила на слово, актуално и днес с желанието на журналиста поет да промени картината на света в съзнанието на българина. За това говори метафорично изразителното заглавие „Политическа зима” на статията, публикувана във в. „Знаме” от 2 март 1875 г. Прозата на Христо Ботев е силно експресивна е образните внушения на категорично изразена лична позиция. Журналистът Ботев с поетично пристрастие защитава своето виждане за политическия „образ” на света. Внушава усещане за психологичен дискомфорт. „Зимни” са настроенията в общия политически „климат” на Балканите, почти напълно забравени от Западна Европа. Ботев улавя студеното пренебрежение на Великите сили към националната съдба на балканските народи, включително и към българския, което отприщва сатиричната сила на гневното отрицание в „Политическа зима”. Иронията към сънното робско блаженство на българина в началото на статията преминава в гротесково изображение на политическата и национална недалновидност във финалните публицистични редове. Ботев не приема духовната летаргия и бездействието на своя съвременник. Търпеливото очакване на по-добри дни за национално бъдеще за него е робски сън във вечна „зимна” нощ. Свободата е мечтаната „зора”. Която никога не изгрява. За това говори и мотото към публицистичната статия: „Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?”
Познатата риторика на Ботевите стихове зазвучава с нова сила в контекста на пародирания образ на българина патриот, гневно отречен от публициста Ботев: „Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува..., а мисълта ти като у немец, пълна и богата като готварница,..., а въображението ти като у арапин..., пламенно и възвишено като дим.”
Няма национални измерения мисълта и мечтата за бъдеще на българина патриот. Всекидневието му е безлично, а желанията - дребни и незначителни. За неговото щастие са достатъчни „топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук”. Оцеляването е консумативна страст с примитивни стойности. Животът на този гротесков тип българин е празна илюзия, а мечтата за бъдеще - кошмарен сън. Грозен е образът на света в летаргично приспаното съзнание на чакащия свободата си в „зимен сън” българин: „Заспиш и сънуваш... Но какво сънуваш?... Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипави и измръзнали народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бакхусу..., босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата, яде червата на раята, пие дипломатическа боза и вика „Аман от пиени хора”...”
Страшен е „сънят” на робското българско съзнание. Картината на света е идентична с ниските стремежи и желания на очакващия след тежък „зимен сън” политическа промяна на съдбата си. Светът е кръчма и който успее да влезе в нея, макар и на колене, получава заслужена награда - „да въздава хвала Бакхусу” - ново унижение за „гладния и дрипавия” народ, получил „даром” свободата си. Такова бъдеще Ботев не иска. То е ново робство, нова „политическа зима” и безкрайна нощ без надежда за зазоряване. При тези унизителни условия „лятото на науката и цивилизацията” ще настъпи само в летаргичния „зимен сън” на българина патриот: „А ти, българин и патриотин, гледаш на сичкото това с особено недоверие и думаш: „Суета суета и всяческая суета. „Светът е кръчма, а ти трябва да плачеш със смях, да се смееш със сълзи и насън да виждаш лятото на Балканския полуостров: „Щастлив е думаш, българският народ, щастливи са грешните в мъката, щастлив съм и аз в своята топла соба.”
В така „достойното” в своето грозно унижение бъдеще на българина, красиво пожелано в съня на патриота с робско самочувствие, се оглежда трагичната съдба на народа, определена като щастие на „грешните в мъката”. Смях през сълзи крие Ботевият сатиричен присмех над подобно абсурдно щастие. Получената черковна независимост на българския народ е повод за особена радост сред просветители и книжовници. Ботев не споделя техния Възторг поради неактуалността на подобен политически акт, изместващ основната цел на историческия момент - освобождението на българския народ. Не черковна независимост, а национална свобода е нужна на изстрадалия Ботев съвременник. Това е неговото истинско щастие, за което страда от векове. Ботевият гняв отчетливо откроява пародийния щрих при извайване образа на недалновидна политическа мисъл у българина. Той е в плен на робски модели за примирение пред Високата порта и нейната крайно сервилна политика към Западна Европа. Такова „българско щастие” и радост Ботев отрича и не приема: „Наместо икона, над главата ти виси портретът на н. в. султанът...: под портретът е залепен ферманът с 11-те точки на българското щастие, а във ферманът волята на негово императорско величие, небесният представител на влашките българи, ..., и горещите желания и надежди на нашите цариградски патриоти.”
Продажната българска журналистика (Ботев визира цариградските вестници) създава усещане за измамно щастие. Истината е друга. Реалното положение на българина образно е сравнено с безизходицата на уловена и обречена на смърт муха в паяжина. Човешкият живот няма стойност. Истинско „блаженство” е да умреш „под дебелата сянка на паякът”. Робското спокойствие и тишина, предизвикани от неочакваното „българско щастие”, се нарушава само от някой несподавен стон на мъка и недоволство. Ботев разкрива трагичната истина за робския сън на „щастливия” българин, живеещ в благоденствие под сянката на султана, с публицистичното откровение на образ с апокалиптична сила на внушенията: „Само - църррр! Там на една муха изпили кръвта, тука на друга светили маслото; там вързали 50-60 души за рогата и ги карат на място злачно и на място спокойно, т.е. - в Деар Бекир ц в Акия, тука връзват други и им четат баснята за вълкът и агнето; там окачили едного на въже да се поизсуши.”
В контраст с трагичното всекидневие на „блажения” и „щастлив” българин, което не скрива Ботев, е „протестът” на просветителите: „Но ние имаме училища, читалища, екзархия, литература, журнали, правдини... „Ботев иронично отхвърля идеята за духовно пробуждане, национален приоритет през 20-те и 40-те години на XIX век. Българинът е възкресил националното си самосъзнание, но не е свободен. Останал е с духовни устреми без надежда за по-добро бъдеще. Свободата е мираж - робски сън в условия на тежка „политическа зима”. През 70-те години на XIX век е необходима революция, а не „училища, читалища” и „екзархия”за извоюване на реални „правдини” свободна българска държава. За това пледира публицистичното слово на Ботев, отхвърляйки модела на „българското щастие” на журналисти и просветители, очаровани от „великодушието” на султана, изпратил „... 50-60 души в Деар Бекир и в Акия...”
Защитниците на подобна „криворазбрана” патриотична теза за Ботев са „слепци с очи”, т. е. онази категория от българската интелигенция, която поетът гневно отрича в стихотворението си „Елегия”. В публицистичния текст на „Политическа зима” отношението Към духовно слепите, затворили самоцелно националното съзнание в кръга на знанието заради самото знание, се запазва. Но отрицанието приема експресивния изказ на гротеската: „И наистина, погледнете със слепите си очи на главите на нашите „мудрословеснейши патки и вие тутакси ще да видите, че по тях отдавна вече са захванали да растат..., сякакви политически бурени...; а нощта се не свърша, зимата не се изминува и патриотите лежат в своите топли стаи, сънуват настрадинходжовски сънища и чакат да съмне...”
Хиперболизиран е образът на вечната „нощ”, която „се не свърша”. Робството няма край, ако свободата не се извоюва. Тя не е красиво съновидение, което реално се сбъдва на зазоряване. „Нощта” е вечна, а свободата - кошмарен мираж в робски „сън”. Ботев е предрекъл трагичната алтернатива на празните надежди за освобождение на „българина - патриотин” и на недалновидната интелигенция - „слепци с очи”, още в мотото на статията „Политическа зима”: „Дали се зора довърши, им се две нощи смесиха?” не забравя да напомни за трагичното си прозрение за националноосвободителната кауза и на финала: „Дали се... зора довърши?... Зимата се свърши и нощта се измина.”
Посланието е категорично. Свободата не идва след края и на най-тежката „политическа зима”, ако не се извоюва от цял народ, воден от своята революционна интелигенция.
