За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев
ХРИСТО БОТЕВ - "ПОЛИТИЧЕСКА ЗИМА"
КАРТИНАТА НА СВЕТА - ХУДОЖЕСТВЕН ОБРАЗ НА ОТРИЦАНИЕТО В „ПОЛИТИЧЕСКА ЗИМА” НА ХРИСТО БОТЕВ
Образно поетична е силата на художествените послания в Ботевата публицистика. Наситени са с протест и критика, насочени, както и в поезията, към националното съзнание на българина. Образът на света във фейлетона „Политическа зима” има метафорично присъствие. Изразява авторовата ирония към политическата действителност на тогавашна Европа и на Балканите. Тя е резултат от чужди национални интереси, асоциативно свързани с представата за особен род „сделка”. Затова и светът в съзнанието на Ботев приема образа на кръчма.
Трудно би могло да се намери символен образ с по-голяма изразителна сила на внушенията. Те носят неприкрития подтекст на ескалираща ирония. Именно нейната художествена сила на отрицание твърде често прелива в сарказъм. Рисува деформации, близки до грозното и уродливото. Ботев е гневен в своята критика на общество, свят и политически нрави. Прозира студенината и заявеното политическо превъзходство на западната дипломация над патриотичните тежнения на българската революционна емиграция. Но причината за тъжната „политическа зима”, настанила се трайно в отношението на Европа към националноисторическата съдба на българина, според Ботев, би трябвало да се търси в състоянието на българския дух и в степента на национално съзряване. Идеята за политическа свобода е обективно свързана с мисълта и желанието за вътрешно духовно освобождение. Ботев не съзира такива помисли у своя съвременник. Естествена е неговата публицистична реакция. Появява се ироничното мото: „Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?” Ботевият съвременник не приема идеята за свобода, публицистът отрича духовната летаргия на всички българи „патриоти”.
Иронията разколебава стойностите на възрожденския патриотизъм. Пародираната риторика на въпроса: „Дали .... или...?”, въвежда трагизма на Ботевия смях през сълзи. Националната освободителна кауза е под заплаха. Изборът: „Свобода или робство?”, е девалвиран като национално съдържание. Мракът на робството - „две нощи” се „смесиха” - владее душите. „Зората” - възрожденският поетичен образ на свободата - е далеч от българина. Всичко е притихнало сред „леденото” безразличие на българина „патриот” към настоящето и бъдещето на поробения събрат. Студена е „политическата зима” на българската действителност през 70-те години на XIX век. Освобождението се оказва мираж сред летаргичното упоение на робството, което приспива съзнанието и несвободният се чувства приятно сред бездуховната безпътица на своя делник. Малкото и незначителното в бита създава уют в душата на роба: „Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува.”
Мисъл и сън, илюзия и действителност стават синоними. Мисълта е илюзорна, нереална; действителността - кошмарен сън за разбуненото, изпълнено с тревога съзнание на Ботев. Изборът на българина „патриот”: „да легне и да мисли или да спи и да сънува”, е пародийно преобърнатата поетична максима: „Свобода или смърт!”, определила категорично жертвения път към свободата на цял народ. Но пръв, десетилетие преди Освобождението, прави своя избор Ботев. Неговата позиция към политическото безправие на съвременния българин е защитена с нескритата ирония към робския сън на бездуховния: „Приятно е, но да има и една от тия две болести: или млада жена, или стар ревматизъм: лежиш, лежиш, а мисълта ти като у немец, пълна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук..., а въображението ти като у арапин...”
Вътрешното съмнение, колебанието: „или млада жена, или стар ревматизъм...”, обект на сатиричен присмех, разкрива илюзорната същност на консумативните наслади. Остава само желанието, което е „реалност” единствено в кошмара на съня, подчинил съзнанието на чужда консумативна страст. Затова и мисълта е по немски маниер „пълна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук...” Няма и следа от национална определеност на мисълта. Тя следва чужди модели на консумативно щастие. А то е ново робство за духа. Затова и въображението е деформирано и национално отродено. То е „като у арапин”. Азиатска леност и всеобща бездуховност отнемат остротата на националното възприятие. Действителността променя своя облик под сладостната илюзия на консумативните миражи. Щастието е сън, а действителността - тежка „политическа зима”.
Ботевата ирония се задълбочава. „Възвишеното” в изживяването на консумативното „щастие” е въображаема наслада за „спящия” сред дълбоката летаргия на духа си българин. Той се оказва отдалечен от конкретността на времето, в което живее. Сякаш животът му е илюзия, плод на „пламенно и възвишено като дим” въображение, а сънят - реалност. И бездуховният съвременник на Ботев се чувства значим сред миражите на своя робски сън, изпълнен с магнетизма на неподозирано близко консумативно щастие. То е „сладко” като дим, който след миг ще вдигне завесата на сънната заблуда и реалната действителност ще разграничи съня на роба от тревогата за настоящето на поета-публицист: „Дим, дим! Под който ние българите така сладко спим. Мислиш, мислиш, пък се попротегнеш като философ, прозевнеш се като дипломатин, почешеш се в тила като политик и ако ти позволи жената или ревматизмът да заспиш, то спиш като Крали Марка.”
Действително липсата на реален критерий за контрастите в света променя и неговия образ, отразен в съзнанието. Гневна е Ботевата ирония. Картината на света, приличащ на кръчма, доказва унизителното робско място на българите сред „гладните”, „дрипави” и „измръзнали” народи. Обидно незначително е дребното „робско” щастие на бездуховния. Срещу безоблачните илюзии на неговия кралимарковски сън се изправя остротата на гротесковите образи, разкриващи страшната истина за „политическата зима” на българската действителност: „Заспиш и сънуваш... Но какво сънуваш?... Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бакхусу.”
Темите и идеите на Ботевата поезия и публицистика взаимно се допълват. „Опиянението” на духа от безкрайната робска нощ, познато от стихотворението „В ме-ханата”, отново е художествен повод за създаване на силно въздействащи образи. Този път не човешката душа, а „светът прилича на кръчма”, което ясно говори за нереалността на човешките изживявания следствие от гротесково преобърнатата картина на света. Тя е част от човешкия духовен и мисловен свят. „Гладните, дрипавите и измръзналите народи” са на колене пред измамния, грозно нереален образ на Европа. Това е светът за Ботев и неговите съвременници от 70-те години на XIX век.
Фейлетонът „Политическа зима” търси мястото на българския народ в политическата действителност на света, оказал се неприветлива „кръчма” за „гладните и дрипави” народи. Безспорно, един от тях е българският. Но единствено публицистът Ботев вижда трагичната истина за общественополитическата съдба на българите. Очертава страшната картина на „политическата зима” в Европа: „Г-н Бисмарк възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравето на Германия: дядо Горчаков раздава коливо за „бог да прости” славяните; майстор Андрашия свири чардаш и кани чехите, сърбите и хърватите да попеят и да поиграят на гладно сърце...”
Реални исторически лица от европейската политическа действителност се появяват в робския сън на блаженстващия под „сянката на султана” бездуховен българин. Истинска е картината на „политическата зима” в Европа, но твърде миражно е блаженството на българина, неадекватно отразил нейната реална историческа същност в съзнанието си. Европейският политически елит, решаващ „возточния въпрос”, т.е. и робската участ на българите, е представен с експанзията и антихуманността в отношението си към всеки народ. „Великите сили” са противопоставени в желанието си за власт и подчинение на малките, „гладни”, „дрипави” и „измръзнали” народи. Ботев е безпощаден в критиката си с открита сатирична насоченост. Художественото пространство на съня позволява да се използват крайни форми на гротеската, при които хиперболата доминира: „...лорд Дерби си точи севастополската костурка, за да надроби прясно сирене за европейската търговия на возток и за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за английското човеколюбив; испанските „братовчеди” са застъпили тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму к очите...”
Ботев не щади никого от коронованите владетели и политици на тогавашната об-ществена действителност в Европа и на Балканите. Грозното и антихуманното в политическите нрави девалвират нравствените стойности на афишираните в дипломатически план държавнически намерения и цели за решаване на „возточния въп-рос”. Единствената цел на тези високопоставени исторически мъже на епохата е поддържане на вечната илюзия на роба и на неговия сън за щастие. Народите сънуват своето освобождение и независимост. Единствено в нереалната картина на съня те са щастливи. Илюзията странно „стопля” душите и въображението рисува още по-измамно красиви мигове на щастие. Единствен Ботев остава извън „сънната” реалност на действителността. Неговата мисъл създава контрастни образи. Те са скритата, но реална същност на миражната картина на света, която „вижда” в робския си сън блаженият българин „патриот”: „... босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата, яде червата на раята, пие дипломатическа боза и вика „Аман от пиени хора.”
Апокалиптична е картината на истинската „политическа зима” за националното бъдеще на България, нарисувана от Ботев. Бъдещето - като надежда за националнополитическо избавление - се оказва обект на особена консумативна страст от страна на „босфорския пилафчия”. А това всъщност е Турската империя, държана в пряко подчинение и респект от европейските политически сили. Затова и „босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата”. Българите, заедно със своя сюзерен - султана - са извън картината на света, подсмърчат пред вратата на кръчмата. Те не са обект на европейски политически цели и намерения. Нямат право на национално бъдеще. Могат да се задоволят само с робския си сън и с „удоволствието” да бъдат „щастливи” поданици на султана. Сатиричните интонации се задълбочават. Ботевата публицистична мисъл прозира безнадеждността на националноосвободителната идея в обремененото от робски миражи съзнание на българина „патриот”. Той не вижда реалния лик на света, в който живее: „Множество малки и големи народи... гледат с особено равнодушие на просяците... и слушат - как плачат децата на Европа за лятото на науката и на цивилизацията. А ти, българин и патриот, гледаш на сичкото това с особено недоверие и думаш: „ Суета сует и всяческая суета.”
Реакцията на Ботев не закъснява. Трагични са прозренията му за щастливото бъдеще на България. Иронията е гневна, изпълнена със сарказъм: „Щастлив е, думаш, българският народ, щастливи са грешните в мъката, щастлив съм и аз в своята топла соба.”
Контрастни са позициите на поет-публицист и съвременник. Сънят продължава, но историческата действителност не се променя. Става все по-тъжна и страшна със своята непроходима „политическа зима”. За това положение допринася и българската журналистика, винаги далеч от конкретните реалности на действителността. А те за Ботев са свързани с човешкото унижение на българина. Не може да се говори за промяна на националното съзнание при всекидневно потискане достойнството на един народ, незачетен не само от високата порта, но и незащитен от родната журналистика. Времето остава с девалвирани стойности. Отразено в цариградските български вестници, то губи остротата на реално съществуващите контрасти във всекидневието. Превръща се в нереален сън, в който единствен Ботев разчита метафоричните знаци на насилието: „Дайте ми да прочета цариградските български вестници и аз ще да си зема думите назад, т. е. ще да се уверя, че по сичките краища на паяжината е тихо и мирно и че сичко блаженства под дебелата сянка на паякът.”
Цялата Турска империя е уподобена на зловеща паяжина, а султанът - респективно на паяк. В „сън” на ужасите се превръща животът на българина, който всъщност е реалност, но остава незрим единствено за българската журналистика, отхвърлена от Ботев. Той отрича робското настояще, за да се бори за бъдещето. А то е винаги свързано с борбата за освобождение. Единствено бунтовният революционен акт ще замени „политическата зима” на българския обществен живот с „пролетта” на освобождението. Тогава „нощта” ще отстъпи и „зората” отново ще изгрее над българската земя.
