За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев
ХРИСТО БОТЕВ - „ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”
„ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ” - РЕКВИЕМ ЗА НАЦИОНАЛНАТА ЖЕРТВЕНОСТ
По трагично стечение на обстоятелствата този реквием за близкия приятел, за националния герой - светиня, се превръща в реквием и за самия автор, в неочаквана поанта на неговия мълниеносен възход, който блясва на българския хоризонт и драстично е прекършен на Вола. Тъй като творбата не е включена в сбирката „Песни и стихотворения”, вероятно е създадена в края на 1875 г. Публикувана е в „Календар за 1876 г.” под портрета на Васил Левски. Календарът обаче не е намерен. Втората публикация (Ботев вече не е жив) е във в-к. „Нова България” от август 1876 г. Изследователите имат всички основания да предполагат, че тя е идентична с първата. В „Обесването на Васил Левски” чувството е много по-различно от романтично баладичния апотеоз на смъртта в „Хаджи Димитър”. „Обесването на Васил Левски” е „поетическа трагедия”, не героическа балада. В бездната на страданието няма просветление и утеха, няма изход и перспектива. Няма нюанси. Реквиемът е издържан напълно еднотоново - страшна, всепоглъщаща, непреодолима болка, изгаряща до отчаяние.
Стихотворението, както често в Ботевата поезия, започва с обръщение-въпрос, тук двустранен, към две различни страни. Водещият мотив майката-родина звучи с безкрайната нежност на синовно умиление и страдание („жално”, „милно”). Вторият, подчиненият мотив, е издържан в световно утвърдената линия - зловещото присъствие на гарвана („птицо проклета”, „грозно грачеш”). Но въведението крие само привидно противопоставяне. Всъщност това са две, колкото различни, толкова и сходни, преп-литащи се насоки в поетическото отреагирване на трагизма. Творбата се разгръща като своеобразен монологичен диалог с майката-родина. Традиционното за литературата ни сливане на тези два образа тук е съвсем открито - обръщението „Българийо” измества „майко”. Образът е очертан в посока на робската участ и разигралата се драма. От стилистическа гледна точка особено интересен е преносът на признаци от един герой върху друг - постоянният епитет „черен” за гарвана в съчетания „черна робиня”, „черно бесило” придобива друга много силна експресивна функция. Ботевата поезия се отличава с пространни разказни моменти, Които обаче далеч надхвърлят чистата информация. В „Обесването на Васил Левски” емоционалният заряд на „поетическото повествование” въвежда в сърцевината на трагизма.
Появата на гарвана с неговото злокобно, едва ли не мистично присъствие в световната литература, при Ботев е по-скоро народно песенно влияние („Гарван грачи во гора зелена.,”). Този мотив играе много важна роля в цялостното звучене на творбата и до голяма степен определя звукописната гама с натрапчивото повторение на „г” (14 пъти) и „р” (24 пъти), най-често в съчетания „гар” и „гра”. Алитерациите („Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в полята”), асонансите („Зимата пее свойта зла песен”) озвучават апокалиптичната картина, в която хиперболичността на битийно реалното наелектризирва до краен предел емоционалния нерв. Редуват се познати образи („старци се молят богу горещо, жените плачат, пищят децата”). Всеки от тях, изолиран сам за себе си, не носи нищо необикновено, дори проявите са делнични, но в общия контекст те привнасят разтърсваща реквиемност. Извън конкретното си битие придобиват и друг асоциативен акцент - мащабите на скръбта и духовното сътресение, изживяно като съдбовна драма. Стихът отеква забавено ударно като заупокойно камбанно ехо.
И както в „Хаджи Димитър” всеобхватният поетически поглед на гениалния Ботев обгръща природата в неотделимото й единство. Тя е своеобразен космичен декор, жив участник в народната участ. Невидими, но сходни нишки свързват хора, птици и животни. И ако бихме могли да търсим някакви баладични елементи, те са точно в усещането за всеобщо вътрешно родство. Тук природата не е открито анимизирана; отделните щрихи остават в рамките на конкретно реалното („Вихрове гонят тръни в полето”), но както и при човешките образи фрагментите в общата картина привнасят специфично еднопосочно символно внушение, вместват се в разногласния хор на страданието. Познатото равно робско битие („черна робиня”, „глас в пустиня”) е изгубило една надежда - това изостря скръбта с нотки на отчаяние.
Може би съзнателно или по-скоро в отприщения поток на вдъхновението в стихотворението се налага открояваща се система на повторения, изведени като основни или по-второстепенни лайтмотиви: „майко”и „глас” (по три пъти); „гарван”, „грачи”, „черен” (по два пъти). И въпреки многократното вариантно повторение: „плачеш, плачат, плачи, плач”, няма и следа от сантиментализъм. Скръбта бушува мъжествено драматично с различни лица и различни гласове. Потърсени са рефлексиите й в зрими картини, които звучат. Тяхната съвкупност оформя естетически извънредно своеобразен сетивно поетически образ на абстрактното понятие скръб. То е въплътено в конкретни цветове, звуци и образи от природата и света на човека. Емоционалното състояние художествено е трансформирано в многолик, зрим и слухово лиричен портрет-картина. Това е най-тежката, непреодолима скръб, която съчетава всички измерения на робството - скръб за приятеля, когото сам Ботев нарича „брат”, за този „един син” на България. Това „един” винаги е будило дискусионни съмнения - какъв е точно смисълът му: единствен или просто един, или най-великият.
Много пъти е повдиган въпросът за непълната автентичност на печатаните днес Ботеви стихове. На 2 юни 1940 г. във в-к. „Зора” предават случайно намерено Ботево тефтерче. Събитието е повече от изключително, но е сензационно. Така изследователите вече разполагат с ръкописа на „Обесването на Васил Левски” и то със собственоръчни поправки на поета. Това недвусмислено свидетелства за допълнителната шлифовка на стиха, за упоритата работа над първоначалния текст и документирано оспорва, направо отхвърля всеобщото мнение за бликащото на един дъх Ботево вдъхновение.
Още веднага след Освобождението се налага нова версия на стихотворението. Отпада последната строфа:
Умря той вече. Юнашка сила
твоите тиране скриха в земята!
О, майко моя, робиньо мила,
плачи за него, кълни съдбата.
Освен това петата строфа става четвърта, което не е само механична подредба. Подменя се смисълът на Ботевия стих. В първия вариант четем: „и твой един син, Българийо, виси на него... със страшна сила, зимата пее свойта зла песен.” Тончо Жечев изрично подчертава: „Така изчезва невероятната страшна Ботева пауза след „виси на него... ”
Ботев сам е зачеркнал следната строфа, елиминирайки всяка обяснителност: „Долу гяурът!” - Кресна пашата и бързо, бързо твой син, майко, свалиха в гроба, скриха в земята.” Много теоретици на литературата са изказвали по различни поводи и различно формулирана мисълта: „Обяснителността е враг на поетическата творба.”
Любопитен е фактът, че стихотворението не е оценено веднага. И то от най-видни наши творци. В своята статия „Българската литература” Пенчо Славейков след възторжената си оценка на „Хаджи Димитър” определя „Обесването на Васил Левски” като „глупава песен”. Дори се съмнява в авторството на Ботев. Вазов също се изказва не съвсем благосклонно. Но! И величията грешат. Стихотворението остава върхов поетически шедьовър в нашата литература, вечен реквиемен акорд.
