За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев
ХРИСТО БОТЕВ - „НА ПРОЩАВАНЕ”
„СВОБОДА И СМЪРТ ЮНАШКА” В БОТЕВАТА ПОЕМА „НА ПРОЩАВАНЕ”
От най-съкровените дълбини на разлюляната от бунтовен порив душа на поета се изтръгват стиховете на Ботевата поема „На прощаване в 1868 г.” Самото датиране на произведението е красноречиво доказателство за интимната конкретност на преживяното. Ботев тръгва на битка за така мечтаната свобода. Прощава се с най-близките си, емоционално раздвоен между радост и жал. Ликува душата, но сърцето скърби. Настроения и мисли са вътрешно противоречиви. Емоционалният контраст на чувството достига своя предел и стихът се излива с мажорната сила на преживяната радост и мъка:
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах азе хайдутин, .
хайдутин, май/да, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Вътрешната интонираност на прощалната изповед е повелително горда. Глаголните форми: „не плачи”, „не тъжи”, овладяват емоционалното прискърбие. Тъгата е надмогната. Над всичко се издигат поривът на духа и протестът на съзнанието. Борецът за свобода е хайдутин - бунтовник. Той се прощава с тъгата на своето и на майчиното сърце. Зове на бунт българското съзнание. Обръща се към майката. Повелително настоява преди раздялата да прозвучат клетвени прощални слова, в които говори мъката на родината, на цялата майка-земя:
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна пробуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина -
да ходим, да се скитаме
немили, клети, недраги!
Клета е майчината съдба. Нейните родни чеда са „немили”, „недраги”. Това е националната участ на родината. „Турска черна прокуда” тегне над родната земя. Синовете са прогонени далеч от майка и родина. Между тях остава неизплаканата тъга. В това емоционално пространство на човешка покруса Ботев открива светлите трепети на душата си, искрено развълнувана от възможната среща със смъртта или с жадуваната от векове свобода. Прощаване с робството или прощаване с живота... - пред такава дилема е изправен поетът. Картината на „прощаването” е вътрешно противоречива. Радост и мъка бушуват в душата му. Емоционалните настроения динамично се сменят. И в този калейдоскоп от ненадмогнати съмнения идва Ботевото прозрение, че срещата със смъртта е прощаване с робството. От противоречивото единство на радост и мъка се ражда изповедта:
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
В импулсивно изтръгналия се вопъл „ах, утре...” е скрита най-трепетната надежда на българина - близка среща със свободата на родината. Това е най-голямата радост за сърцето, която потиска мъката от раздялата и близката среща със смъртта. Дълбоко интимно е предчувствието на поета. Готов е да се срещне със смъртта, но и със свободата на родината. Картината на „прощаването” е лирично изживяване на тези две различни, но еднакво вълнуващи „срещи”. Изборът е направен. Свобода и смърт са поетични синоними с национално жертвен смисъл в лириката на Ботев. Неслучайно още в поемата „На прощаване” (една от първите негови творби) те се сливат и определят високата национална и творческа цел на поета. Ботев се „прощава” с робството, за да „прегърне” смъртта преди „среща” със свободата. Изборът е вътрешно преживян и по човешки интимно мотивиран:
Но кажи какво да правя,
кат ме си, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал;
Личностната вина за робската участ на родовите корени („бащино ми огнище”) е първият емоционален мотив за бунт. Най-личното, интимно пространство в душата на човека: „там, дето аз съм пораснал и първо мляко засукал”, е поругано. Осквернена е съкровената тайна на сърцето - неписаната обич към род и родина. Чуждият насилник е единствен виновник за гневния протест на сърцето: „та сърце, майко, не трае да гледа турчин, че бесней над бащино ми огнище.”
Вторият личен мотив, родил бунтовния избор в душата, е свързан с друг интимен порив на сърцето - към „либе хубаво” и към „баща и братя”. Те са друг интимен „фрагмент” от картината на родното:
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше;
там, дето баща и братя
черни чернеят за мене!...
Цветовата символика на черното („черни си очи”, „черни чернеят”) носи емоционалния заряд на крайното решение. Изборът е мъчително изстрадан. Изповядан е с цялата поривност на сърцето. Душата ликува. Прощаването е кулминационният миг на избора:
Ах, мале - майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя -
за него ще се заловя,
пък... каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!
Обръщението „мале - майко юнашка” е композиционна поетична „рамка” на лич-ния, но и национален избор на поета. Той избира пътя към свободата на родината. Това е Ботевата синовна клетва за вярност към съдбините на България. Готов е да приеме смъртта, но да защити честта на българска майка юнашка. Приема предизвикателствата на трагичния си избор.
Първа е „срещата” със смъртта в поетично преживяната картина на „прощаването”. Започва дългият мъчителен път към свободата, а той минава през най-страшната болка на майчиното сърце - прощаването със загиналия в битката син:
А ти 'га чуеш, майнольо,
че куршум пропей над село
и момци вече наскачат,
ти излез, майко - питай ги
де ти е чедо остало.
Красив е образът на майчината скръб. Ботев забавя като в древен епос разгръщането на поетичния разказ. „Срещата” на майчиното сърце със страшната истина за трагичната кончина на сина е „прощаване” с плахата надежда. А това е неизразима болка за душата. Стихът е лаконичен, но максимално изразителен. Ботев внимателно реди „дума по дума, за да подготви майчиното сърце за „черната” вест:
Ако ти кажат, че ази
паднал съм с куршум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
но иди, майко, у дома
и с сърце всичко разкажи
на моите братя невръстни
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
но брат им падна, загина...
Темата за смъртта е въведена. Споделена е мъката. Душата на загиналия като в жалейните народни песни „разговаря” с майката. Утеха за сърцето е „гласът” на мъртвия, който съзнанието винаги „чува” в първите мигове на среща със смъртта на скъп човек. Психологично проникновен и интимно близък е „диалогът” между майка и син, нарисуван от поетичното въображение на Ботев:
...но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
Майката не остава сама в скръбта си. Болката й е споделена от „братя невръстни”. Тяхното присъствие дава сила на страдащото сърце да приеме загубата на свидния син, „затуй, че клетник не трая пред турци глава да скланя, сюрмашко тегло да гледа!”. Над личната болка застава мотивът за националната жертвеност. Ботев търси приемственост в интимното споделяне на идеята за свобода. Затова се обръща индиректно чрез гласа на майчиното страдание към „братя невръстни”:
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
в земята, майко, черната!
В името на свободата, като клетва пред паметта на мъртвия, те трябва да продължат битката, да поемат по жертвения героичен път на загиналия:
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...
Тонът е отново повелителен, макар и с пожелателните наричания на ритуално-обредните слова: „Дано ми найдат пушката, ... сабята...”. Дори и от митологично-прокобното пространство на смъртта синът отново клетвено обрича себе си на единствения достоен избор - свободата на родната земя. Този път залог за продължаване на борбата са „братя невръстни”. Те приемат клетвения оброк на загиналия да тръгнат на „свобода и смърт”. Приемствената духовна връзка между поколенията е с национално значими стойности. Тя е обредният ритуал на трагично осъзнатата саможертва, мотивирана от личното страдание, но извисена до националното безсмъртие. Това е пътят към свободата на родината, пътят на майчината и синовна болка, споделена в съкровените мигове „на прощаване”. Те са върхови моменти на емоционалното преживяване. Страданието е безкрайно, болката - нетърпима. „Плачът” на майчиното сърце прелива в „песен юнашка”. Сякаш цялата българска земя запява песента за юнака - борец за народна свобода. „Гласът” на майчиното сърце става „глас” на родината. Всенародна е жалбата и обичта към загиналия. Споменът за него остава в паметта на поколенията. Подвигът и героичната смърт се превръщат в песен:
...ти излез, майко, послушай
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружина...
Срещата със свободата е бленуван празник за българската душа. Трепетите на героично победно завръщане, изповядани с лиричния екстаз на поетичния блян, са кулминационният емоционален щрих в картината на „прощаването”, нарисувана от Ботев. Поетът едва сдържа вълнението си:
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
о, тогаз, майко юнашка
О, либе мило, хубаво!
Най-интимната струна на човешкото сърце трепти от необуздана, ликуваща радост. Страшната среща със смъртта е преживяна. Болката остава назад. Екстазът расте. Най-скъпите образи на майка и либе рисува въображението. Те са почувствана реалност, сетивно зрими и въздействащи. Радостта е неудържима. Действителност и мечта се сливат. Цялото художествено пространство е разлюляно от екстаза на емоционалното вълнение. Картината на душата, на нейния празник и нейната победа рисува Ботев. Сърцето ликува, а душата побелява:
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко, прегърни
и в красно чело целуни -
красно, с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка
Срещата със свободата - ликуваща и неземно красива - е финалният акорд от поетично изживяната картина на „прощаването”. Ботев е изповядал душата си. Казал е цялата истина за бъдещето на родината и за трагичната участ на съдбата си. Поетът ще се срещне със смъртта, за да се прости завинаги България с робството. Това е клетвеният оброк на Христо Ботев пред родината в поемата „На прощаване”:
Пък тогаз... майко прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
