За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев

 

ХРИСТО БОТЕВ - „НА ПРОЩАВАНЕ”

ПЪТЯТ КЪМ СВОБОДАТА - РАЗДЯЛА С РОБСКОТО МИНАЛО В „НА ПРОЩАВАНЕ” НА ХРИСТО БОТЕВ

 

В Ботевата поезия личностното присъствие на човека се измерва с голямата любов към родината. За поета това е жертвеният път на сърцето, път към смъртта. Всеки, който тръгва към майчината прегръдка на родината, поема пътя на жертвената смърт.

Любов и смърт в Ботевата поезия стават синоними. Те определят началото и края на дългото пътуване към свободата, на родната земя. Но преди още изборът да е направен, лирическият герой носи в съзнанието си миражната, мамеща усмивка на смъртта, която е неговата „годеница”, но и „невеста” пред олтара на родината. А самият „акт” на венчавката е смъртта на героя. Тя донася баладно безсмъртие и слаба на Ботевия лирически АЗ, а на родината майка - свобода.

Проблемната синонимна двойка - любов и смърт - се обогатява с още едно символно значение: свободата на България. Триадата: любов - смърт - свобода, очертава проблемно ядро, което движи поетическото действие, определя дълбочината на човешкия размисъл и условно проектира началото и края на страшния, но славен път на лирическия герой от Ботевата творба „На прощаване”.

Началото на голямото пътуване към родината и нейната свобода е предопределено от личния интимен мотив за действие на поетичния АЗ. Тръгването по страшния път на борбата: „Дружина тръгва, отива...”, е винаги лично, интимно, човешко решение. Индивидът застава срещу себе си и своята личност. Той е сам с избора си, сам с човешкото в своята, все още непроявена, нравствена същност. Затова и Ботевият лирически герой е сам в духовното пространство на избора, когато мисълта „тича” назад към спомена за най-близките и плачът на майката допълва личната мотивация на избора с емоционалния обем на нравствените послания във вика на душата й. Той се разлива като плач и тъга над родната земя. Плачът-песен запява с майчината болка и в сърцето на лирическия герой. Той е сам в мига на избор, но и сам с гласа на страдащата майка родина. Изборът е направен и той поема пътя към страданието, пътя към смъртта:

Не плачи, майко, не тъжи

Повелителна е интонацията на лирическия АЗ. Изборът превръща индивида в личност, отделя човека от родовия колектив. Започва голямото пътуване към смъртта и създаването на страшната, баладна легенда за героя. Затова е и категоричната повеля му: „Не плачи, ... Но кълни, майко, проклинай!”

Плачът-клетва, плачът-обричане зазвучава в стиховете на Ботевата творба „На прощаване”. Личното, индивидуалното в избора на героя е поетически изповядано в интимността на обръщението - „майко”. То поема емоционалния обем на синовното чувство, но се изпълва и с една друга - незрима любов: обичта на множеството, на синовете български към родната земя, към майка родина. Единичното, индивидуалното в избора на героя става колективно. Ражда се общата национална позиция към Ботевата поетична категория - любов: любов към майка, родина и национална свобода за отечеството.

Символният обем в интимността на обръщението: „майко”, се разширява. Зазвучават клетвените гласове на Ботевите „немили, клети, недраги!”, които поднасят нерадата си съдба в жертвен дар пред олтара на святата майчина обич, превърната от горестта на мъжките им сърца в трагична, жертвена любов към родината и нейната свобода. Затова и поетичният личностен АЗ в Ботевата творба „На прощаване” се пре-връща в изразител на множеството. Мъжките гласове побеляват, изискват и защитават личностната позиция на избор:

Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна пробуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина -
да ходим, да се скитаме
немили, клети, недраги!

Позицията на Ботевия лирически „ази” не остава затворена в самотата на мисловния размисъл. Осъзната и разбрана от другите, тя е приета от множеството.

Страшният избор на смъртта, като път към човешко достойнство и национална свобода, е направен не само от лирическия „ази”, но и от разбуненото съзнание за единение в самотата на избора на всебългарското „ти”, на хайдушката славна дружина от Ботевата оброчна раздяла с всичко „мило и драго” в стихотворението „На прощаване”.

Пътят към майчината прегръдка на родината е очертан. Но самият човешки акт на интимен допир и изповядана нежност, като жадувана среща между майка и син, остава копнежно пожелан от поетичния „ази”, който изповядва съкровената тайна на сърцето на всеки от Ботевите „немили, клети, недраги!”.

Появата на личностната, изповедна „аз” - форма в песенния диалог между майка и син разкрива чрез единичното в мисловния размисъл - общото в позиция, избор и действие на избралите пътя към свободата на родината, който в личен човешки план за всеки от тях води към смъртта. Наистина „пътят е страшен, но славен!”

Тръгването на Ботевите „немили, клети, недраги!”, на неговата хайдушка дружина към красивата усмивка на смъртта е първата стъпка по дългия път към славата и безсмъртието. Но човек и родина се разделят. За родината остава свободата, а за голямата човешка личност - смъртта.

Символната връзка: любов - смърт - свобода, реабилитира човешкото у българина след годините на робство и национално унижение. Човекът, със своята българска мяра за хуманност, условно възкръсва в поетичното пространство на смъртта. Неслучайно нейният метафоричен образ е одухотворен и персонализиран с красивата усмивка на либето в Ботевата поезия.
Смъртта е висока нравствена мяра, жертвено съизмерваща човешкия духовен ръст на Ботевото поетично присъствие и на неговите лирически герои. Тя е битийното настояще на поет и родина, но и път на човешката любов към свободното бъдеще на родната земя.

Настоящето, единствено и реално, принадлежи на Ботевия поетичен „ази”. Затова и художественият ракурс за възможна среща със свободата в бленуваното красиво възклицание: „ах, утре като премина през тиха бяла Дунава!”, е хипотетичен.
Екстазът от емоционално приповдигнатото чувство, в което реално потапя духовните, си сетива героят на Ботевата творба „На прощаване”, е насочен към голямото майчино страдание. Нейният плач звучи б душата на героя и той намира филтър за страшната, изпепеляваща болка на майката родина в екстаза на собствената си красива мечта за щастливо завръщане. Но и гласът на родината звучи с болката и радостта на прощалния песенен вик на героя в художественото пространство на творбата. Плачът на майката озвучава клетвените, жертвени слова на сина пред духа на България.
Плачът-страдание и плачът-клетва се срещат. От тяхното контрастно песенно звучене се ражда песента за обречените, „немили, клети и недраги” души на бунтовници, хайдути и герои. Един от тях е и песенният АЗ на Ботев, който се прощава с духа на майка и родина. Той остава „отвъд” „тиха бяла Дунава”, ще ходи и ще се скита по „тежка чужбина”, но жертвеният глас на избора звучи в душата и дава сила за бунт и борба.

В света на Ботевата поезия „тиха бяла Дунава” разделя живота на роба от жертвената смърт на героя за свободата на майка родина. Залог за свободно бъдеще е героичната смърт на саможертвалия се, на избралия смъртта като „път” за завръщане към сърцето на близки и родни, към майка и родина. Не само лирическият герой на Ботев се прощава с робското минало на своя живот. Активен участник в мъчителното изживяване на раздялата е и пространството на родното, което „живее” в мисълта и съзнанието на разбунтувалия се човешки АЗ.

Родината се прощава с миналото, но тръпне и от тъжния глас на бъдещето. Навсякъде съзира прокобната сянка на смъртта, носена като предчувствие за трагична съдба в съзнанието на лирическия АЗ. Смъртта е одухотворена, приела е образа на либето с неговите тъмни очи и красива усмивка.

Срещата с майчината прегръдка на родината, с нейното свободно, бъдещо „утре” е възможна само в поетичната фикция на Ботевото лирично послание. Срещата със смъртта е единствено реална и предстояща за поет и герой, но тя е среща и чрез паметта на поколенията със свободата. Остава любовта към майка, либе и родина. Тя дава емоци-оналната сила за Ботевото мъжествено прощаване с живота и с най-близките на сърцето:

Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.

Осъзнаването на необходимостта от жертвена смърт на героя от майка и либе пречиства болката от раздялата. Любов и смърт, като две контрастни полюсни изживявания на майка и син, се сливат и осъществяват тяхната условна среща. А тя е в пространството на мечтано свободно бъдеще, в което присъствието на лирическия герой е само духовно проектирано. Изборът на сърцето е труден. Пътят към мечтаната среща с майка и либе - жертвен. Прощалната майчина прегръдка е най-трепетният дар за душата на обреклия се вече, избрал страшния, но славен път към свободата:

И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко, прегърни
и в красно чело целуни -
красно с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!

Два свята се сливат: на реалното и отвъдното. Прощалната целувка на майката странно наподобява пожелания, почти „любовен” досег със смъртта. Пожелана е свободата на родината. Пътят към нея преминава през смъртта. И Ботевият лирически герой приема нейната „ласка”. Това е и страшният, но славен път към националното без-смъртие на човека - лирически герой на Ботевата творба „На прощаване”:

Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
....
Но - стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря, сиромах, за правда,
за правда и за свобода...