За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев

 

ХРИСТО БОТЕВ

МОТИВЪТ ЗА ЗАВРЪЩАНЕТО В БОТЕВАТА ПОЕЗИЯ

 

Ботевата поезия, малка по обем, но емоционално силна и с дълбок подтекст, е богата на теми и проблеми, които се преплитат и спояват под въздействието на вътрешната й напрегнатост. Един могъщ поетически талант, богато въображение и будно съзнание дават дух и образ на заобикалящия го свят и на епохата, на понятия и идеи. Разгръщат поновому традиционни мотиви, поставят в нова светлина познати неща. Така библейският мотив за завръщането на блудния син, мотив, преминал и през нашите народни песни, в Ботевата поезия се изпълва с ново съдържание - и емоционално, и смислово. Централните образи в него - на завръщащия се син и на посрещащата го майка - са духовно обогатени, а постъпките им - убедително мотивирани. В стихотворенията „Майце си” и „На прощаване” завръщането е изживяно от лирическия герой-субект, а в „Хайдути” и „Странник” е представено от лирическия говорител, като и в двата случая авторовата гледна точка играе решаваща роля за възприемането му от читателя. Сред изброените поетически творби най-отдалечена от старозаветния мотив е „Хайдути”, тъй като не по своя воля лирическият субект, Чавдар, се е откъснал от бащиния дом - но и тук има скитничество „по чужди врати”, както и завръщане на син, в чието съзнание са настъпили големи промени.

Всеки един от трите темпорални пласта, в които Ботев разгръща мотива за завръщането, има свое емоционално и логическо оправдание. В миналия момент се крие причината за раздялата, в настоящия се съдържа подтикът за завръщането, а в бъдещия доминира въображаемата среща и последствията от нея. Различната обемност в темпоралното разгръщане на мотива за завръщането в текстовото пространство на посочените четири стихотворения се определя от смисловата им насоченост.

Мотивът за завръщането се явява определящ за емоционалната тоналност на елегията „Майце си”. В нея интимната изповедност завладява с искреността си, а автобиографичната основа задълбочава автентичността на изживяванията. Причината за скиталчеството не е пряко изказана, но в налагащото се усещане за изживян и изживяващ се драматичен сблъсък с реалността не може да не се усети, че раздялата е била съпътствана от вярата на сина в някаква светла перспектива.

Преживяванията на лирическия герой отвеждат към годините, когато Ботев напуска Втора одеска гимназия, поради тираничния режим, и остава без всякакви средства. (Смята се, че „Майце си” отразява преживяванията му в Русия около 1866 г.)

Първото печатано стихотворение на Ботев свидетелства, че лирическият му герой дълбоко изживява не само душевния подем, ренесансовото търсене и революционното настроение, но и вътрешни кризи, силни разочарования, плод на будна съвест и на чувство за отговорност.

Синът „скитник”, който копнее да се завърне при страдащата си майка, е млад човек, чиито пориви и мечти са пречупени в драматичния сблъсък със злото, превърнало се в нравствен белег на обществените порядки. Лирическият АЗ изплаква своята душевна драма:

Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?

И елегичната интонация, и ритмиката, и устойчивите словосъчетания „жално пела”, „три годин клела”, и обръщението „мале” напомнят народнопесенното творчество, въпреки че стиховете са групирани в строфи, а краестишното римуване е по-следователно. Още тук - както сочи литературната критика - се усеща, че в лицето на Ботев народната песен има своя най-вдъхновен приемник и най-достоен творец.

Силното страдание на лирическия герой от самотата му на скитник в чужбина драматично обагря всички строфи. Във втората и третата то се изживява дори като умиране, образно нюансирано чрез експресивните словосъчетания „мойта младост, мале, зелена съхне и вехне люто язвена”, „мойта младост слана попари”. Така не само в това стихотворение, но и в Ботевата поезия като цяло, нахлува мотивът за „осланената младост”. Душевната криза на злочестия скитник се задълбочава от тъжното чувство за самотност и сред другари. То преминава в усещане за духовно обедняване поради загубата на трите морални човешки устои - вяра, надежда, любов:

Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
какво аз любя и в какво вярвам -
мечти и мисли - от що страдая.

Уязвен във вярата, надеждата и любовта, Ботевият лирически АЗ разкрива порива към майка си като първооснова на живота и символ на топлотата в родния дом. Лирическият герой не се съмнява в готовността на майката да прости неизповяданата, но осъзната вина към нея. Като оправдание и молба за прошка прозвучават думите му за споделени, но неосъществени от сина й мечти.

Несбъднати желания, прекършени устреми, силна душевна покруса формират настоящия духовен облик на лирическия герой и дават осезаем образ на силните му драматични изживявания. Последната „желба” на героя е дълбоко драматична. В представата за срещата с майката има синовна нежност, но няма елемент на радост, тя е разтърсена от крайно отчаяние:

Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...

Стиховете са дълбоко съдържателни и затрогващи със своя драматизъм, открояващ се в конфронтиращите се думи и словосъчетания: „прегръдки мили” - „да падна”, „сърце младо” - „душа страдна”.

В срещата със сина майката остава безмълвна. Нейното мълчание е неизречено страдание. Единствен реален израз на „говорещо” страдание са майчините й прегръдки, създаващи прастарата представа за майката като закрилница на своето дете и за топлотата, с която не само ще прости на сина, неоправдал мечтите й, но ще го приласкае и утеши. След няколко десетилетия в Димчо-Дебеляновия поетичен шедьовър „Скрити вопли” образът на майката ще бъде изваян пак с нейното безмълвно страдание и неизказана с думи обич към завърналия се, победен от живота, син.

Освен трогателност и сърдечност, жадуваното завръщане на сина при майката носи белезите и на трагизъм, защото в съзнанието на лирическия герой завръщането е изживяно не като начало на нов живот, а като право на последно, предсмъртно желание. Разбира се, можем да приемем стиховете: „пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба”! и като художествена условност, чрез която се усилва усещането за драматичния сблъсък с живота, и като израз на самотата на издигната над средата си личност. Но това не отхвърля създаденото впечатление за нетърпима болка. Срещат се скръбен, злочест син и скръбна, препатила майка - еднакво нещастни, еднакво безсилни пред злото.

Антитезисността („мечти - реалност”, „близост - самота”, „любов - омраза”) остро се врязва в общата тъжна картина и разкрива душевното състояние на героя чрез емоционално-психологическия алогизъм „сърце младо - душа страдна”.

Във финалната строфа, която композиционно „затваря” елегията „Майце си”, зазвучава и идеята за духовно пречистващата сила на завръщането в родния дом, при своите, и на освобождаването от „разяждащата” сърцето злоба - един от честите мотиви в Ботевата поезия. Последователните действия, визиращи все смъртта - „измръзнат жили”, „изгния в гроба”, се наслагват чрез анафоричното повторение „пък тогаз нека” и извеждат драматичните изживявания до тяхната трагична емоционална кулминация. В пожелателните глаголни форми се усеща и протестът на един безсилен пред злото, но и непримирил се с него мечтател.

От отпечатването на елегията „Майце си” до публикуването на изповедната Ботева творба „На прощаване”, в която мотивът за завръщането се преплита с мотива за пътя, е изминала само година, но в съзнанието и душевността на лирическия герой е настъпила поразителна промяна. Сега за него извървяването на пътя към дома се слива с извървяването на кървавия борчески път, а самата среща с майката се изживява в единство с мечтаната картина на ликуване от свободата. Честите обръщения на бунтовника към майката, диалогизиращи монолога му, разкриват едно мило и топло желание за близост с нея и скъсяват дистанцията като физическо и духовно пространство.

Копнежът и поривът на лирическия герой - бунтовника революционер - за завръщане в родината майка, не търсят спокойствието и отмората след тежък емигрантски живот, а живо и непосредствено участие в борбата, без която не би имало и среща с майката. Ботев не само запазва емоционално-психологическия момент от майчината среща-опрощение, но го превръща в сполучливо открояваща се рамка на интимно-изповедното съдържание на стихотворението.

Раздялата на син и майка, мултиплицирана тук в раздяла на синове с майки („да  ходим, да се скитаме”), има насилствен характер и се мотивира с „турска черна прокуда”, а драматизмът на скиталчеството е подчертан с метафората „тежка чужбина” и с народностния израз „немили, клети, недраги!”.
От своя страна, копнежът по завръщането е неразделен от жаждата за премахване трагизма на народния живот („турчин [...] бесней”). В стихотворението „На прощаване”, което има характер не само на прощаване и изповед, но и на писмо-послание и завет, бунтовникът изживява свои представи и блянове, които най-напред се експлицират синтезирано в лирическия изблик на нетърпеливо емоционално приповдигнато очакване, в което преминава тръпката на борческия порив: „ах, утре като премина през тиха бяла Дунава!”.

В цитирания стих река Дунав присъства не само с конкретното си географско съдържание като естествен предел между България и Румъния, но и в емоционално-психологически план - предел между „тежка чужбина” и мила родина; между предан син и любяща майка; между нежелано скиталчество и жажда за завръщане, съпътствани с борба за свобода. Новата емоционална струя, характеризираща се с безпрекословност на взетото решение, намира своя словесен еквивалент в образно-метафоричния израз „аз вече пушка нарамих”. Бунтовникът не е поставен пред мъчителна дилема. Своя път на завръщане в родината той е избрал, с което е приел и трудната задача да намери път и към майчиното сърце за личностните си разбирания за борбата и смъртта.

В изживяването на мечтата по завръщането в родината неколкократно прозвучава емоционално неутралното по лексикално значение наречие „там”. Ботев го озарява с носталгичните си чувства, с борческия си и свободолюбив идеал. Затрептява най-напред нежно, гальовно, като изблик на синовна обич и привързаност към роден дом и родно място („там, дето аз съм пораснал/и първо мляко засукал”), а след това решително и твърдо, като неотменна воля да бъде участник в битка с вековния враг „там”, в поробената родина:

Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя
за него ще се заловя,
пьк - каквото сабя покаже,
и честта, майко, юнашка!

Патриотичното предсмъртно послание на бунтовника е изпълнено и с дълбоко проникновение в душевния мир на чакащата го майка. Героят живо си представя душевните й изживявания и емоционални реакции и ги изобразява в три ясно обособени поетически епизода. Център в първия от тях е вестта на другарите му по борба („Ако ти кажат, че азе/паднал съм с куршум пронизан”); във втория - център е заръката за приемственост в борбата към братята му („кажи им, майко да помнят/да помнят мене да търсят...”), насочена към една нова реализация на идеите и целите му в героичната сфера на живота; а в третия - народната песен за героичната му саможертва и борческият му завет („пред смъртта и пред дружина”), с което започва безсмъртието му в духовната сфера на националния ни живот.

За да тръгне лирическият герой, пречистен и силен, по светия си жертвен път, скръбта му от раздялата с майката е имплицирана в ярките образни изживявания на две визии на завръщането. Първата - завръщането в майката родина - завършва с предполагаемата и приета героична смърт в Балкана в името на нейното освобождение. А втората - завръщането в родовото огнище след бой за родината - достига до радостната среща с майката и либето. Води до разгърнато изживяване на предстоящия път, „страшен, но славен”.

В поетическия епизод на завръщането при очакващата своето освобождение майка родина, в който присъства и образът на опечалената „плачеща родна майка”, се преплитат трагичното и героичното. При срещата между сина победител „с байряк във ръка” и щастливата, горда майка, на преден план излизат героиката и радостта.

И в „На прощаване”, редом с мотива за завръщането, присъства мотивът за ранна смърт, но за разлика от „Майце си”, тук няма оплакване и себесъжаление, а съзнание за изпълнен синовен дълг и желание за пълно и вечно сливане с родината. Огромната визионерска сила на поета чертае с пестеливи, но силно експресивни слова едно чудно видение - едновременно титанично-трагично и титанично-величаво:

бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
в земята, майко, черната.

Заглавието на творбата „На прощаване” насочва към прощални думи при раздяла и поемане на нов път. Но нейната емоционална кулминация е моментът на щастливото завръщане с победа. Докато прощаването е предстоящо, а пътят към героичната саможертва в срещата с поробителя е приет като неотменен патриотичен дълг, то представата за завръщането при майката и либето е в сферата на хипотетичното. И двете въображаеми завръщания - в родината майка и при родната майка са романтично обагрени, като в първото доминира героично-драматичното, а във второто превес взема оптимистично-героичното.

Завръщането „Жив и здрав” е в нова, тържествено-радостна емоционална гама. От стиховете блика завладяващото жизнелюбие на бунтовника, което, митологизирано, става земно и естествено, близко до читателя. Срещат се майка и син, изстрадали борбата, платили за нея със сълзи и кръв. Както при скиталчеството в „тежка чужбина”, и сега героят не е сам, а с другарите си - „лични юнаци, напети в дрехи войнишки...”.

Моментът на жадуваната среща с майката психологически е подготвен от картина, облъхната от националното, динамизирана и ритмизирана от множеството глаголни форми в повелително наклонение:

Берете цветя в градина,
Късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!

Мотивът за завръщането се обогатява с оптимистичното разрешение на проблема „борба за свобода - интимна любов” посредством образа на либето, въведен в този поетичен епизод с възторженото възклицание - „О, либе мило, хубаво!”. Приел и изживял смъртта в борбата, бунтовникът се отдава на красотата на паметния миг, откроен с тържествено-забавения ритъм на стиховете:

И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко, прегърни
и в красно чело целуни -
красно с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!

Понесъл трънения венец в името на народното спасение, сега той има право и на венеца на прославата. Пред новата раздяла бунтовникът копнее не просто за традиционната прошка поради причинени на майката страдания, а за майчина целувка и благословия на избрания и все още незавършен път на „свобода и смърт”. Така срещата с майката приема и функцията за сакрализиране на борбата.

И тук, както В „Майце си”, майката остава безмълвна. Читателят я възприема с предполагаеми от сина й жестове, вижда я на фона на потъналия в „бръшлян и здравец” Калофер, което я превръща в жив и осезаем образ.
Макар и не така разгърнат, както в „Майце си” и „На прощаване”, мотивът за завръщането определя проблемната насоченост на незавършената Ботева поема „Хайдути”. Тук причината за раздялата между майка и син е пряко изказана с фразеологизма: „по чужди врати да ходи, / на чужд хляб да се научи”.

Обвиненията на малкия, „хлапак дванайсетгодишен”, Чавдар при завръщането в родния дом бележат едно ранно прозрение в обществено-социалните отношения и в смисъла на човешкото съществуване. Те се характеризират с чувство за осъзнато човешко достойнство и с изградена личностна оценка по основния нравствен проблем що е „добро” и що е „зло”. Поведението на завърналия се при майката син е нетрадиционно. Не думи на смирение, а на упрек, болка, гняв и отрицание на безропотното подчинение характеризират речта му. Глаголната форма в стиха „Що си ме, майко, продала” приема експресивен и силно язвителен характер. Мотивира авторовия укор: „И какво да ми спечели? Голям армаган на майка - тез тежки думи отровни” От краткия си престой „на чуждо село аргатин”, Чавдар формира нов поглед към живота и хората. Поставен в тежки условия, той бързо съзрява социално и прозира дълбоко в душевната същност на вуйчо си, „ сюрмашки изедник”. Отвращава се от озлоблението му срещу народните закрилници. Не примирение, а жажда за волен хайдушки живот изпълват душата на Чавдар. Стремежът на вуйчото да го унижи извиква синовното възхищение и почит към бащата-хайдутин.

В „Хайдути” топлата прегръдка идва по-късно - не в началото на срещата, а след като майката съзира в очите и усеща в думите на сина си израз на загриженост и обич към нея. Тук, за разлика от другите Ботеви творби, в които присъства мотивът за завръщането, майката за първи път говори:

За тебе плача,Чавдаре, за тебе,
дете хубаво, писано още шарено:
как ще те майка прежали,
да идеш, синко, с татко си,
хайдутин като ще станеш!

И жестът, и думите на майката разкриват нежността и обичта й към сина, както и силата на всеопрощаващото майчино сърце. Вникнал в душевното състояние на героинята, в патриархалния морал и в страданието й, Ботев не допуска дори намек за укор, че тя не разбира сина си.

Както в „На прощаване”, така и в „Хайдути”, след срещата следва нова раздяла - тежка за майката, но желана от сина:

Рипна ми Чавдар от радост,
че при татка си ще иде,
страшни хайдути да види
на хайдушкото сборище;
 а майка ядна - жалостна,
дете си мило прегърна и...
пак заръда, заплака...

Контрастни действия („рипна” - „заръда, заплака”) и чувства („ радост” - „ядна, жалостна”) определят ситуацията едновременно като драматична и оптимистична.

Друг тип странничество и друг вид завръщане са обект на сатирата „Странник”, отличаваща се с реализъм и с ирония, която преминава в сарказъм.

Ботевите стихотворения са преди всичко плод на лични наблюдения и преживявания. В Румъния, където - с изключение на „Майце си” - са публикувани всичките му поетични творби, освен революционна, патриотично настроена емиграция, е имало и българи, чиято цел е да припечелят пари, за да уредят живота си в родината. Затова сатирата „Странник” не е плод само на творческата фантазия на поета. От средата на тези гурбетчии е героят, обект на изображение в нея, затова и други са „придобивките” и „загубите” му. Докато в „На прощаване” и „Хайдути” скитането е закалило волята и духа на героя, в „Странник” то е допринесло за отчуждението от родни. В бързо сменящите се картини, предположени от лирическия говорител и явяващи се изпитание за странника, особено място заемат стиховете: „Турци тейка ти убиха, братята ти и двоица полежаха, па изгниха, отровени във тъмница.” В „Странник” посрещането на сина е осезателно, зрително и слухово изобразено. В него майката се разкрива с думи, жест и плач. Поведението на сина обаче лишава срещата от емоционалност. Равнодушието му е подчертано и на лексикално равнище („а ти нейни стари кости”).Трогателност в стиховете внася само майката, едновременно тъжна и радостна.

„Ще излезе стара майка да посрещне мила сина, ще заплаче, ще завайка: „Син дочаках от чужбина!” Ще прегърне мъжка снага, а ти нейни стари кости...” Ботев не е лишил напълно своя герой от човешка чувствителност, но тя не е подкрепена с действия, които биха го поставили в морално извисяващи го ситуации. Затова читателят е убеден, че завърналият се син ще постъпи така, както лирическият говорител предполага. С присъщата му способност за творческо внушение Ботев създава в определени моменти усещането, че се възприема не гласът на водещия лирическото повествование, а вътрешният глас на сина, оправдаващ робското примирение със злото, притъпило духовното му начало. Това привлича лексемата „странник”, изведена и като заглавие на творбата, не само към миналото, но и към настоящето и бъдещето на героя. Той е странник и ще остане такъв не само в съпоставка с баща и братя, но и е нравствените ценности на българската общност от тази епоха. Неслучайно в „Странник” е отделено значително място на поведението и Живота на героя след завръщането му. Чрез предполагаеми негови проявления Ботев подготвя читателя за идейно-нравственото си послание в сатиричната поанта. Авторовото отрицание на Житейската философия на героя, оправдаваща пасивното отношение към живота, се чувства в глаголната форма „въдиш”, добила иронична експресивност („бог е добър и милостив, / а ти трябва род да въдиш”). Предназначението на човека на земята е принизено до биологическото възпроизвеждане. За отдалечаване от духовното човешко начало свидетелства и приемането от странника на ниски и себични критерии за щастлив живот: „ти не си ни гол, ни гладен”, „народи роя/с дечица /и с сюрмашки ги храни пот”.

Подтекстово натрупалите се отрицателни емоции избухват в открито гневно обобщение, с което лирическият говорител рязко се разграничава от устремилия се към „добър живот”герой и пряко назовава най-ниската степен в ценностната система, до Която е слязъл завърналият се от гурбет:

Тъй глупецът, тъй залита
 да прекара добър живот,
и никога не се пита
човек ли е той или скот!

Ключовата за Ботевата поезия дума „глупец” и нейният смислов синоним „скот”, добил богата нюансираност - безсъвестен и безчувствен човек, недостоен син и брат, човек с робска психика, равнодушен, себичен, но без чувство за достойнство - семантично рамкират строфата. В нея досегашният адресат и тясното битово пространство се отхвърлят. Лирическият АЗ се отказва от иронията и гневният му глас изпълва художественото пространство. С този речев жест Ботев се откъсва от мотива за завръщането на сина при майката и дава пряк израз на своята ненавист към духовното самозаробване на човека.

Мотивът за завръщането обогатява многостранно Ботевата поезия. Разработката му е пример за свободна, творческа интерпретация на библейската идея, на „чуждото слово”. Чрез оригинално послание Ботев внушава своите възгледи за правото на личностен избор, на щастие и интимна обич. Отхвърляйки всяко робство, той защитава идеята за патриотична всеотдайност и действено отношение към живота.