За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев
ХРИСТО БОТЕВ
ХУДОЖЕСТВЕНАТА ПРЕДСТАВА ЗА СМЪРТТА КАТО ЖИВОТ В ПОЕЗИЯТА НА ХРИСТО БОТЕВ
Големият литературен критик и изследовател д-р Кр. Кръстев говори за Ботевата „концепция на смъртта като живот”. Както бихме предположили, поетът не стига изведнъж до това решение. В неговия кратък житейско поетичен път концепцията за смъртта се променя и развива. В Ботевата поезия, трагична по идейно емоционална същност, смъртта е средищно естетическо звено. Всичко кръжи около нея - индивидуалното битие на лирическия субект, животът на нацията в епохата на бурни страдания, нестихващи борби и крушения на надежди, мечти, личности.
Величието на Ботев засенчва трагизма. Неговата романтично изключителна душа влива друг заряд в обикновено човешките представи за смърт и живот, любов и омраза на „братята сюрмаси” - а геният трансформира разтърсващите патриотични внушения в естетическа традиция. При Ботев величието е другото лице на драмата. Но всяка нация откроява преди всичко величието, защото народната битийност изобилства с трагизъм.
В Ботевите стихове на мощни вълни трагизмът обгръща и настоящето, и миналото, дори и бъдещето - на героя, на нацията, на човечеството, както и целия сложен разсъдъчно емоционален комплекс от реакции, които тласкат лирическия субект по „пътя страшен, но славен”. Степените на трагизъм варират - ту безизходен, ту просветлен; те следват посоката страдание - смърт, обединени от извънбитийни връзки в единството на двете начала: физическо и духовно. Наистина най-често срещаме думата „майка” и вариантните „майнольо”, „мале”, но непосредствено след нея идва „смърт”, несравнимо по-често от „свобода „. Почти няма стихотворение, в което да не присъства смъртта - реалност, спомен, обреченост („народен гроб печален”, „камък гробен”, „предсмъртни песни”, „гробът бащин”), избиването на двете дружини от „Зададе се облак тъмен” или тревогите на Чавдар: „Да не са татка хванали,/хванали или убили”...
Но ако това са факти от робското ежедневие, смъртта присъства и като философско-психологически проблем, възлов пункт, в който се преплитат различни въпроси - за смисъла на съществуването, за пътя на човека, за личното и универсалното като ценностна система. И в тази философско естетическа насока проблемът за смъртта в Ботевата поезия търпи определена метаморфоза, за да стигне до концепцията „на смъртта като живот”.
В първото му печатано стихотворение „Майце си” мрачната по младежки болезнена самота, пълното разочарование от обкръжението навяват романтична болка, извикват мисълта за смърт: „пък тогаз нега изгния в гроба”.
В следващите творби разочарованието се сгъстява, вариантно променяйки характера си, и тясно личната реакция прелива в много по-усложнени връзки с обкръжението. Първоначалното силно, но още неясно усещане за страдание се избистря във всеобхватна болка, озлобление, диференцирано в полюсно контрастни емоции: любов и омраза. Свободата е мечта; смъртта - настояще, неизменно и неотвратимо, предчувствие в борбата, очакване („Подкрепи и мен ръката, / та кога въстане робът, / в редовете на борбата/ да си найда и аз гробът!” - „Моята молитва”). Още в първите творби съвсем категорично - без капка колебание и съмнение, този мотив звучи като фатален камбанен звън: „да изпълним дума заветна - / на смърт, братко, на смърт да вървим!” („Делба”). В следващите години мотивът самоотречение се разгръща, граничещ с най-чист фанатизъм. Понятието подвиг не съществува, има само смърт, а двата полюса „свобода - смърт” еволюират от конкретното към философското и то най-подчертано там, където поетическата визия се среща с историята („Хаджи Димитър”, „Обесването на Васил Левски”).
Представата за „смъртта като живот” създава и обяснява удивителния жизнен импулс на тази дълбоко трагична по същност поезия. Тук на всяка крачка властва смъртта, но общото усещане е за криле, за взривен подем на човешкия дух. И баладата „Хаджи Димитър” не е траурно заупокойна молитва, а просветление, тържествен химн, който извежда нравствените ценности в други наджитейски измерения и великият стих: „ Тоз, който падне в бой за свобода, / той не умира”, звучи като заклинание. Сякаш присъстваме на тайнствен ритуал и митичното прелива в анимизирането на света като човешки дишаща общност. Смъртта - вечност изгубва сковаващата си власт и триединството: свобода - борба - смърт, контрапунктно се допълва от внушението на декора: „Пейте, робини, /тез тъжни песни!/ Грей и ти, слънце,/ в таз робска земя!”
За Ботев смъртта е част от борбата, неин най-евентуален финал. Приема се романтично екзалтирано и същевременно спокойно, трезво като изпълнен дълг. В „На прощаване” тя е мотивирана с гордо достойнство („брат им падна, загина, /затуй че клетник не трая/пред турчин глава да скланя, / сюрмашко тегло да гледа!”). Ботевата поезия е среща с борбата и подвига -героична смърт. Самата картина на героичната смърт е маркирана с ярки метонимии и метафорични сравнения, които следват фолклорно песенната традиция: „Да помнят мене да търсят: / бяло ми месо по скали, / по скали и по орляци, / черни ми кърви в земята, /в земята, майко, черната!”
Бихме могли да помислим върху самата подредба на картините - първа е юнашката смърт. Случайно ли Ботев започва с драмата? Малката поема „На прощаване”, както я определят някои, ни убеждава, че лирическият субект трайно е подготвен точно за смъртта. Възгласът към майката: „Прости ме и Веч прощавай!”, звучи като последно сбогом. Стихът следва развълнуваното дихание, естествените паузи на разговорното слово с недовършените недоизказани изречения („ пък... каквото сабя покаже”. или „ Пък тогаз... майко, прощавай!”).
Анализът на Ботевата поезия неизменно очертава линията подвиг - безсмъртие, но отделните творби, включително „На прощаване”, където надеждата - вяра е разгърната най-пространно и силно, внушават преди всичко предчувствие за обреченост. Нищо че въображаемата картина на собствената гибел героят проектира на фона на народното тържество. Това е тържество след драмата, до такава степен изолирано във времето и пространството, затворено в много тесни граници, че се превръща във видение - копнеж.
В сравнение с Раковски, Чинтулов, Каравелов - при Ботев проблемът свобода - борба - смърт приема твърде по-различна философско поетическа битийност. Той не е изцяло обществен. Лично екзистенциалният абсолют с романтично максималистични очертания става смисъл на земния път. Едновременно е светоотношение, индивидуална духовна потребност, мечта, която оправдава жертвите и отвежда към живот след смъртта - понятие, изведено в извънрелигиозните пространства, национални и универсални: памет, история, бъдеще:
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
Като самозапалващ се факел изгаря личността, отдала безрезервно себе си на една велика идея - освобождение от всякакво робство - национално, социално, нравствено, политическо. В стиховете на Ботев в изключителни ситуации се изявява един изключителен лирически субект - не редови човек, а борец, друга категория хора, която всеки може да адмирира, но само единици се вреждат до нея. Оттук идва зашеметяващият размах на страстите, драматичният трагизъм на изживяванията и другата извънделнична оценка на човешкия жребий. Това е върховната представа за смъртта, озарена от самоотречението. Сам Ботев подчертава, че в живота му всичко е подчинено на този идеал - „отвредом човекът е хвърлен в борба, в борба за свобода, за истина”: „В тази борба е плачът и смехът, доброто и злото, в нея е прогресът човешки. „Тази” борба е призмата, през която искри геният на поета, крайъгълният камък, откъдето тръгваме, за да се приближим до Ботев като личност и творчество, до Ботевото верую за основни нравствено философски.категории -любов, омраза, смърт, самоотречение. Смъртта се възприема изцяло в сферата на героичното и ярките метафори са в унисон с романтично изключителното:
и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!
Героят в Ботевата поезия, както и самият автор, е мъченик, светец на свободата и революцията.
