За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев
ХРИСТО БОТЕВ - „ХАЙДУТИ” И „НА ПРОЩАВАНЕ”
ТРАДИЦИЯ И СЪВРЕМЕННОСТ - ХУДОЖЕСТВЕН КОНТРАСТ В БОТЕВОТО ТВОРЧЕСТВО
Контрастът в Ботевата поезия изразява не само конфликтност и противопоставеност на човека със света, но е и художествено средство за интертекстуален „диалог” между отделните творби, фрагментарност и самобитна „изолираност” на творческите послания в Ботевия поетичен свят не съществуват. Неговата художествена вселена е уникална с универсалността на семантиката, чийто образен език кореспондира на текстово равнище не само с поетичните послания на всички творби, но и с проблематиката на подобни или различни творчески визии за духовния и нравствен контраст в картината на света.
Емоционалната гама от настроения и чувства е дълбоко полюсна и контрастна, но вариативно обогатяваща психологическия регистър на мисловната драма на поетичния АЗ. Ботев търси контраста във вътрешния семантичен обем на словото, но и в различната знакова натовареност на лиричните обръщения, риторичните въпроси и вътрешните „диалогични” размисли на лирическия герой. По този начин обединява търсенията на художествено и стилистично ниво на различни епохи и култури, като надскача мярата за поетична словесност на народнопесенната ни традиция.
Ботевата риторичност на песенния диалог внася динамика и драматичност на изживяването в епичното запяване на типични образци на българската фолклорна памет като легенди и приказни напеви за юнаци и герои. Ботевият поетичен глас става част от новото песенно запяване. Такъв е случаят с поемата „Хайдути”:
Я, надуй, дядо, кавала,
след теб да викна - запея
песни юнашки, хайдушки,
песни за вехти войводи...
Епическата дистанция изчезва. Гласовете се сливат. Миналото става реалност. Героичността губи своята ореолност, защото един от българските синове - юнаци, родени от „българка майка юнашка”, е Ботевият лирически герой. Неговият поетичен глас доминира над песенните интонации на предишни, безименни изпявания на фолклорната легенда за българина - герой и юнак. Той определя посоката на песенните послания. Осъвременява традицията, вдъхва й живот. Води диалог с миналото в името на настоящето:
Да чуят моми и момци
по сборове и по седенки;
юнаци по планините
и мъже В хладни механи -
какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българка майка юнашка;
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя-хубава!
Повелителността на глаголната форма: „Да чуят!”, е ботевска по вътрешен мащаб на внушение и категоричност. Контрастът отново е същностен белег на поетичния диалог. Ботев противопоставя вътрешния смислов обем на двете лексикални единици: „юнаци” и „мъже”:
юнаци по планините
и мъже в хладни механи...
Епичното извисяване на българския юнашки дух, превърнат от фолклорната памет в песенни легенди, е очертано чрез друг лексикален контраст: „планини” - „механи”. Опозицията: високо - ниско, вгражда в художествената структура на текста духовния „вертикал” на националната героичност. „Мъжът”, за да стане „юнак” и народът песен да запее за него, е нужен героичен жест, предшестван от дълго вътрешно израстване, от надмогване „ниските” пространства на духа. Традицията, легендарният песенен напев носят примера, художествения модел за подражание. Затова и лирическият глас на Ботев докосва първо високите епически пространства надуха: „юнаци по планините”, а след това „приземява” легендата за юнака до реалната житейска съдба на българина: „и мъже в хладни механи”. Слиза сред „ниското” битово-житейско пространство на духовна и национална безпътица, но вече донесъл част от легендарното обаяние на миналото.
Действително легендата е осъвременена. Тя оживява в романтичната мечта за героично бъдеще на „момците” - най-младото поколение юначни българи, наследници и приемници на фолклорната българска памет. Те ще извървят дългия път към юначество и слава, който води към баладичното пространство на Балкана - духовен жертвеник на България, на „нашата земя хубава”.
Духовният „вертикал” за вътрешно израстване на българина е очертан, но и диалогът между Ботевите творби „Хайдути” и „На прощаване” е художествен факт.
Един от многото тръгва по пътя на саможертвата, воден от гласа на песенната хайдушка традиция. Това е Ботевият лирически герой от „На прощаване”:
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах азе хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Изборът е контрастно очертан между реалната, твърде възможна, „смърт юнашка” и ликуващата радост от щастливо победно завръщане. Корелацията: „смърт” - „живот”, в нов художествен вариант повтаря „приземяването” на хайдушкия епичен свят от „високото” баладно пространство на героична смърт в „ниското” реално пространство на щастлив живот, но след извоювана победа.
Въведена е поетичната идея за национална българска свобода.
Ако песенният глас на Ботевия лирически герой в „Хайдути” е активен участник в полифоничното звучене на легендата за юнака и присъствието му осъвременява традицията, в стихотворението „На прощаване” минало и настояще влизат в „диалог” чрез песенните гласове на майка и син. Традицията присъства чрез плача на майката, а съвременността - чрез „диалогизирания” монолог на сина.
Трагичният майчин глас е звуково пространство, опазило епическите интонации на жалейната народна песен. Традиционният напев на тъжния майчин глас предпоставя тезата за героична смърт. Преживява я и предизвиква песенния отговор чрез напева на сина - „хайдутин - бунтовник”:
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина...
Традицията провокира алтернативността на избора. Условната проекция на твърдението: „може млад да загина”, предполага и друг изходен вариант от страшната дилема: „Свобода или смърт!”, пред която стои лирическият герой.
Майката предчувства трагичната кончина на сина. За тези тъжни поплаци на душата векове наред традиционната песенна изповед стихове реди и майчиното сърце жално приплаква. Но синът - „хайдутин - бунтовник” - открива нова перспектива в страшната среща със смъртта. Тя ще донесе свобода на „нашата земя хубава”, на майка, либе и родина.
Затова „пътят е страшен, но славен”. Той води към героична смърт, която в новото национално съзнание на лирическия герой вече е синоним на българска свобода.
Двете проекции на алтернативен избор: „смърт” - „живот”, имат обща цел - свободата на България. И в единия, и в другия случай: героична смърт или щастливо победно завръщане, песента съпътства лирическия герой:
Ако ти кажат, че азе
паднал съм с куршум пронизан
ти излез, майко,
послушай със моите братя невръстни
моята песен юнашка
Между традиция и съвременност застава гласът на юнашката песен. Лирическият герой е епически дистанциран. Той наблюдава, но не участва в полифонията на песенното оплакване.
При щастливо завръщане традиция и съвременност се сливат в мълчаливата радост на майката, от която по-късно ще се роди нова песен, но в мига на щастие чувството изравнява по сила националното звучене на „свобода” и „смърт”. Слива ги в едно: „свобода и смърт юнашка!”:
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село',
ела ме, майко, прегърни
и в красно чело целуни -
красно, с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
Това са „две думи заветни”, които определят пътя на духовното извисяване, пътя на личната саможертва на героя, превърнат в песенна легенда и национален жертвен мит:
Пък тогаз - майко, прощавай!
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
Пътят към духовното свободно пространство на България обединява в общо звучене песенните гласове на традиция и съвременност.
