За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев


 

ХРИСТО БОТЕВ - „ХАДЖИ ДИМИТЪР” и „ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”

БЕЗСМЪРТИЕТО - ДУХОВНО ВЕЛИЧИЕ НА ГЕРОЯ В БОТЕВИТЕ ТВОРБИ „ХАДЖИ ДИМИТЪР” И „ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”

 

Поезията на Ботев разкрива свят на възвишени идеали, в който борбата за високи стойности - лични и национални, заема централно място. Лирическият герой, юнакът, осмислил действителността, е избрал своя житейски път - борбата в името на свободата. В ценностната му система саможертвата е неделимо свързана с мисълта за бъдещето.

Бунтовникът е устремен към смъртта. За него тя е неизбежност, защото е осъзнал жестокостта и безкомпромисността на борбата. Постигането на личната свобода - идеалът на личността, е свързано със свободата на народ и родина. В поробеното му отечество посвещаването на борбата е израз на родолюбив и беззаветна преданост на народните идеали. В името на свободата саможертвата и смъртта стават част от житейския избор на гордата и достойна личност. Смъртта не е самоцел за юнака. Тя е част от пътя към всеобщото щастие. Лирическият герой е стигнал до прозрението, че смъртта на отделния човек в името на народа никога не е напразна, защото увлича следващите поколения и им показва единствено достойния път. В повечето от стихотворенията си Ботев поставя като основен мотив готовността за саможертва. В „На прощаване”, „До моето първо либе”, „Делба” мисълта за смъртта е част от интимната изповед на бореца за свобода. Мотивът за смъртта е свързан с идеята за духовното безсмъртие на онзи, който е отдал себе си в името на народа. Смъртта като осъзнат избор и безсмъртието като духовна величина са водещи мотиви в стихотворенията „Хаджи Димитър” и „Обесването на Васил Левски” - творби, посветени на велики народни синове, жертвали се за свободата.

За юнака от баладата „Хаджи Димитър” животът и смъртта се сливат в едно неделимо цяло. Творбата започва с утвърдителното възклицание: „Жив е, той жив е!”

Пред лицето на смъртта тези думи звучат като заклинание. Творбата извисява и прославя бореца за свобода и определя границите на духовното безсмъртие. Свободата - идеал и висше благо, юнакът заплаща със саможертвата си. В името на родното е неговият подвиг. Героят прекрачва границата на обикновеното в живота и се извисява над света и над смъртта. Това е неговият осъзнат избор. Цялата балада създава опоетизирана представа за юнашката смърт. Съпричастни към участта на бореца за свобода са хора и животни, природа и цялата вселена. Случва се нещо страшно и величествено - юнакът се прощава с живот. В този момент се преобразява светът: „слънцето спряно сърдито пече”. Орлица, вълк и сокол бдят над героя, самодиви облекчават страданието му. Картината е едновременно нереална и конкретно сетивна. Смъртта е надвиснала над юнака:

очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Ден и нощ, земя и небе се сливат в едно. Отива си още един народен син („ще да загине и тоя юнак...”). Мъка и безнадеждност изпълват тези стихове. Свободата се постига с цената на много жертви, на най-свидните народни чеда. Юнакът „в младост и сила мъжка”, „там, на Балкана”, е едно от тях. Съдбата му, свързана с борбата за освобождение, го води към гибелта му.

Поетът дава израз на Вечната вяра, че саможертвата в името на свободата никога не е напразна, в универсалното обобщение: „ Тоз, който падне в бой за свобода, /, той не умира...”. Скръбта обхваща цялата Вселена: „земя и небе, звяр и природа”; народът ще го помни и прославя подвига му: „и певци песни за него пеят...”.

Това е пътят към вечното безсмъртие, който извървяват само най-смелите, силните и достойните. В саможертвата юнакът надмогва физическата си смърт и постига духовно безсмъртие. Чрез повторяемостта на действието - първа и последна строфа, поетът внушава, че подобна участ очаква не само този юнак, а още много други, поели по пътя на борбата, приели свободата като свещен идеал. Смъртта е материализирана чрез природата, която не е безучастен наблюдател и свидетел, а взема пряко участие в извървяването на трудния път към безсмъртието. Особено поетична е картината на настъпващата нощ, нарисувана с кратки изречения и особена мелодичност, постигната с повторението на гласните „е” и „а”: „Настане вечер - месец изгрее, звезди обсипят сводът небесен: гора зашуми, вятър повее, - Балканът пее хайдушка песен!” Тъжната песен на жътварките-робини от четвъртата строфа е заменена с хайдушка; полето - с Балкана. Така Ботев постига универсализиране на внушението за значимостта на саможертвата. Балканът е общоприетият български символ на национална памет, гордост, достойнство и устойчивост. Песента ще предава спомена за подвига през времето и пространството и ще учи на героизъм следващите поколения. В момента на смъртта си юнакът не тъжи за изгубения живот, а търси отново връзка с борбата („Кажи ми, сестро, де е Караджата/де е и мойта вярна дружина?”). Смъртта на героя не се побира в рамките на обикновеното. Тя се свързва с измеренията на изключителното и извънвременното.

Баладата „Хаджи Димитър”, рисуваща пространствена картина на юнашката смърт, не звучи песимистично. Представите, изградени в тази творба, прекрачват границите на традиционното човешко поведение и стават подвластни на необикновеното и възвишеното. Възклицанието в началото: „Жив е, той жив е!”, което по-нататък преминава в категоричното твърдение „той не умира”, се възприема като утвърждаване на вечното безсмъртие, към което юнакът не се е стремил, но е постигнал с подвига си.

С посланията си стихотворението „Хаджи Димитър” е едно от най-силно въздействащите к българската литература. Близка до неговите поетични внушения е „Обесването на Васил Левски”, Което е реквием - песен на безнадеждност и усещане за безвъзвратност, на неутешима безмерна скръб и отчаяние. Смъртта е разкрита чрез състоянието на природата и жалбите на майката-родина. За реална смърт говорят само три стиха от творбата:

стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Поетът се обръща пряко към скърбящата родина, оплакваща загиналото си чедо. Тя е загубила не само поредния юнак - с неговата смърт е изчезнала надеждата. Това звучи страшно. „Свещеният” глас на майката-родина е „глас без помощ, глас във пустиня”. Смъртта на героя е преобразила цялата родина, защото с нея са си отишли вярата в свободата, в бъдещето, в щастието. Той е „един син” и неговата смърт тежи като прокоба за нещастие върху целия народ. Усещането за невъзвратима загуба и безнадеждност се дължи и на нарисуваната зимна картина. „Вихрове”, „студ”, „мраз са детайлите, които се свързват пряко със смъртта. Образът на гарвана - птица „проклета”, грачещ „грозно, зловещо” допълва чувството на безнадеждност. Целият народ е нещастен, изоставен в своята робска участ: „Старци се молят богу горещо, Жените плачат, пищят децата” „Обесването на Васил Левски” едновременно възвеличава и прославя подвига и юнашката смърт и създава чувството, че тази смърт не може да бъде превъзмогната, за да продължи животът по-нататък. Скръбта е всеобхватна и безутешна, засяга цялата вселена и не оставя място за надежда.

Смъртта и безсмъртието в Ботевата поезия са неделими от живота. Това разбиране е свързано с епохата и нейния идеал -национална свобода. Лирическият герой, приел смъртта като своя съдба, е белязан със знака на изключителност, нравствена извисеност и духовна красота. А безсмъртието е неговата награда, постигната с най-високата цена - живота.