За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев
ХРИСТО БОТЕВ - „ХАДЖИ ДИМИТЪР” и „ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”
НАЦИОНАЛНИЯТ МИТ ЗА ГЕРОЯ
Жалейният напев на плача-песен от стихотворението „На прощаване”, събрал в звуковото пространство на творбата гласовете на „българка майка юнашка” и на майка родина, получава своята национална индивидуализация в Ботевото стихотворение „Обесването на Васил Левски”.
Тъжното предчувствие на майката за предопределена трагична кончина на сина се сбъдва. Диалогът между майка и син, интерпретиран в стихотворението „На прощаване”, се изпълва с ново, надличностно съдържание. Прераства в национален диалог между майка родина и всебългарско трагично съзнание, въплътено в лирическия глас на авторовата риторика:
О, майко моя, родино мила!
Защо тъй жално, тъй мито плачеш?
Звуковата полифония в плача на майката родина има своя адекватен корелат в многогласието на трагичната риторика. Тя е събрала болката на цял народ. Сякаш е озвучено националното българско съзнание, което открива своя лирически говорител в гласа на Ботевия поетичен АЗ, който изрича в речитатив неизказаното майчино страдание:
О, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня;
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня!
По този начин Ботевият лирически герой изпълнява двойна художествена функция. Той изразява в говоренето, т.е. в речитатива или, както е при Ботев, в „думането” - настроенията и мислите на народ и майка родина.
Макар и в синхрон, тези две гласови проекции са с различна смислова натовареност. Вървят успоредно. Обект на мисловно страдание за народа е смъртта на съвременника, на реална историческа - личност за поколенията - Васил Левски. В плача на майката доминира емоционалното страдание. Нейният глас оплаква загиналия син. Именно от майчиния трагичен вопъл Ботев отделя онези интонации, които извайват новото национално присъствие на трагично загиналия българин в съзнанието на народа. Той е „единствен” син на майка България. Превръща се в национален герой, в трагичен жертвен пример. Смъртта извисява историческата личност над реалността. Ботев пръв съгражда националния мит за безсмъртие, но този път не чрез безименния фолклорен образ на юнака - „хайдутин-бунтовник”, а чрез реалната смърт на българин, свидетел на майчиното робско страдание и на овладяната болка на народа. Смъртта на Левски прехвърля мост през българското време, а самият той, като вечно художествено присъствие, става съвременник на всички поколения българи. Болката е всенационална и вечна. Затова и Ботевият герой повелява:
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило.
И твой един син, Българийо,
виси на него - със страшна сила!
Обръщението е към всички поколения, които са обединени чрез повелителната интонация („Плачи!”) на лирическия говорител на Ботев в условното пространство на едно всеобщо, надреално и надбитийно време. Нова е вечността на майчината болка, но и на всенародния поклон и почит към паметта на загиналия. Времето става безкрайно, а вечността на болката води към мита за българското духовно безсмъртие на падналите синове. Мярата за национално безсмъртие на духа е в героичната жертвена смърт на Васил Левски - реалната историческа личност и съвременник на Ботев. Реалността е оз-вучена с одухотворения песенен глас на природните стихии. „Земя и небе” - както изповядва Ботев в баладата „Хаджи Димитър” - тъжат за загиналия. Те са в синхрон с майчиния плач:
Зимата пее свойта зла песен.
Вихрове гонят тръни в полето.
И студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
Отново в Ботевата поезия се наблюдават интер-текстуални връзки. Събудени са прадревни, митологични представи за смъртта на юнака. Именно те обвързват поетическите настроения на двете стихотворения: елегията „Обесването на Васил Левски” и баладата „Хаджи Димитър”. Намерена е среда, художествено пространство: „Там на Балкана”, за условно пренасяне на поетическото действие от полето: „Там близо край град София”, високо горе на планинското било, на върха на Балкана - място самодивско, но и хайдушко-юнашко. Митът за българското безсмъртие има свое пространство. То е колкото реално, толкова и художествено-условно. Отново смъртта на реална историческа личност - Хаджи Димитър - и песенният мит за героя се срещат. Те са вътрешният художествен еквивалент за поетичност на внушенията в баладата „Хаджи Димитър”.
Страданието на „земя и небе”, на „звяр и природа” има своето митологично, но и езически тотемно въплъщение в образите на орлицата, вълка и сокола. А майчиният плач на родината от стихотворението „Обесването на Васил Левски” ясно се откроява като водещо настроение сред множеството гласове в напева на тъжните жетварски песни. И отново идва категоричността на Ботевата повеля:
... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
В таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Над песента и над страданието поетът ще извиси митологичния ръст на националното духовно безсмъртие. Ще изпее своята трагична балада за смъртта на юнака - „единствен” син на България.
Опозицията: реалност - национален героичен мит, е вариант на Ботевата корелация: ниско - високо, и на контраста: полето („Там близо край град София”) - планинския връх („Там на Балкана”). Болката и страданието са събрани в контрастния полюсен модел за безсмъртие на духа („земя и небе”), който не изключва нито тъжната жетварска песен, нито плача на майката, нито реалната човешка мъка.
Митът за героя е баладно извисен: „Там на Балкана”, но винаги и във всяко време е жива болката от смъртта на загиналия. Тя е реална и изгаря със своята сетивност. Действителната, истинска следа от живота остава в болката. Затова и Ботев е категоричен в своето твърдение:
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
Реалност и баладна фикция се сливат. Техните гласове „пеят” в синхрон. Песента се носи тъжно над полето, но и стремително се извисява над билото на Балкана. Там ще се срещнат епохите и поколенията. Митът за героя ще разказва легендата за юнака и във вечното пространство на безсмъртието „певци песни” за него ще пеят.
Реалният ход на времето за миг спира. Потича назад и се оказва с митологичен знак. Контрастно е разделено на ден („Денем му сянка пази орлица”) и нощ („Настане вечер-месец изгрее”). Неизменният „кръговрат” на почит и уважение е изразен с митологемни образи:
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее,
Балканът пее хайдушка песен!
Синкретичен е светът на мита. Затова и духът на загиналия броди сред тотемните образи на юначество и слава от езическото минало. Той е равнопоставен с изначалната, митологична вечност на човешките представи за безсмъртна духовност. Духът на юнака е жив във вечното време на мита. Ритуално е въведен в баладното пространство на безсмъртието от „самодиви в бяла премяна”:
И самодиви в бяла премяна,
чудни, прекрасни, песен поемнат,
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Отново песента е условното пространство, в което се срещат гласовете на хайдушката песен, донесена от билото на Балкана („гора зашуми, вятър повее, /Балканът пее хайдушка песен”), и на баладното безсмъртие, изразено чрез образа на „самодиви в бяла премяна”. Те поемат духа на загиналия („песен поемнат”), издигат го над „земя и небе” и в безкрая на човешката и национална памет зазвучава песента на безсмъртието. Нейната художествена проекция е винаги нагоре, към вечното и нетленното, които са част от Ботевото заклинание:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа,
и певци песни за него пеят...
Национално и общочовешко изравняват своите стойности. Остава вечното звучене на песента за духовното безсмъртие. Това е пътят на всяко време и на всяка национална култура към високите пространства на духа. За българската културна и национална памет този път е „страшен, но славен”, белязан е с трагичната жертвеност на юнака - герой, един от които е самият Христо Ботев.
