За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев
ХРИСТО БОТЕВ - „ХАДЖИ ДИМИТЪР”
НАЦИОНАЛНА ЖЕРТВЕНОСТ И БЕЗСМЪРТИЕ В
„ХАДЖИ ДИМИТЪР” НА ХРИСТО БОТЕВ
Поемата „Хаджи Димитър” е творба, в която конкретността на българското именно назоваване (Димитър) скрива космическото бездъние на лично творческо и колективно митологично съзнание.
Праисторическата древна болка на човешката душа пред вечната безкрайна и безначална проекция на инобитието ражда конкретния вик на Ботевото желание за възкресение: „Жив е, той жив е!”.
Сегашният миг на пророческо, два пъти повторено заклинание актуализира при всеки досег с Ботевия стих универсалната поривност на човешкото съзнание да преодолее мимолетността на тленното си битие. Настоящият миг на мисловен проблясък е вече безкраен полет към вселенските дълбини на един космически разум и съзнание, които в чисто български, национален аспект имат измеренията на митологично баладното и героично съдбовното.
Викът на болка: „Жив е, той жив е!”, е вик на ужас от смъртта, от нейното вездесъщо трансцедентно битие в съзнанието на човека. Човешкият глас е връзката между реално и имагинерно. Дистанцията между лично, АЗ-ово съзнание и реално колективно битуване в мита на българското съзнание Ботев очертава чрез условното легендарно извисяване на третоличната безименна форма „той”. Тя е проектирана във фолклорно песенното пространство на героизъм и смърт - „там”. Конкретизирано от родните материални обеми на българския национален символ - Балкана.
Само в един стих: „Жив е, той жив е! Там на Балкана!”, Ботев разкъсва естествена-та хронологическа връзка във времето и човешкото съзнание нахлуват прадревни гласове. Те сякаш са дошли от отвъдното, за да напомнят за човешките ценности на българина, завинаги съхранени в предадената и опазена легенда и песен:
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана.
Дълбоки и здрави са корените на приемственост и унаследени традиции в българската родова памет. Анафората: „... юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и в сила мъжка” е доказателство за естествен преход между легендарно минало и трагично героично настояще, в което безбрежният бяг на времето разрушава битовите реалии на българския национален живот: „очи тъмнеят, глава се люшка”. Той потапя колективния национален АЗ, легендарно извисен до третоличното ТОЙ, в космическата художествена дълбина на вечното баладно безсмъртие:
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла Вселена!
Българският национален жертвеник е осветен от Ботевото проклятие за вечна национална саможертвеност като личен избор:
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
(„Моята молитва”)
Сякаш събраната от дълбините на отвъдното юначност на отминали поколения в митичния образ на юнака разчита в родната българска висина трагичните знаци на съдбовното настояще. В небитието изтича нишката на български национален живот. Мигът спира:
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Между родната висина на духа и тъмната неизбродна глъбина на българската земя, жертвено съхранила спомена за легендарния чутовен юнак, застава песента - гласът на българското трагично настояще:
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни!...
В човешкия глас, в дълбината на неговата болка и тъга се срещат поколенията. Нахлуват светлините на помръкнали човешки желания, на угаснала, несбъдната национална мечта. Трагичният пламък на неугасимо народно страдание гради светлината на постоянен символ в българската народнопесенна традиция - „слънцето”.
Ботев променя знаците на националната символика. Живителната струя на небесното светило потъва в черната тъмна сянка на безсмислената национална саможертвеност. И сякаш една мъртва, застинала светлина залива съзнанието на българина, предричайки вечна робска участ и трагично национално настояще:
...Грей и ти, слънце, в таз рабска земя!...
Липсата на перспектива е в поетичната прокоба за юначната смърт:
...Ще да загине и тоя юнак...
Ботев променя традицията. Протяжният плач на погребалната песен, леещ се от векове като национална прокоба над българската земя, е заменен с нова, баладна трактовка на героичния мит:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира...
Безименната извисена героика на третоличното „той” защитава реалната жертвеност на колективния национален АЗ в мига на личен избор, когато свободата на духа устремява погледа на предците ни към високата небесна вис на националната саможертвеност. Това е мигът, в който националното величие на саможертвата слива вечните стихии на земя и небе, за да изплете благодарствения песенен благослов на звяр и природа:
...него жалеят земя и небе, звяр и природа...
Изконно българското, като небесна вие и земна твърд, гради олтара на националното безсмъртие: „и певци песни за него пеят”.
Песента на родните български стихии: земя, небе, природа, е новият жречески ритуал, който не оплаква, а езически извисява тленното до баладната висина на героичното безсмъртие.
Ботев променя и символиката на цветовете. Денят - дневната светлина - стават израз на духовно баладичното, което търси материален обем в психологическото равновесие между земното и духовно жертвеното като овладяна природна стихия. Изживяната болка постепенно преминава в стилизирания възторг на всенародното преклонение пред националния жертвеник. Нахлува вечната светлина на безсмъртието и знаците на праезическата тотемна сила на почит и величие: орлицата, вълкът и соколът, очертават двуполюсния вертикален модел на национално безсмъртие: „Свобода или смърт!”
Реално пространство за българската свобода се оказва трагично отчуждената родна земя - жестока и страшна като хищник в своето изконно, природно-стихийно отмъщение. Далечният тотемен знак на вълка символизира тези развойни, народокултурологични процеси в Ботевата метафорика.
Смъртта и свързаните с нея тотемни символи на духовната небесна висина: орлицата и соколът, се оказват много по-естествена среда със съответните средства за художествена изява на героична, юнашка саможертвеност. Статиката в полето на двете царствени птици доказва спирането на мига, в който националната духовност (женското начало - орлицата) преодолява трагическото отчуждение на родната земя. Достига до високото баладично пространство на героика и красива жертвена смърт, когато човек и символ се сливат. Тогава символен образ и тотем: юнак и сокол, стават национален художествен знак на реално безсмъртие:
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Сякаш родовият корен, като пророчески тотемен знак на жрицата-майка (орлицата), е „забит” дълбоко в инобитието на духовната небесна вие. Историческата нишка на съдбата минава през кървавия делник на страшния национален избор, в който човек за човека е вълк, а родната земя - отчуждена и страшна в хищната болка на страданието - ражда високата духовна проекция на подвига и саможертвата. Това е мигът, в който духът български тръгва отново по пътя на дедите и незнайният чутовен юнак се побратимява със сокола - царствения тотемен знак на праотците. Той оживява в Ботевото баладично пространство на оцеляла и възкръснала саможертва. Вертикалният митологичен „разрез” на духовно баладичното: „орлицата”, „вълка”, „сокола”, разкрива страшната инобитийна картина на спрялото време, в което вечното движение на болката разлива границите между минало, настояще и бъдеще.
Безначалието и безкрая в психокосмоса на човешката душа Ботев обективира чрез природните усети на една древна национална душевност:
Настане вечер - месец изгрее
звезди обсипят сводът небесен
гора зашуми, вятър повее,...
В подсъзнанието на българския дух, като вечно жива, съхранена болка, „изгрява” надеждата: „месец изгрее”. Родната духовна висина се изпълва с тайните красиви помисли, озарени от вътрешната светлина на духовния порив, на мечтата: „звезди обсипят сводът небесен”, понесени като обещание в приглушения поетичен напев на легендата и мита.
Дребното инобитие на родовия дух оживява в странното затишие на природните стихии в мига, предвещаващ буря. Отново времето спира. Епохите и поколенията сменят местата си. Странна дребна тишина настъпва в психокосмоса на българската душевност. И тогава гласовете от древната българска старина оживяват, запяват в одухотворената природна стихия на родното: „гора зашуми...”
Вятърът понася песента нагоре към висината, към Балкана - Ботевия смисъл на национална жертвеност - като песенен жертвен зов на реалната човешка болка, достигнала прага на вечното като безкрайно космическо измерение на безсмъртието:
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!
Последен зов, последен вик на душата преди тя да полети в безкрайната тишина на националното духовно инобитие.
Бяла самодивска нишка свързва реално и имагинерно в красивия свят на Ботевите песенни визии. Материалните обеми на родното изчезват. Съзнанието гасне, но в безмълвното безплътие на инобитието идва ритуалната песенна раздяла с живота. Звуците на родното се изпълват със светло духовно безмълвие. Песента е материализирана не чрез звуковата огласеност на песента, а чрез поетичната багра. Бялото безплътие на самодивата и зеленият цвят на българската виталност (гората, тревата и песента за „гора и шума”) изплитат инобитийната същност на песента, с която юнакът, пред прага на вечното, обръща последен прощален взор към родното:
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Смъртта, като нечакана годеница, обгръща съзнанието на героя.
Студената тръпка на страха от срещата с отвъдното присъства чрез фолклорната стилизация на постоянни песенни метафори: „вода студена”. Това е все още живата тръпка на болката, която води юнака на среща с безсмъртието, когато човекът избира смъртта и се „венчава” завинаги с духа на българската земя:
...и той я гледа, - мила, засмена!
Светлина облива душата на героя. Той се е докоснал до вечното. Извисил е духа си до безсмъртно жертвеното. Остават знаците на реално трагичното - Балкана и красивата като легенда юначна смърт.
Ботев ни завещава болката чрез светлината на саможертвата:
...юнакът лежи, кръвта му тече,...
и слънцето пак пече ли - пече!
Символите на национална жертвеност изграждат нова наследствена традиция в духа на българина. Красивата героична среща със смъртта, като нова наследствена традиция за поколенията след Ботев, става във високото баладично пространство на националния жертвеник - Балкана, където звучи неистовото Ботево: „Жив е, той жив е!”
