За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев
ХРИСТО БОТЕВ
ХРИСТО БОТЕВ - ЧОВЕК, ПОЕТ, РЕВОЛЮЦИОНЕР, БЪЛГАРИН
Революционерът Христо Ботев, публицистът Христо Ботев, поетът Христо Ботев... Неволно се питам как е възможно един човек да има толкова много социални роли и веднага си отговарям - това е Христо Ботев, за съжаление - единствен в цялата българска литература и в цялата българска история. Най-важното обаче е това, че е българин - не българин само по националност, а и по душа. За него никой не може да твърди, че не е достоен да носи това прозвище. Без значение дали пише стихове, публикува статии или организира чети. Христо Ботев е преди всичко патриот, който не просто милее за родината си, а я обича с цялото си същество и отдава живота си на идеята за отхвърляне на турското робство. Това личи от всеки стих в творбите му („До моето първо либе”, „Майце си”, „Хаджи Димитър”, „Борба”, Обесването на Васил Левски”, „Патриот” и др.). Поетът завладява читателите, вдъхва им увереност безпределна обич. И макар малко на брой, стихотворенията му разкриват напълно неговия вътрешен свят: мечтите, желанията, копнежите, болките, страданията - близки, човешки, истински и същевременно толкова извисени, недостижими.
Всеки има право на избор. Всеки може да избере какъв път да поеме и как да живее живота си. Христо Ботев също избира, но за разлика от останалите, предпочита България пред личния си живот, който остава на заден план. Избира да отдаде сърцето си, живота си на родината. Цялото му същество е обсебено от мисълта за неволите на отечеството и от желанието да направи всичко възможно ситуацията да се промени.
Вярно е, че всеки повече или по-малко е патриот, но едва ли някой би стигнал толкова далеч в преклонението си пред България. Раздялата с най-близките (майката и либето), обричането на многобройни опасности, непрекъснатата несигурност, рискът за живота едва ли изглеждат привлекателни пред перспективата за едно спокойно и тихо съществуване. И колкото и да е тъжно, това е достатъчно, за да накара почти всеки да се замисли и в крайна сметка - да реши, че няма смисъл да поема пътя на борбата. За Христо Ботев обаче това въобще няма значение - опасностите, премеждията, носталгията по родния дом не са в състояние да отклонят пламенния патриот от за-ветната цел. Той знае каква е цената, която трябва да плати, но въпреки това (или може би точно заради това) избира да умре за България, вместо да води робско съществуване. Вярно е, ще срещне смъртта, но смъртта за освобождението на родината. И той предпочита нея пред живота с най-близките си хора, но в поробеното отечество, защото:
Тоз, който падне в бой за свобода,
топ не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят...
(„Хаджи Димитър”)
Най-болезнено обаче не е излагането на опасности, а раздялата с майката и с бащиния дом, с всичко близко и родно. Лирическият герой тук отново се изправя пред жестоката дилема - да избере между любовта към майка си и любовта към родината. Патриотизмът надделява, но това не означава, че той не е привързан към близките си или пък че не ги обича достатъчно. В действителност не е така и това прави избора му още по-труден и по-мъчителен. За никого не е лесно да се раздели с майка си, особено, когато знае, че причинява огромна болка и на нея. Лирическият говорител отново съвсем точно изразява чувствата на твореца, разкрива съкровените му копнежи и въжделения, както и скритата му мъка:
Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да Видим двама;
сила усещах - що не желаях?
Но за вси желби приготви яма!
Една сал клета, една остана;
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...
(„Майце си”)
Още от древността майчинството се счита за свещено, а майката е първичното начало, от което започва животът. За Христо Ботев майката е не само тази, която му е дала живот, а и най-близкият му човек; единственият, с когото може да сподели мечтите и болките си; единственият, който може да го разбере и да го подкрепи в труден момент. Стиховете са пропити с толкова мъка и същевременно с толкова мрачна решителност, че поетът буди съчувствие. Той се лишава от най-скъпото си в името на България и на борбата за освобождение, а това вече е достойно за възхищение и преклонение. И въпреки това раздялата не отслабва чувствата на лирическия герой (който съвпада почти навсякъде с твореца), а само засилва мъката му:
Освен теб, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя; сърце догаря!
(„Майце си”)
Изборът на твореца е направен отдавна и нищо не е в състояние да го накара да се върне назад. Може да изглежда безразсъдно или нелогично, но всъщност лирическият герой знае каква е цената, която трябва да плати - унищожението на личните си чувства. Любовта към майка му, към бащиното огнище, към всичко близко и познато остава на заден план, пренебрегвана и потискана. Това е единственият начин да се отдаде изцяло на мисълта за борбата и за освобождението на България. В нейно име и заради нея героят унищожава част от себе си и се опитва да превъзмогне болката, за да продължи напред:
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз вече тлея,
че мойта младост слана попари!
(„Майце си”)
Обичта към майката не е единственото, което борецът за свобода трябва да преодолее. Раздялата с любимата е дори по-трудна и по-болезнена, но и тя не може да отклони героя от избрания път.
Мъчителното раздвоение на твореца и копнежът по любимата са разкрити най-добре в стихотворението „До моето първо либе”, което може да се възприеме като изповед на най-съкровените чувства на поета или пък като молба към либето да разбере мотивите за решението му:
Ти имаш глас чуден - млада си,
но чуйш ли как пее гората ?
Чуйш ли как плачат сиромаси?
За тоз глас ми копней душата,
и там тегли сърце ранено,
там, де е се с кърви облено!
„До моето първо либе”
Любимата на лирическия герой, към която е насочена изповедта му, също е изправена пред избор - трябва да приеме решението на революционера или да изгуби мъжа, когото обича. Разбира се, това не означава, че тя е в безизходица или пък че е заставена да избира. Целта на лирическия говорител е по-скоро да накара либето си да се замисли върху проблемите, които го вълнуват, и да се опита да го разбере, да приеме мисълта, че за него България и борбата за освобождението й са на първо място:
Остави таз песен любовна,
не Вливай ми в сърце отрова, -
млад съм аз, но младост не помня,
пък и да помня, не ровя
туй, що съм ази намразил
и пред тебе с крака погазил.
„До моето първо либе”
Всъщност в тази творба се разкрива и мечтата на Христо Ботев - да открие девойка, която разбира желанията и стремежите на любимия си, подкрепя го и е съпричастна към проблемите, които го вълнуват. Много е важно тя да осъзнае, че за истинския борец за свобода, отдаден изцяло на каузата си, личните чувства са на второ място. За никоя жена не е лесно да свикне с подобна мисъл, още по-малко да я приеме като факт, но въпреки това лирическият герой търси разбиране от либето си и се надява, че с любовта си ще я приобщи към всенародното българско дело - жадуваното освобождение:
Запей и ти песен такава,
запей ми, девойко, на жалост,
запей как брат брата продава,
как гинат сили и младост,
как плаче сирота вдовица,
и как теглят без дом дечица!
Запей, или млъкни, махни се!
Сърце ми Веч трепти - ще хвръкне,
ще хвръкне, изгоро, - свести се!
Там, де земя гърми и тътне
от викове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни...
„До моето първо либе”
Всъщност от значение са истинските мотиви на героя, които го карат да се отрече от близките си и да се посвети изцяло на България - любовта към родината, чувството за дълг, за отговорност пред народа. Неговият патриотизъм е безкористен, самоотвержен. Във всяка Ботева творба проличава не само пламенният му патриотизъм, а и безпредел-ната му обич към отечеството - обич, колкото болезнена, толкова и сладка, но даваща му сила да продължава напред. И колкото и странно да изглежда днес подобна ситуация, за Христо Ботев любовта към България и вечният стремеж за подобряване на положението й са нещо съвсем естествено. Тази любов му дава сили, този стремеж го крепи по пътя му към заветното освобождение - жадувано, но трудно постижимо:
О, махни тез думи отровни!
Чуй как стене гора и шума,
чуй как ечат бури вековни,
как нареждат дума по дума -
приказки за стари времена
и песни за нови теглила!
„До моето първо либе”
Наред с болката от раздялата с най-близките, в стихотворенията личи и дълбоката скръб на поета от робското тегло на българския народ. Поробени, безправни, безволеви, хората имат нужда от повдигане на духа и от лидер, който да ги поведе на борба за освобождение. Личните чувства и страдания на лирическия герой отново остават на заден план, от първостепенно значение са теглилата на народа. Трудно е да се определи какво точно е отношението на твореца, но навсякъде личат неговата съпричастност към проблемите, болката и желанието му да помогне, защото също е част от този народ:
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъп грозно грачиш?
Ох, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас в пустиня.
„Обесването на Васил Левски”
Христо Ботев обаче е безсилен да промени начина на мислене и робската психика на народа - той може да го поведе на борба, но не е по силите му да се справи с векове насажданите норми и разбирания. А за автора е ясно, че единственият изход е българите сами да вземат съдбата си в свои ръце. Никой друг не би могъл да помогне. Вярно е, че е трудно, но не и невъзможно. Революционерът осъзнава, че преди всичко са нужни вяра и желание за борба. Едва след това може да се мисли за освобождение - не само от робството, но и от робския начин на мислене:
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи,
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със Вяра:
мълчи, моли се, кога те бият,
кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай.
„Борба”
За Христо Ботев не по-малко тревожен е и проблемът за лъжепатриотите и за всички предатели, които са „вълци във овчи кожи” („Борба”). Поетът счита вътрешните, скритите врагове за много по-опасни от външните. На всички е известно какво могат да очакват от турците, а това улеснява и начините за противодействие. Евентуалните предатели и лъжепатриоти обаче биха били много по-страшни и по-обезпокояващи. Това е още един проблем, който борецът за свобода засяга в творбите си. Най-ясно той е откроен в стихотворението „Патриот”:
Патриот е - душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!
И всекиму добро струва,
само знайте, за парата,
като човек - що да прави?
Продава си и душата.
Но въпреки трудностите и проблемите, поетът не губи вярата си в светлото бъдеще и това е най-важното. Той вярва, че освобождението е близко, просто са нужни малко усилия, за да стане България отново независима държава. Вярва и в народа, в хората, които са му братя по съдба. Дори и в най-мрачните му стихотворения проблясва някаква надежда - понякога е невидима, но винаги съществува, макар и скрита. И все пак Христо Ботев няма да има нито вяра, нито надежда, ако не обича България от цялата си душа и ако не е отдаден докрай на борбата за освобождение. Именно любовта към родината го поддържа в моментите на най-тежки изпитания, дава му сили и увереност, че и след него някой ще пее:
Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!
„Хаджи Димитър”
Във всички Ботеви творби може да се открие неговият естетически идеал. Лирическият му герой е извисен, отдаден изцяло на родината си, жадуващ освобождението й и готов на всичко заради нея. Той е носител на прекрасното и е класически тип трагически герой - изправен пред жесток и съдбоносен избор, той се отказва доброволно от чувствата и от личния си живот, за да поеме по трудния път на борбата - без никакви колебания и без никакви съмнения. Причинява болка на себе си и на най-близките си хора, но решението му е окончателно и той е убеден, че това е единственият правилен избор:
Юнакът тегло не търпи -
ала съм думал и думам:
Блазе му, който умее
за чест и воля да мъсти -
доброму добро да прави,
лошия с ножа по глава, -
пък ще си викна песента!
„Хайдути”
Христо Ботев отдавна е признат за национален герой, за идеал, който всички искат да следват, за човек, на когото всички се възхищават. Той е безстрашен борец за свобода, въздействащ творец, син на България. Неговата личност, устремена винаги напред, вперила поглед в бъдещето, което ще донесе освобождението на народа, е достойна за възхищение и преклонение. Ето защо не е достатъчно споменът за Христо Ботев да се възкресява само на втори юни. Нека той се превърне в идеал за всеки съвременен човек, готов да се посвети само и единствено на отечеството си и нека напомня на всички за славното минало на България с надеждата, че бъдещето ще е още по-красиво.
