За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев
ХРИСТО БОТЕВ
БОТЕВОТО СТРАДАНИЕ - НАДЛИЧНОСТНА МЯРА ЗА ПРОТЕСТ И БОРБА
Тъмни протестни стихии бушуват в съзнанието на Ботевия лирически герой. Словото е пронизано с дълбока трагична изповедност, а стихът води към метафоричните пространства на едно вечно страдание, ненадмогнато от мита и народната песен, но почувствано като лична съдба от творец и поетически АЗ.
Символните измерения на мрака са най-точният и адекватен израз на гняв, протест и рушене, носени от праисторически времена в душата на българина. Бурята от негативни емоции, човешки пристрастия и депресивни психосъстояния в Ботевата поезия е надличностна. Тя идва от миналото, но нейния глас творецът дочува и от апокалиптичните пространства на бъдещето. Ботевият лирически АЗ събира в душата си тъмните потоци на преживяно или пророчески видяно време. Затова и художественото настояще на поетичните изповеди е изпълнено с тъга, мрак и безкрайно страдание:
В тъги, в неволи младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде...
(„Борба”)
Миналото и бъдещето сякаш прокобяват вечна тъга, осланила и превърнала в „люто язвена”младостта на всички живели или бъдещи поколения българи:
млад съм аз, но младост не помня...
(„До моето първо либе”)
В индивидуалното съзнание на лирическия АЗ са живи стоновете на колективно българско страдание, в което митологични и бъдещи времена се сливат. Пространството на спомена носи тежкото наследство на миналото и трагичното предчувствие на поет и народ за бъдещето. Споменът „тежи”о! събрано, неизплакано и неизвикано зло. То е тъмният белег на душата:
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памят често повтаря,
В гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
(„Борба”)
Родовата памет е „злобна”. Тя е наследена от лирическото съзнание на Ботевия поетичен АЗ. Това е залогът, платен във времето от поколения българи с тъмна, робска участ. Погледът е мрачен, а мисълта няма посока. Търсенията нямат цел. Идеята за национално бъдеще не съществува. Библейско страдание обгръща душата на лирическия .герой. Рушат се нравствените устои на националното съзнание. „Умът” не на отделния индивид, а на цял народ „не види” светлата пътека на избавлението. Християнските постулати за добро са девалвирани. Надеждата е мъртва. Неслучайно се лута духьт из „сън мъртвешки”. Вярата е без стойности. Тя е тъмен гняв и „злобна памят”прел осъзнатата безнадеждност на вечния робски мрак, лишил душата на българина от интимния уют на любовното чувство:
Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова
в тез гърди веч любов не грее и не можеш я ти събуди
(„До моето първо либе”)
Ботевият лирически герой получава като национално наследство от съхранената родова памет на дедите - тъга, неволя и „лютоязвена” младост. Той е млад на години, но носи дълголетното страдание на трагично национално минало. Затова има „спомени тежки” и младост не помни. „Умът” светло национално бъдеще „не Види”. Поетичната риторика във вътрешния обем на Ботевия стих натежава: Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз рабска люлка люлее? („Елегия”) Елегичното настроение градира трагичните риторични питания:
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
„Търпи, и ще си спасиш душата”?!
Той ли, ил някой негов наместник?
Той ли? - кажи ми.
(„Елегия”)
Мълчанието акумулира тревога. Светлите пориви на търсещото поетично съзнание отстъпват. Потъват сред мрака на трагичната национална памет. Злото е навсякъде. То е в духа, в помислите и сърцето. Мрачни и апокалиптично безнадеждни са изповедите на Ботевия лирически герой. Те чертаят пространството на вечно зло - синоним на вечна робска орис:
там, де скръб дълбока владее,
Де сичко е с рани покрито
и сърце зло В злоба обвито!
(„До моето първо либе”)
Тъмна и мрачна е песента на легендата, обвързала минало и бъдеще със страшния приказен мит за вечния робски делник на българина. Поетичният АЗ се обръща към всички: към любима, към майка, към цял народ. Призивът му е интимен,съкровен, индивидуално насочен:
Чуй как стене гора и шума,
чуй как ечат бури вековни,
как нареждат дума по дума -
приказки за стари времена
и песни за нови теглила!
(„До моето първо либе”)
Резонансът на събудените от тъмен спомен души звучи в стиховете на Ботевата „Елегия”:
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода
Борбата срещу вечното зло е универсална по нравствен мащаб и мъчително трагична по национално съдържание:
Свестните у нас считат за луди, глупецът вредом секи почита - че страх от Бога било начало на сяка мъдрост - камък основен, за да положи на лъжи святи, а ум човешки да екове навек в окови тежки! „Бой се от Бога, почитай царя!” Свещена глупост! Векове цели разум и совест с нея се борят; борци са в мъки, в неволи мрели. („Борба”)
Ботев изправя гневно духовната сила на своя протест срещу универсума на вечното зло. Отрича робската картина на света. Иронизира смирението пред обруганите олтари на страха и човешкото унижение:
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи:
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със Вяра;
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род В потомство
ден и нощ - вечно тук преминува.
(„Борба”)
Родова мъка, национална тъга и библейско зло се сливат в гласовете на Ботевата трагична песен, която той долавя от света на отвъдното. В нея звучат предсмъртните стонове на мъченици и герои:
Там, де земя гърми и тътне
от викове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни...
(„До моето първо либе”)
Смъртта е „тих пристан”, приютила човешки и националноисторически съдби. Тя се оказва митологично красива и езически одухотворена, неистово пожелана като единствено възможна среща с доброто, реално несъществуващо в света:
Там... там буря кърши клонове,
а сабля ги свива на Венец:
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!
(„До моето първо либе”)
Любовта и омразата в Ботевата поезия имат странна диалектика на своето вътрешно противоречиво единство. Те изразяват контрастност на духа и емоционалните изживявания, но са и художествен код за дешифриране философските представи на твореца за сложния противоречив смисъл на екзистенциалните понятия - живот и смърт. Те са надбитийни, взаимно проникват едно в друго. Вариативно разменят художествените си функции. Появява се усещане за „мъртвило” в реалния човешки живот и мистична радост от спиритуалното надмогване на тленно земното чрез абстрактната философска идея за „живот след смъртта” или както е в поетическата визия на Ботев: „живот в апокалиптичното пространство на смъртта”. Доказателство за това твърдение е одухотвореният митологемен образ на отвъдното, мамещ с красивата, „мила усмивка” на смъртта. В тази надбитийна представа за добро и зло, респективно за мъка и щастие, животът и смъртта са с разколебани екзистенциални стойности. Носят ново философско съдържание. Надмогването на вечното зло в живота чрез худо-жествената фикция и поетичната визия проектира ореолен образ на смъртта, близък до езическите представи за прекрасното в отвъдния свят.
Не е случаен възгласът на Ботевия поетичен АЗ:
Ах, тез песни и таз усмивка
кой глас ще ми викне, запее?
(„До моето първо либе”)
Условното проектиране на друг свят на добро, макар и абстрактен, и дори есхатологичен, изисква нов ритуал, нов обреден жест:
Кървава да вдигна напивка,
от коя и любов немее...
(„До моето първо либе”)
Пожелателната глаголна форма „да вдигна” асоциативно обвързва странната логика на метафората „кървава - напивка”с древни езически ритуали, опазени в духовната памет на поколенията. Витална сила възкресява емоционалните стойности на любовта. Тя не е традиционна и позната. Това е нова национална страст: „от коя и любов немее”. Надземно и надбитийно е щастието на лирическия АЗ: пък тогаз и сам ще запея що любя и за що милея!... („До моето първо либе”) Смърт в името на живота и живот заради красива жертвена смърт - това е вечният кръг на Ботевото поетическо страдание в името на родината. Водещият лиричен глас на неговата поезия е „Свобода или смърт юнашка!”. Силата за надличностно надмогване на страданието идва от древните корени на българския дух. Гласовете на минало и бъдеще се срещат в изповедите на Ботевото лирическо съзнание. В него е събрано трагичното неспокойствие на търсещия човешки дух, обречен на вечно страдание.
