В темпоралната двуизмерност на традицията между миналото и бъдещето отеква гласът на гениите. За България геният е Ботев. Той трансформира нашето вековно духовно наследство в личностно и национално самосъзнание, обедини неписаните норми на старината, нравствено естетическата й ценностна система с модерни за епохата философски рефлексии, с жаждите и интелекта на съвременността. И това е неговото художествено послание.
Когато говорим за Ботевите стихове и националната традиция, първо чуваме ехото на песенния фолклор - онези прастари запеви и прастари слова, родов герб на народната битийност. Поривът на европейския XIX век - „Назад към вечния фолклор!”, силно отзвучава и у нас: братя Миладинови, Петко Славейков... мистериозната Веда Словена... Обаче в специфичната обстановка на Балканите народното песенно обкръжение е по-осезаемо и от присъствието на поробителя. Оттам силните фолклорни навеи в личното творчество и преди Ботев. Но той ги акцентира проблемно емоционално и ги наложи ка-то неотменен елемент на литературата ни. Мощната му поезия създаде и мощна традиция, която като глинения пласт остава недокосната от пороите.
За Ботев фолклорът е духовна реалия без граници във времето: теми, образи, митология, морален критерий, стилно-езикова система, многовариантна мелодия..., създала специфичната интонация на поетическата му фраза, особено в „Хайдути” и „На прощаване”, недостижима при превод. Балканът, самодивите, бесилото, хайдутинът... смъртта и животът след нея... това внушително художествено присъствие е проникнало дълбоко в корените на нашата индивидуална и колективна екзистенция. Ако фолклорът е профилът на всяка национална традиция, Ботев въздигна нашия фолклор в литературна традиция, която годините съхраняват с минимални трансформации; наложи я като съществена черта на поезията ни, независимо от все по-епизодичните й преки изяви.
Фолклорното влияние при Ботев е елемент на поетиката (въпрос, проучван многократно от изследователите), но и на светоусещането. Емануил Попдимитров отбелязва: „В първия период от поетическото развитие на Ботев... литератор и народен певец се сливат в един по-висш синтез - веднъж завинаги и неповторимо.” В определени моменти лирическият субект дори заема позата на народния певец, превъплъщава се в неговия образ, заличил границите с епохата на песенното творчество в „До моето първо либе”: „кой глас ще ми викне, запее?”... „ пък тогаз и сам ще запея/ що любя и за що милея!...”, или в края на встъплението към „Хайдути” - „пък ще си викна песента”!”; в „Хаджи Димитър” апотеозната линия отново следва същата насока - „и певци песни за него пеят...”
Ботев е сродна душа с великите романтици на XIX век. Такъв е в живота и словата. И в автохарактеристиката: „Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите.” Той е романтик по дух и по стечение на обстоятелствата; героите му - също, макар и конкретно български образи сред исторически българското - Хаджи Димитър, Васил Левски или персонажите от наративната линия (Чавдар, бунтовникът...). Границата между герои и лирически субект ту се скъсява, ту се раздалечава, но всички те остават художествено вариантни на една и съща духовност, както изобщо много често в лириката. Поетът избира екстремални ситу-ации и екстремални прояви, а онази епоха му ги предлага щедро и без условности. Поезията му е естетическа проекция на авторовото АЗ, негово огледално' отражение, пълно покритие, доказано от Радецки и Вола. Антон Страшимиров подчертава: „Няма личност и поет у Ботева; той е единна същност. Няма също народ и Ботев: единна същност са.” Ботев е романтично краен в агресивната си пристрастност, в извънредно широката проблемно емоционална гама на поезията си, надпределна за 18 стихотворения; краен е в любовта и омразата, в самотата; самота, понесла кръста на един идеал - свободата.
Най-често понятието свобода при Ботев се разглежда „математически” разграфено: национална, социална, всечовешка. Но тя е необхватна, много-измерима категория - тя е целият духовен свят на лирическия герой, същност на екзистенцията, негова лична и на човечеството - философия и съдба, а връзката герой - свобода, запазвайки конкретно националното съдържание, приема общовалидно романтични черти, така както и основните водещи мотиви в Ботевата поезия: борба, безсмъртие, красота... Няма друг български поет, за когото свободата да е толкова мащабно понятие, подчинило ця-лостното съществуване на човека. Българската традиция в тази сфера, още от средновековната литература, е много силна, но Ботев я осмисля етично философски и точно в трактовката на свободата едни от най-големите ни поети съзнателно търсят и външно видима близост с Ботевите стихове - Пенчо Славейков (Пролог към „Кървава песен”), Яворов, Вапцаров...
Проблемът „свобода” е концептуално ядро в Ботевата поезия, богато и многостранно художествено интерпретиран, лична реакция на лирическия субект в бурно необхватни емоционални амплитуди. Още в първите стихотворения се налага преди всичко съзнанието за липсата на свобода и произтичащите последици - болка, разочарование, самота („Към брата си”, „Майце си”). Така заложеният проблем, без да губи психологическия си нерв, се разгръща, подчинява изцяло битието на героя, пре-раства в озлобление („В механата”), в „самоотречение” („Хайдути”, „Борба”...). Свободата, като всеизчерпващ духовен стремеж, приема абсолютизирани измерения. Тя е всичко: животът, любовта, смъртта... Не съществува в реалността и никога не е съществувала („Борба”), но поетът я предусеща някъде далеч, неясно къде в бъдещето - празник на „братята сюрмаси”, просветление на собствената си душа:
кипи борбата и с стъпки бързи
Върви към своя свещени конец...
Ще викнем ние: „Хляб или свинец!”
Това, само че не е победата - това е решимост да се стигне до край. Единствено в конкретно национален план свободата е виртуална реалност и в „На прощаване” народното тържество е опредметено детайлизирано - картината на хорото обаче е мираж, не действителност.
В сравнение с Раковски, Чинтулов, Каравелов..., при Ботев проблемът „свобода” приема твърде по-различна философско поетическа битийност - не изцяло обществен, но и лично екзистенциален абсолют с романтично максималистични очертания, смисъл на земния път, едновременно светоотношение, индивидуална духовна потребност, мечта, която оправдава жертвите и отвежда към живот след смъртта - понятие, изведено в извънрелигиозните пространства, национални и универсални: памет, история, бъдеще:
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
В Ботевата поезия индивидуалното отвежда към всеобщото и обратно. Затова липсата на свобода слага такъв трагичен печат върху художествения му свят - всички герои са подчертано трагически: лирическият субект, народът, човечеството..., а в „Към брата си” дори мечтите са „мрачни”. Наистина, най-често срещаме думата „майко” и вариантните „майнольо”, „мале”, но непосредствено след нея идва „смърт”, несравнимо по-често от „свобода”. Почти няма стихотворение, в което да не присъства смъртта-реалност, спомен, обреченост. Свободата е мечта; смъртта - настояще, неизменно и необратимо, предчувствие в борбата, очакване („Подкрепи и мен ръката, / та кога въстане робът, / в редовете на борбата/да си найда и аз гробът!” - „Моята молитва”,). Още в първите творби съвсем категорично, без капка колебание и съмнение, този мотив звучи като фатален камбанен звън: „да изпълним дума заветна - /на смърт, братко, на смърт да вървим” („Дялба”). В следващите години мотивът „самоотречение” се разгръща, граничещ с най-чист фанатизъм. Понятието подвиг не съществува, има само смърт, а двата полюса „свобода - смърт” еволюират от конкретното към философското и то най-подчертано там, където поетическата визия се среща с историята („Хаджи Димитър”, „Обесването на Васил Левски”).
Д-р Кръстев говори за Ботевата „концепция за смъртта като живот”, концепция, която създава и обяснява удивителния жизнен импулс на тази дълбоко трагична по същност поезия. Тук на всяка крачка властва смъртта, но общото усещане е за криле, за взривен подем на човешкия дух. И баладата „Хаджи Димитър” не е траурно заупокойна молитва, а просветление, тържествен химн, който извежда нравствените ценности в други наджитейски измерения и великият стих: „ Тоз, който падне в бой за свобода, /той не умира”, звучи като заклинание. Сякаш присъстваме на тайнствен ритуал: митичното прелива в анимизирането на света като човешки дишаща общност, смъртта-вечност изгубва сковаващата си власт и триединството свобода-борба-смърт контрапунктно се допълва от внушението на декора („Пейте, робини,/ тез тъжни песни! Грей и ти, слънце, /в таз робска земя!”).
При Ботев нравствено обществените категории преливат една в друга: интимно-национално; митологично-историческо; романтично-трезво аналитично... Точно този аналитизъм, на пръв поглед така неприсъщ на Ботевата експанзивност, потиска ро-мантичното начало и в поезията му илюзиите са стъпкани от горчиви истини: извечното лице на света: „това царство кърваво, грешно, /царство на подлост, разврат и сълзи”: трагизмът като човешка битийност; безсилието на бореца - „борци са В мъки, в неволи мрели, / но кажи, що са могли да сторят/”Поетът не споменава директно за безсилие, но то се налага като обобщение: от младежката горест - „Нищо, нищо! Отзив няма” („Към брата си”) - до открито сатиричната злоба в „Елегия”, от агресивния гняв във „В механата” и мрачната констатация в „Борба” - „нито надежда от сън мъртвешки/ да можеш свестен човек събуди”. Осъзнатото безсилие пред това „зло безконечно” е драматическо изживяване. Защото трагедията е всеобща, извечна и героят е един от „братята сюрмаси”. Но в драмата си е сам; дистанцията е изпълнена с чувство за вина („ние без срам, без укор, броиме време, / откак е в хомот нашата шия” („Елегия”).
При Ботев всяко понятие има огромен смислов заряд - безсилието също. Безсилие, заредено с непримиримост. Както десетилетия по-късно непримирението ще задълбочава депресията на героя в Яворовата лирика. Само че това не е влияние, нито традиция, а темперамент, ген, неподвластен на нищо.
Като мото на Ботевите стихове бихме могли да изведем двойния контраст „любя - мразя” - „свобода - смърт”. Макар и не синонимни, те са твърде близки концептуално и емоционално. Така ярко изявен контраст ще открием в началото на века при Яворов, Дебелянов... „ светлина - мрак”; „вяра -безверие”. Но там в различните периоди за всеки творец везните клонят в една или в друга посока. При Ботев полюсните „любя - мразя”, „свобода - смърт”са заложени в лирическия субект от самото начало и не претърпяват никакви промени. Те са романтично абсолютни за цял живот. „Любя”е без степени и нюанси, строго концентрирано: свободата, майката, „бащиното огнище”, „братята сюрмаси”, Балкана, либето... Тук няма ред. Всичко е на първо място. „Мразя”е многостепенно понятие, често синонимно със злоба, избликнала в ударните определения „глупци”, „идиоти”, заредено с решимост, гняв, безсилие; затова е така аргументирано разгърнато.
Ботев приобщи световната история към българския духовен свят и, от друга страна, националната ни драма към световната история. Пределно свързан с родното като участ, фолклор, спомен, любов..., той е първият наш световен поет по светоусещане и обзор на мисълта. Съвременен е не само за своята епоха. Завинаги. И в стиховете му редица общочовешки категории приемат константен характер: конфликтът „разум и съвест” - „тиранство и зло” или „Светът, привикнал хомот да влачи... тежка желязна ръка целува,/лъжливи уста слуша със вяра”. Ботевата революционна поезия е психологичес-ки заредена, а лирическият субект - разпънат на кръста на времето, личност със своя интимност, в която се срещат черти на романтичния и модерния човек. В душата му се блъскат крайности, там има всичко освен съжаление и отстъпление. Това определя цялостното му отношение към света. Със своя емоционално усложнен драматично психологически свят, едновременно обществено национален и строго индивидуален, Ботев откри новата ни поезия. Може би д-р Кръстьо Кръстев най-точно синтезира мисията му в развоя на нашата литература и нашето народностно съзнание: „Ако и ненадминат нито като творец на образи, нито в глъбината на своето поетическо прозрение, - истинското величие на Ботйова не е в това, което той е създал, а в пътищата на развитие, които неговите творения положиха на идещите след него художници на словото.”
