Около творческата биография на това Ботево стихотворение се носи една легенда, която пък аргументирано се отрича от суровата историческа достоверност: Стоян Заимов твърди, че то е написано през 1870 г., когато авторът му и някой си Иванович пребивават на безлюден дунавски остров между Измаил и Тулча, като четял книгата на Захари Стоянов „Христо Ботйов - опит за биография”, той си припомнил разказа на самия поет за робинзоновския му живот. И от себе си допълва: „ Там, на онзи необитаем Дунавски остров, пред димящата се тенджера и около огнището, неговият силен и смел ум заповяда на силната му и творческа фантазия да нарисува живи картини - подшушна на музикалното му ухо да си комбинира музикални ритми, - заповяда на езика му да приготви най-енергичната реч. И когато фантазията, ухото, езикът изпълниха заповедта на силния и смел ум, то с един размах, на един „сулук” изскочиха из устата на българския поет всекиму известните стихотворения „Борба” и „Моята молитва”... Предметните стихотворения той декламирал пред себе си, за себе си, по бреговете и между върбалаците на островчето. Това се потвьрдява още и от следующето обстоятелство, че две години преди да бъдат отпечатани предметните стихотворения било в „Дума”, било в „Независимост”, те били разпявани от хъшлаците емигранти по браилските и галацките механи. Стихотворенията са циркулирали между емиграцията, без да се знае авторът им.”
Друга е версията на Иван и Цвета Унджиеви. Те поставят произведението в идейно-политическия контекст на следващата година. И намират в него отразено „душевното състояние на поета през пролетта на 1871 г. - неговите напрегнати търсения, идейната му зрялост и политическа мъдрост, глъбината на философските му прозрения, революционния му оптимизъм”. И доразвиват доказателствата си: „В „Борба”, както и в „Смешен плач”, светят отблясъците на парижките пожари, усеща се барутният дим от парижките барикади. „Тук митът и реалността се допълват идеално, защото няма съмнение, че „Борба” на Христо Ботев представлява една образна поетическа философия на обществено-политическото развитие, на човешкия прогрес, на европейските и световните тежнения за свобода, разум, щастие, лично достойнство, извоювани чрез пряко участие в борбата срещу вековната заблуда и натрапваното зло, срещу оковите на религиозния фанатизъм и на социалната несправедливост. Истина е, че творбата е плод на „най-енергичната реч”на поета и увлича с невероятната сила и страст на възгледите му, на постановките, на доводите в защита на всичко полезно и в отричането на всичко ретроградно, потискащо и убийствено, където и да се намират неговите корени. Това е кипящо Ботево откровение, което се родее и текстуално, а и емоционално (по пътя на желязната логика и на категоричните основания!) с „До моето първо либе”, „Моята молитва” и с акцентите на статията „Решен ли е черковният въпрос”.
Интересно е да се знае и самата „процедура” около двете редакции на стихотворението. Най-напред то е публикувано в „Дума на българските емигранти” през 1871 г. и завършва с „бог не наказва когото мрази...” Отбелязано е даже, че текстът „следва”. Проф. Петър Динеков, един от видните ботевоведи, допуска, че Христо Ботев е имал намерение - „да развие последната част по-широко, да предаде по-богато и емоционално борбата, която човечеството води, да я мотивира по-убедително и по-логично с оглед на трудностите, които са изтъкнати в първата част - невежеството, лъжата, които пречат на народа да поведе тая борба. Обаче „Дума” спира, Ботев не написва продължението. Той се връща към него едва в 1875 г., когато подготвя книжката „Песни и стихотворения”, и дава на творбата един наистина силен, но кратък и лаконичен завършек.”
Спирам се на тези едри фрагменти от раждането на най-яркото социалнополитическо стихотворение в нашата поезия, защото са поучителни както за творческия процес при Христо Ботев, за еруптивната същност на таланта му, за органичната неделимост между неговата революционна, публицистична и поетическа дейност, така и за обаянието на гениалното му дело. То предизвиква сред съвременниците и почитателите на великия българин искрено желание за митове и легенди, за интригуваща житейска и творческа „екзотичност”. И сплита в поведението и в литературната му дейност всекидневната суровост с най-причудливата приказност. Ако познаваме в подробности обстоятелствата и подбудите, съпровождащи или възникнали при написването на отделните произведения от всички жанрове, ще затвърдим убеждението си за безпрекословната свързаност на Ботевата гражданска и писателска активност, за техния дълбок и здрав стожер в конкретната действителност, за постоянния им адрес към лица, събития, условия, посветени на борбата за прогрес и господство на човешкия разум...
В композицията на „Борба” до известна степен - ала само условно! - можем да говорим за основни обстоятелствено-емоционални „звена”, тъй като е ясна избликващата, мисловно-чувствената импулсивност на поета, която не търпи граници, а покорява с въздействието си всеки детайл, придава на внушението монолитност, даже и без „допълнението” чрез втората редакция. Не трябва да се допуска дори някаква сянка за припряна довършеност на творбата. Предостатъчни са предварително „отрупаните” доказателства, за да се постави към тях познатият ни финал. Той въплъщава най-образно и недвусмислено революционния патос на лирическия герой. Главният съдържателен прицел е насочен към вътрешния свят на революционера и хуманиста. Напрежението се предава на читателя като че ли още преди съприкосновението му с точните и завладяващи психологически тласъци:
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита...
Ако продължим цитата и установим отношението на поета към безогледно и престъпно забогателите измамници, лицемери, палачи, грабители, обществени мъчители, тогава ще си обясним и градацията в изпепеляващите му изповеди: „кръвта се ядно в жили вълнува, погледът мрачен, умът не Види добро ли, зло ли насреща иде...” Неимоверни са жестоките усилия да се разбият крайъгълните камъни, върху които са изградени отдавна „лъжи святи”, а и да се премахнат „окови тежки”, склещили човешкия „ум”! А без успеха на това заветно стремление никога няма да се разчисти пътят за напредъка на човечеството: страхът ще парализира душите и мечтите на хората, ще продължава пагубното господство на стадото „вълци в овчи кожи”. За тиранията на Соломоновите притчи ще се разкриват благоприятни хоризонти. Светът ще търпи жалкото си вегетиране - ще влачи хомота, ще тачи робството, ще целува „тежка, желязна ръка”. С вяра ще слуша „лъжливи уста”, ще се моли, ще мълчи, ще му пият кръвта змиите. Надеждата ще му бъде в смирението и в разкаянието като на грешник. Друга перспектива не се вижда. Векове наред е било така, та чак досега!
На задъхания емоционален ритъм съответства и стиховата организация на произведението. Композицията е монолитна, без куплетна раздробеност и с подчертана стройност в напиращите и застигащи се дълбоки вътрешни откровения. Преходът между изповедите, които са основният стимул на мащабните обобщения, и конкретните примери от социално-духовния живот на индивида и на обществото не се долавя рязко, тъй като страстта на лирическия герой здраво споява цялата структура на „Борба”. Христо Ботев не търси абстрактни философски понятия, за да придаде видима дълбочина и гражданска внушителност на преживяванията си. Той въвежда политико-религиозната лексика в полемичните аргументи, чрез които изразява своята революционна позиция като развенчава духовници, политици, вестникари, фалшификатори от всякакъв род. Вярата, надеждата и любовта - опори на религиозната пропаганда и упования за интимната хармония на човека, ги няма в гърдите на лирическия му герой, защото са обезсмислени в това разкапано от лицемерие битие. Нужни са нови кумири, създадени от пепелищата на старото време чрез радикалното преустройство на досегашния строй. А техен гарант е революционната борба. Тя е неизменният и сигурен път към прогреса. Това Ботево стихотворение, като символ и образец на една борческа гледна точка, е колкото съкровено-философска, толкова и политико-историческа творба. Може да се каже, че то е с мисионерска мисия в нашата поезия, защото превръща причини, обстоятелства и последици в императивни граждански послания във време на смазваща робска епоха... „Борба” е общочовешко стихотворение. Ботев се е домогнал до световни конфликти, които засягат сблъсъка между прогреса и мракобесието. Категоричната му позиция е в полза на истината и разума, които ненавиждат лъжата и покорството. Идейната острота произтича от апологията на революционното действие като средство да бъде унищожено съществуващото насилие. Велик е усетът за победния край, който издига настоятелния призив за непримиримост и последователност:
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби - зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещени конец...
Ще Викнем ние: „Хляб или свинец!”
Тук нашата национална съдба е видяна през участта и на другите народи. Ударението е сложено върху свободата на личността, смъкнала всякакви унизителни за нея заблуди. Когато говорим за тематична, емоционална, даже и за дословна текстуална близост на това стихотворение с „Моята молитва” и с публицистичната статия „Решен ли е черковният въпрос”, нека имаме предвид най-вече и преди всичко патоса на цитираните Ботеви откровения. Той не се колебае да употреби „крайни”, развенчаващи епитети, за да сепне тържествуващото безумие и неговите носители, да ги прикове с ясни определения, да ги обедини в едно всевалидно и най-сетне изобличено цяло: „свещена глупост”, „царство кърваво”, „зло безконечно”, „лъжи святи”, „обществен мъчител”.
Христо Ботев неспирно внушава, че борбата е неудържима в кипежа си, че настъпва решителният час за разплата - „хляб или свинец”! И затова се моли на своя вътрешен бог да му подкрепи ръката, да го вдъхнови за битката, да си намери гроба сред героите и достойните, да не изстине „буйно сърце на чужбина, /и гласът ми да премине/тихо, като през пустиня!” Революцията - ето го разковничето. Сърцевината на робския проблем е в смазването на всякакво насилие - духовно и физическо. В цитираната статия Ботев издига високо „прогреса на разума човешки”. Мъките, страданията, жертвите, героизмът -всичко вкупом обуславя новото съзнание: „Религията се замени с разумът...”. И „ няма предел умът човешки! Недоволни са народите от настоящето си!... И отвредом човекът е хвърлен в борба - в борба за свобода, за истина”. Това е главното - „Народът се събуди.” Лирическите откровения, споени от идейната убеденост, наистина са изречени на един дъх. Те свистят като безмилостен камшик върху сетива, мисъл, присъди, обобщения, насочвания, призиви. Това не е обикновена поетическа реч, а гейзер от страсти, квалификации, психологически атаки, социални видения, исторически паралели, актуални за лирическия герой послания. Градацията на емоциите има вътрешна, като че ли скрита за погледа, енергия. Тя не личи предварително и не е показна, далеч е от метафоричната ефектност. Дълбоки са обективните причини за нарастващото, всепокоряващо настроение. Язвите на обществения живот, в който бушуват страданията на отделния човек, а и на самото колективно цяло, дават гражданската смелост и творческия порив на Ботев за неговия разтърсващ политически, нравствен, исторически анализ. Това е забележителната характеристика за всеки ред и за всяка дума от поезията и от прозата на гениалния българин... В „Борба” Христо Ботев налага доверието единствено в революцията като спасителна сила, като неизбежен път да се преобрази човешкото съществуване, да се тласне в прогресивна посока социалният развой. Еволюцията е блато, в което господаруват мошеници, продажници, експлоататори на труда и на хорските души! По този начин гениалният поет, както и в цялостното си творчество, страстно, с пълна убеденост, непоколебимо слага кръст върху досегашното закоравяло всекидневие и става яростен пропагандатор на безкомпромисната борба като простор и оръжие за по-бедата и за щастието на угнетените и на поробените народи. В контекста на европейската и на световната литература тази Ботева творба е съюзник и олицетворение на жадувания духовен и материален прогрес. Международната естетическа мисъл съвсем заслужено представя нашия сънародник за „най-висша степен в развитието на българската култура през 70-те години” на миналия век. Това признание за нас е и гордост, и задължение.
