dimitroff.d@gmail.com

Вече четвърт век се занимавам с описание на националните образи на света. Всяка национална цялостност е космо-психо-логос, т. е. единство на природата, националния характер и логиката на мисленето. За да разбера българския дух, националната скала на ценностите, се занимавах отблизо със стихотворенията на Ботев. Както композиторът пише романс, така може и мислителят: подлагайки всяко стихотворение на поета на медитация, през есента на 1980 г. аз написах 20 литературно-философски романса върху стиховоте на Ботев. Именно един от тях върху стихотворението „Майце си" - предлагам в следващите страници. Тук главната тема е: архетиповете на Бащата, Майката, Сина и тяхното съотношение в българството.¹

Относителната значимост на тези образи е показателна за вся­ка национална литература. В Елада и изобщо в Западна Европа е характерен архетипът на Едиповия комплекс: синът убива бащата и се жени за майката. Оттук култът към новото, младото, прогресът, революциите... За Изтока е по-характерно онова, което аз наричам „Рустамов комплекс" бащата убива сина и притежава съпругата-майката-снахата: Рустам убива сина си Сухраб; Иля Муромец Соколник; Иван Грозни, Петър Първи и Тарас Булба - синовете си; свекърът любовник на снаха си, се среща често при Горки. Тук в съзнанието Бащата е по-важен и по-силен от Сина: „отечеството" е именно служене на синовете на бащите - .във „Философия на общото дело" на Фьодоров. За Америка (САЩ) аз си направих извода за „комплекса на Орест" майцеубийството: преселниците два пъти убиват майката: напускайки старата майка-родина и отнасяйки се с новата земя не като с майка, а като със суров материал за преработка.

16.8.80. Как е това при българството? И ето, при Ботев, в неговия душевен свят, има безусловен превес на Майката над Бащата. И това е характерно изобщо за българството.

Откъде се поражда у народа важността на архетипа на Бащата? Ако се изхожда от типа природа, то Бащата обикновено се асоциира с небето (Уран!) и неговият образ е мощен-величав, представителен там, където небето е огромно, обширно. А това е така при равнинните или при морските народи. За руското небе няма препятствия на земята не е като при планинците, където планините са гърдите, изпъкналостите на Майката-земя, надигаща се властно да погълне в себе си небето! И не напразно при такива народи (при грузинците, арменците, при българите, отчасти при гърците от континента) архетипът на Великата Майка е по-важен от архетипа на Бащата. А при кого е велик последният? При юдеите, при арабите, тюрките обитателите на равнините, степите, пустините, платата (като космос на чергарите, космос на Исляма, където Отецът-Аллах е безспорен във властта си над човека).

А ако погледнем от културата и историята, от формирането на социума, на обществото - къде е важен архетипът на Бащата? Разбира се, в онези страни, където държавността и войнствеността са важни, принципни за съществуването на същината и истината за дадения народ.

Но за българите това не бива да се каже: те може да са имали или да са нямали своя държава (както я е имало и нямало в историята), а същността им и без нея, и без това умее да се държи в битието. Държавността и войнствеността тук, така да се каже, са факултативни, незадължителни, вторични - не чрез тях се изразяват и се държат същността и животът. Но това обстоятелство е фатално за архетипа на Бащата в такава страна: той е недостатъчно значителен и важен, и почтен, и незаменим. Напротив: той е унижен и смален, приземен - такива са възприемали постоянно бащите си българските деца - и са свикнали да не ги ценят високо, да не вземат пример от тях... Затова пък - Майката!... Нейната архетипична роля в българския мироглед е нараствала в същата степен, в която е отмирал-отслабвал архетипът на Бащата. Не на­празно и при нашия поет има така много образи на Майката и обръщения към нея - и толкова оскъдно в това отношение е обръщението към Бащата... А нали неговият баща е бил забележителен човек: Ботьо Петков - виден деец на Българското възраждане и просвещение: учител, преводач, просветител... Но и той не е могъл в съзнанието дори на толкова чувствителния си син-поет да преодолее вродено-априорната вътрешна адресираност Психеята на българина: ориентацията преди всичко към Майката. И вилната като фигура личност на Ботевия баща се е възприемала като частен случай и изключение, и не е могла да остави еднаква по сила следа в дутата на сина, та да може той да си съперничи с дебелия пласт на историческия устав и състава на народната Психея, на „колективно безсъзнателното", в което Майката е велика и най-дълбоко вдълбана и паметта .

От мъжките образи по-скоро Дядото (а не Бащата) е важен в българството („Я надуй, дядо, кавала..."). И Синът („твой един син, о, Българийо") - при което е Син не на Бащата, а на Майката. Прелистих отново стиховете и обърнах внимание на „семействеността-домашността" на названията адресати на стихотворенията „Майце си", „Към брата си", „Ней", „До моето първо либе" цяла задруга от адресати: в тяхното хоро, топло и семейно, се грее душата на поета, гледайки и кьм външни адресати, и към битки с тях... Та от 20 стихотворения толкова са за дома-семейството! -такъв коефициент на домашно-родствеността е също показателен. Не ще срещнем такт.в например при руските поети: те са стеснителни към семейството-дома, свенливи и като че ли мълчаливо се предполага, че това трябва да остане зад прага на общозначимото слово-логос, че е нещо срамно-частно-лично . . . Тук не се почитат домът-семейство-кръв-род и своите роднини като натрапници, напомнящи за моята и така особено-излишна и срамна природност: зад прага се оставят и логосът, и естетическото възприятие, и творчеството .

А в България целият този ареал и кръвно-роднински пласт не е срамен, а напротив: смята се за очевиден и словесен, и членоразделен; за категория на изразимостта и изказваемостта.

Спомням си, че още когато четях Найден-Геровите поетически, опити, ми стана сметно как той, описвайки носталгията си в чужбина, посвещава всяко четиристишие на нов роднина - в такъв дух: загивам, защото нямам леля (от бащина страна) и особено - леля, вуйна (от майчина страна) ... За руското художествено съзнание това е сметно, а за българското не е смешно, а съчувствено, ясно, отзоваващо се в сърцето. .

И предполагам, така ми говори интуицията. - че в България бащите не бият децата си, а мъжете - жените си, докато в Русия това са основните архитипични преживявания на детството (вж. „Детство" на Горки и прочее), а руската жена изгражда такъв силогизъм: „Не бие. значи не обича". И Домострой, с неговите жестоко-патриархални нрави, не е могъл да съществува в българския бит. За българите е било достатъчно, че жестокият турчин е бил съвсем близо, за да ги бие - така че вътре, един към друг, те е трябвало да съхраняват и изпитват нежност.

17.8.80. Погледнах в събраните български пословици Славейков и ето какво забелязах-помислих там. имотът И имотът, трудът-занаят-потомствена професия, която предава на Сина си: умение и имот (наследство). И в „Майце си" е: „Бащино ли съм пропил имане?" („Отцово ли я пропил имущество?") в такъв контекст се споменава Бащата. „Бащиния" се тълкува като „не­движим имот, земя, наследена от бащи и деди" т. е. „отчина" -„вотчина “, както би било на руски, и вторти смисъл, е „отечество".

В българия мъжът е преди всичко работяга- вайша, а не воин-кшатрий ( ако използваме индуската квалификация), за разлика от космоса на исляма, в това число и на българските господари -турците, където мъжът е воин, а у дома и на полето работи жената; той „си гледа кефа", към което и българите са позаимствали някаква склонност от турците: да се пъчат пред жените си, макар че нямат основания за това... Ето защо Бащата е отчасти комичен персонаж в българския живот, и у Сина (и у съпругата-майка) допустимо и насмешливо отношение към него, което се проявява и в пословиците (липсата на пиетет към Бащата). Например: „Баща му го пиян правил" („Отец его пьяньш делал") - когато Синът е развейпрах. „Баща му го правил на воденица" („Отец его на водя пой мельнице заделал") когато Синът е дърдорко. При това в космоса на България, където планините не дават простор на вятъра-въздуха, мелницата - „ в о д е н и ц а ² ", тя е водна, а вятърни мелници няма; а колко чести са те в Прибалтика и в Русия, край морето и в равнините!... Значи, в йерархията на четирите стихии земята и водата тук са по-важни от въздуха...

Когато майката иска да изкаже пред децата недоволство от баща им (българската майка смее това!), тя го кълне така: „Баща ви, камъни да го бъщат" („Отец ваш! Пуоть камни его..."). Също адресат и важно съответствие: Бащата се свързва с камъка, със стихията на земята и нейната тежест, докато обикновено земята е женско начало, а мъжът е по-лек и небесен. Припомня се и Кронос, на когото Рея (реката, течащата майка-вода) е давала да гълта камъни вместо децата си... Каменен се оказва и близкият на бъл­гарите по космос елински прародител...

И изобщо във всички чифтни уравнения с Майката минусът е на страната на Бащата: „Баща не е като майка" („Отец не как мать") когато искат да кажат, че бащата не милее така за децата си, както майката. „Бащата не знае какво тегли майката" („Отец не знает тяготу матери"). „Бащина обич, наглед половин обич" („Отцова любов поллюбви") ето я мярката: Бащата половината от Майката в математическото изчисление-привеждане по български. И силата на неговото проклятие е много пъти по-малка от майчиното: „Бащина клетва къща запустява, а майчина дом изкоренява" („Отцово проклятие дому запустение, а материно дому искоренение"). Майката = корен (на живота), Бащата - камък това са симптоматичните варианти.на земната стихия. Бащата труд, Майката = живот, животът е абсолют и битие, в българския вариант йерархия на свръхценностите.

И Русия Бащата е власт, сила, авторитет, страх, В България Бащата е труд, умение, но не власт и не сила: Той е слабоват и човечен, като нас: ти и аз, като син - а не образ на самия бог. “Бащата гали снахата, но живее при дъщерята” (..Отец ласкает снаху, а живет при дочери”). А руският баща е любовник на снаха си (вж. Горки и този тип герои в неговите произведения: Артамонон и др.): има сила да подчини на себе си не само сина си, но и снахата, а не се крие зад женската сила на дъщеря си, което го защищава пред зетя-мужик (също половин човек пред жената-майка, както и самият той е бил при своята жена).

Понеже трудът, а не войната, е дело на българския мъж, то и пословиците, свързани при другите народи с войната и нейното оръжие, в България се привеждат на попрището на труда и оръдията му. Петко Славейков разказва как на него и на други хора се е налагало да побългарява турски пословици: „Тъй напр. изреченията, които на турски привеждаха за пример от морския или военния живот, тях ги приспособяваха: гемията на кола,оръжията на рало или копраля." ³

Също важна реалия: отсъствието на морето в космоса на България, макар че тя има излаз на Черно море. Но къщите там се строят с гръб към морето важно наблюдение на Бригита Йосифова, изказано пред мене: т. е. отвръщайки се от морето като небитие и обръщайки се към родната земя. И в това, при близостта му до единството, е най-важната разлика на българския космо-психо-логос от гръцкия: войната и морето тук са извън по­лето на битието, и не оттук се вземат моделите и идеите-праобрази-ориентири за живота и понятието, съзнанието, словото-логос. Мореплавателят е човек на риска, „джентълмен на успеха", син на съдбата и на играта-фортуна той ги чувства и си играе с живота по техните призиви и ноти, като се доверява на „риска благородно дело". Мореплавателят е непредпазлив, безстрашен и блатроден (безстрашието спрямо риска го държи в сферата на блапцюдството - душата му). Българинът, непознавайки стихията на морето, тази среда на уравнения с много неизвестни, а само стихията на земята, където уравненията са отдавна изчислени и известни (с годишните времена и опита на прадедите: какво от какво да се чака и какво да се прави) е по-разсъдъчен, рационалистичен, пресметлив: „Бащина поука, синова сполука" („Отцова наука, синов­ия удача"), т. е. сполуката е след науката, вторична, тя с отчета нужна и играе роли. Народът-земеделец е по еднопланов в съображенията си: кръгозорът е тесен и то е от неподвижността. И в чудеса не вярва... „Да би мирно седяло-не би чудо видяло" е основната пословица-девиз в скитническия живот на Петко Славейков: ..Мирно би сидяло, би чуда не видел..." Това водещо правило максима в живота, съперничещо с „изтърпелият докрай ще се спаси", е и мое.

Логосът на чудото е при мореплавателите: Одисеи, Синдбад-мореплавателя. А и в българските приказки не достига чудесният елемент: те са приземени и повечето битово-практични... Ирационализмът и мистицизмът са чужди на българския ум...

Както че ли е така: отношенията на Сина и Бащата в българското са повечето механично-външни, телесни, а с Майката – жизнено-психейни, душевни, умно-словесни, логосни. Бащата дава предана земята-дома и техниката за работа с веществото: уменията са -ургийни. Ето, и нашият Петко Славейков, измъчил се в търсене на учителско място, решава ,.да се заловя на бащиния си занаят" „решил приняться за отцовское ремесло", а именно казанджийстното: да изработва медни казани" ⁴ . Но няма за какво да спори с бащата (и тук е така, и при Ботев). А ето че с Майката цялата душа се разтваря към песен и слово.

Паметта е вид логос. „Бащин помен, бащин скомен." „Скоменът се разглобява и бащата се забравя" пояснява Петко Славейков. Какво е това „скомен" - не зная, и в тритомния речник го няма ⁵ ; но той е нещо такова, което „се разглобява", т. е. разделя се на съ­ставните си части, и това се оприличава на забравянето на Бащата, което именно потвърждава, че Бащата в България е механизъм, а Майката = организъм, Бащата е наука, умение, -ургия, трудова операция, машина, разсъдък, а майката – живот, любов, -гония, разум.

И затова, поставяйки именно майката като адресат на мисълта си, Ботев разкрива в стихотворението „Майце си" същността на душата си:

Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела...

Отново обръщение, ситуация на звателния логос, ти-мислене, които са характерни за българството.
Първото, което зашеметява тук като ново, са словесността и песенността, звучността на съществото на Майката: тя пее, тя говори, докато в „Елегия" немият народ мълчи, а в „Ней" любимата само пита, а говоря аз, мълча аз, а само славеят пее!

По такъв начин в българството Майката е свързана не само със земната стихия, както е обикновено при народите („майка-земя кърмилница"), но и с въздуха, със словото, значи с лекостта и свободата: нейната гръд-душа-сърце е широко (моята българска баба често говорила на снаха си - на моята майка, както тя ми е разказвала: „трябва по- широко сърце да имаш!" - „надо иметь более широкое сердце"). Тоест, сърцето на българката-майка е аналогично на руското „поле широко": психейното пространство там е необятно, вместително, „необхватен простор

И идеята за далечината липсва в българството (както при русите и при народите-мореплаватели). Но има височина, ширина и дълбочина (майка-корен) и всички те са свързани с архетипа на Майката. Не напразно за първи път и образът на човека като растение се появява именно в това Ботево стихотворение:

моята младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена, -докато досега и обикновено сравняват човека с животно (овца, говедо, добитък). Но онова са те, а аз = растение, вертикал, стебло така чувства себе си човекът, докато другите същества, ние ги виждаме като тела, обеми, кълба. А себе си ние си пред­ставяме или като вертикална линия, като ос на битието, или изобщо като силово поле на битието, като неограничена кухина, вместилище на всичко, но съвсем не като сфера-кълбо, като тяло, т. е. като ограниченост отвън: такъв при нас е подходът само към обектите, към „той-ното съществуване", а не към „аз-ното". И ако себе си като тяло и външност ние естествено оприличаваме на кръгло животно, то себе си като душа и вътрешност, и дълбочина естествено уподобяваме на дърво, на растение... И нервната система при нас е дърво, вегетативна.

И Майката е стихията на водата (женското начало, началото на живота). Цялото стихотворение е плач, слово през сълзи, поток от излияния признания душевни и в любов. С майка си той смее да плаче, докато с приятелите си е весел, и езикът му е смехът.

Да, ето защо в България смехът е така смел и дързък, открито оскърбителен (на което аз неведнъж съм се учудвал) тук той е вместо войнството при мъжете: вместо бой - размахвано на юмруци има смеене. Защото знаят: няма да цапардосат, тук няма такъв обичай: „да пердашиш някого", усещайки остро чувството за чест. У българите то е закалено от историческите унижения, станало е дебелокожо, бронирано.

И какво пък? Тази издръжливост на социално-историческата външна натовареност е спасителна за живота и истинската българска Психея, когато те се пробуждат и оцелели, ще успеят вече спрямо истината, а не спрямо, историята да съществуват и да говорят. Другите народи са се изхабили достатъчно и са изчерпали споите субстанции върху поприщата на историята, почитайки второразредните чест и критерии на социума, където има множество лъжливости... А българинът „не дава пет пари за тях" („пяти грошей не дасть"), с хумор и предпазливост се отнася към тях - толкова крехките еднодневки и затова пренася през историята своята субстанция - целомъдрена и възможна да я поеме върху себе си, за да се нагърби с още неизвестните и неочаквани от историята дела и идеи на бъдещия век и на истината, на съвестта (която е по-субстанционална от честта - тази по-външно-ефимерна ценност на света) и на живота-любов...
„Майце си" е изповед на блудния син:

та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази...

- но пред кого? Не пред Бащата, както е в този праобраз, а пред Майката: при нея той иска-мечтае, завръщайки се от далечните си странствувания по чужбина, да падне разкаяно в обятията й.

Това е самотният огън, блуждаещият език на пламъка. Ето какво представлява емиграцията по състава на стихиите: тук, при Ботев, са налице всички образи на огъня:

та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена.
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана п о п а р и

= обгорило е: макар и със скреж, но е обгорило. Сферата на всички тези чужбински асоциации е огнена: и смехът, и грехът и омразата, и изкуствено разпаленото веселие...

А страната остава - като обиталище на плач и тегла, на иго и ярем, на земя-камък и вода. И в това е трагедията на раздвоеното битие на България в средата на XIX век: тя е без огън и въз-Дух; а онези, нейните синове в чужбина " огньове и въз Духове, но без земята и водата-любовта-душата, без смекчаващото и подхранва­щото женско начало, подкрепящо търпението и дълговремието. Затова емигрантите са суетни и припрени, малко субстанционални, много баласт и хлестаковщина има у тях...

По-точно е така: нали тогава в България има две основни емиграции: спокойно просветителският Цариград сякаш би въплъщавал стихията на въз-Духа, а Румъния, събрала революционерите огъня-стихия... Не напразно в Цариград се е решавал църковният въпрос, т. е. духовният въпрос, а на север, зад Дунава - възпламеняването на въстанието вертикалът на революцията, нейната клада се е разпалвала...

И тук сякаш е възпроизведен законът, открит от Монтескьо: във всички страни столиците са разположени в северните им части, защото там са по-жилаво-мъжествено-огнено-войнствените части на народа, а на юг са по-изнежените, женствените. От север идват властта, огънят; от юг въз-Духът, идеята. Така междувпрочем е било и в историята на древната Рус: властта е дошла от север, „от варягите" ⁶ , а Духът, християнството от юг, „от гърците".

Макар че в планинските страни, като България и народите на Кавказ, световните посоки отстъпват по значение на вертикалнотс разположение. Та нали в планините височината = север, а низината-долина юг, и затова по-сурови и мъжествени и властно- огнени са жителите на височините, а жителите на долините са по мирни и женствени и се покоряват на властелините-планинци.

Аз мисля, че ако направим статистика на държавниците в България в това число и на днешните, - откъде произхождат те: от равнинните или от планинските места тази закономерност ще се потвърди...

Столиците Рим, Париж, Пекин, Москва-Петербург, Берлин и т. н. се намират в северната част на съответните страни. А Тбилиси и Кутаиси, бившите центрове на царствата Картли и Имеретия (които са обединили Грузия), са обиталища на планинските народности, за разлика от жителите на долините в Кахетия-Алазан и Колхида, които са били обекти на владетелната история, а не нейни субекти. Но и премного северно-планинско-суровите народности, поради прекомерната измъченост на природата, изискваща маса сили просто за прехраната (като хевсурите и сваните в Грузия, като обитателите на тундрата и тангата в Русия), са недостатъчно подвижни с тялото, чувството и ума си, за да станат пълномощници на историята на своите страни-народи. ..Ив България столицата София (Средец-Сердика) е донякъде северно-възвишено разположена, в сравнение с останалата част на страната.

18.8.80. Изравняването на „аз-ността" с растението, а на „той-ността" с животното, от което тръгнах вчера, продължава да занимава ума ми, да се разклонява в него и да пуска филизи. И веднага при него: плачът (сълзите) и смехът (кикотът) са като видове съчетания на огъня: с водата (сълзите са „горчиви" -горящи, горещи и горки всички видове горене на субстанцията на дутата, на сърцето) и с въз-Духа. Смехът= издишване от дробовете - разклоненост и листа у нас - под натиска на гръдно-коремната преграда, на диафрагмата - дишане през корема: „ще се пукнеш от смях" значи, пръска се човекът-тялото-животното: от живота в усмъртяването...

Тук е голям показателят на баснята: първо, сравняването на човеците с различни животни; и неотстъпният им спътник от басните смехът и сатирата, осмиването на човека като порок. Но това е възможно само при отчуждаването и отстраняването от „аз-а", от живата лична душа на този човек и възгледа за него само отвън, като на обект, физическо-животинско тяло в света, заемащо определено пространство и време и следователно отнемащо негова част от мене. В смеха и сатирата е животинският подход към другия човек: произлизащ от борбата (класова или за съществуване). Така че аз виждам не само другия като животно, „той-но", а не „аз-но" същество (вание), но и у самия себе си упражнявам-култивирам животинско-страстно-хищно-злобно-озъбено самочувствие. Главното при смеха и сатирата е да не усвоиш в себе си възгледа и чувството какъв осмиваният вижда, схваща и усеща самия себе си, отвътре; тогава ще стане неволно оприличаване „аз" - към „аз" и

ще се извърши процес: да се вникне-разбере-прости-пожали-обикне, т. е. по „аз ния" модус да протече познанието на човека-сърдечно милостиво, в братство и любов. Смехът е порок (вижда у хората, но и в себе си го упражнява; порокът на съда-осъждане, на гнева-злоба, на безчовечието-безсърдечност).

Плачът" пророк: ненапразно пророците не се смеят, а плачат и призовават към покаяние - плача над греховете си своя народ. И пророкът, обичайки и схващайки битието и човешкото отвътре, като „аз" - има дарбата на глагола: пророк е той, пророкува; речта се лее като река от сълзи от сърцето му, като чист извор...

Гогол тук е също показателен: пътят му е от смеха към сълзите (чрез „смеха през сълзи", като промеждутъчна фаза на светоотношението) и от себечувстването като сатирик в света - към самочувствието на пророк.

И при Ботев в неговите сатирични писания навред фигурират животни: магарета, овни, овци, мулета, волове, гълъби и кокошки, пуйки, вълци и псета, на които хората от чужд за него тип, които ! не са „ние" и не са „аз", не са „наши", а „той-ни", се оприличават, отчуждават се от душата, не се разбират принципно - та потенциалът на огнената вражда, разгаряйки я, да не отслабва в сърцето, и оттам да се сърди, а не да се умилостивява, да употребява неговия пулс не за любов, а за отрова. Той развива дори идеята за „Зоология за българи" („О, темпора, о, морес!"). И сатиричното му откритие, локализацията на чувството-в корема на осмиваните от него персонажи като бездушни, без-азно-гласни, без-логосни и безсмислени тела е забележително. В карикатурите на неговия сътрудник Дембицки върху шкембетата на чорбаджиите е написа­но: „чувство". Осмива се, че смирените патриоти говорят за чувствата си към отечеството, а самите те се хранят обилно, като водо-земни и земно-водни същества от този свят, докато „нашите" са мършави и гладни, огне-въздушни, нямат нито земя, нито вода (нито какво да ядат, нито какво да пият...).

За огневъздуха е естествено физическото тяло и образът е растение, дърво; то както и човекът по същността си, - е същество на вертикала между небето и земята, натам ни ориентира, както и езикът на пламъка, както свещта, докато животното ни ориентира по хоризонтала и повърхността на земята, плоскостно, взаимоударно и насрещно, в социалните препятствия и борби, на ниско равнище; чрез вертикално стоящото и ориентираното се открива безкрайното небе и въздушно-космическото пространство: за ума, понятието и душата и сърцето, което вече не се сърди и не вижда у другия само тялото като обем под козята кожа, а кухина, про­странство, свобода, възможност, а не станалост, вещност, Оазеш, наличното (чети: „без-личното") битие.

Не случайно тук аз неусетно навлязох в термините на немската класическа философия. Там сякаш се срещат моделът на растението и на световното дърво Stammbaum - генеалогическото стебло-дърво, което е постоянно в немския логос като матрица и канава на всичко, управлявайки ума, действува априорно), и на Хегеловата триада (зърното-стеблото-зърната в класа) с „аз-ността", като принцип на личността и свободата и на субекта като субстанция = действено-творческото начало в света.

А и в немската литература: велики са те в лириката, драмата, епоса и слаби, тромави в смеха, хумора и сатирата, в сравнение с англичаните и французите...,

Макар че при англичаните е развита не сатирата, а хуморът: добродушно-снизходителното, усмихнато, а не съдещо-обвинително отношение към другия и към грешно-порочния човек - така, както и към себе си, и към своето „аз", не апологетичен, а донякъде „той-ен" поглед, отстрани, премервайки в себе си възгледа на другия за мене като за някаква „той-ност". Хуморът е душевен и задушевен, сърдечен, може да бъде и любовен, защото частичното „аз" се допуска в осмивания предмет, така че не абстрактно-безжизнен и без-глас-безлогос-без-умен е той, а има симпатия-състрадание, съчувствие между автора и хумора ⁷ в неговия пер­сонаж. Но какво ли пък съ-чувствие е възможно между Ботев-сатирика и неговите персонажи, при които „чувството" = търбуха? В себе си той помества чувството в гърдите и сърцето... А ето че Дикенс възприема коремчето на Пикуик като сърдечно-чувствителен орган на добряка. Не напразно и в руския език „раздобрел"-„потолстел" = добрьш стал (не лош)...

По същия начин и при Радичков има не сатира, а хумор; и неговите оприличавания на своите персонажи на животни не са оскърбителни, а душевно-любовни, кръвно-родствени - както и при Ботев в лириката, където любимият народ се свързва и с вола, и с агнето-овен... И у българите има допирна точка с английското виждане за битието: тези животни, кучета-догове-богове вътрешно усещат, че българите са си свои, домашни. И не напразно любимата книга на Радичков е „Моби Дик": китът е като модел на света...

А немците, както не чувстват животните, така и живота не разбират, не обичат, но отделят, отстраняват, отчуждават от него някаква квинтесенция: Абсолют, Субстанция, въз-Дух (обективен, субективен и всякакъв друг...), Природа, Свръхчовек, Идея и т. н. Те не виждат живия човек, а преследват само духа, и затова лесно изпадат в плен на субективното виждане, а другите възприемат като вещи от мъртвата природа, които е лесно да убиват и преобразяват в -ургия и труд и да манипулират... При сантименталността си (интимността е вътрешност-„аз-ност"-одушевена субективност) те могат да бъдат жестоки, бездушни.

- Ай-ай-ай! Аз достигнах до противоречие със себе си! Започнах днешното умозрение с възпяваме на растението - като модел на „аз-но"-душевно-любещ и разбиращ подход към битието и човека, а сега, върху примера на немците, прозрях, как отсъствието на животинския образ и на съчувствието при моделирането на света мо­же да доведе до пределна субективност, до неразоиране на света и до неприемане на другия, а до разбиране само на „аз-а" и на своето...

- И още едно противоречие: а кой е създал-развил философията на живота, ако не немците? Шопенхауер, Дилтей, Ницше...

- Философията на живота са създали, но самите те дали са живели и какво от живота е познавал същият този Ницше - беглец от хората и от всеки живот в планините и в своите писания и дух? Именно затова те са призовавали и възпявали живота - като все-субстанция, защото малко са го чувствали в себе си... Тази философия е завист и възхищение на растението към животното, като нещо трансцендентно по същност и неизповедимо и недостъпно...

Да... Противореча си - при всяка извивка на мисълта... Но нали в хода на тези мои самопротиворечия добихме толкова разнообразни обяснения! А ако се бях боял да противореча на себе си не бих се и помръднал, а бих тъпкал при тъждествата и тавтологиите и на вече известните затвърдени и общоприети общи места и клишета. „Да би мирно седяло не би чудо видяло" се отнася и към смелостта на мисълта. Противоречието е именно „рискът благородно дело" в лагоса: чрез него и „чудо"-то на битието, и истината за първи път могат да се видят и докоснат, а не чрез метода на ограничено-умереното и акуратно-разсъдъчното мислене, което изразява „човешкото, прекалено човешкото" в начина на мислене .

Към „подвига на противоречието" и самопротиворечието са вървели всички забележителни мислители-писатели: Толстой, Достоевски, Гогол, Хегел... Разкошът на противоречието - и огра­ичеността на праволинейната еднозначност... Същото „неистовство", за което говори Платон във „Федра"...

И при Ботев ние намираме това възвишено неистовство в пълна мяра и самопротиворечивост: със същата яростна страст, с каквато в сатирата се е предавал на огнено-демонското начало на осмиването и бичуването на мъртвешко-сънните човеци, в лириката си той се е отдавал на плача и любовта, и на най-тънко-нежно-музикалното слово. Те са „взаимнодопълващи се" една друга - неговата лирика и сатира, - ако употребим термина на квантово-релативистката физика през XX век. Във всяка от тези зони той си по­зволява пълното разгръщане и воля - и, разгърнал се до космиче­ската поетическа скорост, преминава границата на земно-човешкото притегляне в разсъдъчно-логическата мяра на мислите и при-добива-измъква-изнамира откритията и разбиранията от океана на безпределността към мощната едностранчивост...

23.8.80. Но - по-скоро към Ботевите стихове! А то аз се разпрострях в мисли за дървото, прониквайки във вкуса на концепирането = зачатието.

Да се върнем отново към „Майце си": нали не сме го довършили. Грандиозен е тук образът на Майката: ролята и мястото му в психеята на българина не могат ла се сравнят с нищо. Но напразно Майката сама надвишава по значение всички останали роднини:

Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба.

Те се споменават вкупом, събирателно, в една скобка. Те са много, а тя е една, основата и идеята за единното: „Една сал клета, една остана..." И по отношение на нея изобщо възниква единното:

„И твой един син, (о) Българийо..."

Всичко околовръст и отгоре се движи, променя се:

Скитник ходя злочестен ази, „Баща е гост в къщи" (пословица), а Майката е неподвижната ос на българското Битие.

Мъжкото начало тук може да вибрира-пъстрее с различни варианти: в него има ту тракийски, ту тюркски, ту славянски акцент. Но „стара българска майка" е неизменно тракийски (така ми се струва) субстрат и държи основния тон - като органния пункт върху тониката на българския живот. Когато си спомня-представя тези жени, облечени в черно, но без плахостта на ислямската, източната жена, а с изсечени черти, монументално, като Балкана, като кариатиди, пазещи българщината виждам: в тях е залегнал и се е изразил именно стилът на българската природа.

Затова в тях се чувства нещо пророческо, сибилино: сякаш от природата им е дадена и причастността, и посветеността в мистерията на Персефона: познаване на древните подземни тайни и мълчание спрямо бъдещето, макар че то може би им е известно, предусеща се от чувствителното сърце.

И може би затова поетът, който също е надарен с метафизична интуиция, но вече свише, от небето, от музата-Пегас-Парнас, които заедно държат върха, стихията на въз-Духа, обитават там поради недостигащата му мъдрост-познание, ум-слово-Логос призовава, пита, разбира именно майката „вещица"... Съдбата си... Като при Пития-прорицателката, при оракула идва... А самата тя нарежда, пророчества във въздуха:

Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела?...

Той е дошъл при нея на изповед, като при духовник. Разголва най-заветното и съкровеното: онзи глъбински пласт от живота на душата, който не се разкрива на повърхностно социално-рационално, равнище (където той функционира в обществото на приятелите, ритуално весел и, както изисква мъжкият стил - се смее: който е смел - с него е и смехът - така е прието...):

Приятел нямам, да му разкрия що в душа тая; кого аз любя и в какво вярвам мечти и мисли, от что страдая.

Мечтите, мислите и надеждите на своето поколение Пушкин изразява в обръщението „към вас, приятели!" В младежкото му по­слание „Към Чаадаев" субектът на мислите и чувствата е „ние", „нас", „в нас желанието блика...". Не към Майката, само „Към нянята" -а и не с тези мъжки въпроси се обръща руският поет. А тук той за такива неща разсъждава-споделя с Майката, че изглежда сякаш се уговаря с бащата:

Много аз, мале, много мечтаех
щастие, слава-да видим д в а м а(!),
сила усещах - що не желаех?
Но за вси желби (-желания - Г. Г.) приготви яма!

Слава, сила - това са все мъжки идеи, и за тях той споделя с майката! И образуват двамата вил съзаклятие и интимна религия. Не напразно троицата свръхценности: Вяра, Надежда, Любов - тук се отнасят всички към Майката:

Освен теб, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам. . .

Майката е Идея, идейна е: образът й е изпълнен логосно: именно затова има глас.

И така, идеите-понятия, принадлежащи наглед на бащиния регион, в българството са предадени на Майката, и архетипът на Бащата е обеднял от това още повече. Той е слабоидеен. Бащин е „имотът", материалното имущество („Бащино ли съм пропил имане?"). Дори „отечеството" не е дадено на Бащата, етимологията му не идва от бащиния корен, такова е тук понятието, а пак на Майката: „О, майко моя, родино мила..."

И в началото на недовършената поема „Хайдути", която има подзаглавие „Баща и син", на преден план отново е разговорът с Майката, тя е Личност и Логос, „Ти", а Бащата е някъде зад сцената, в периферията, образът му е даден в „той-ния" модус, и той има не пряк, а само преизказен, косвен глас-реч.

Вслушвам се отново и отново в текста на „Майце си"; тук отзивите за годишните времена изпъкват в живота на растението (а не на животното, както в социално изобличителните стихове на Ботев: кръгозорът на социума е животински, социалността е свързана със закона на животинско хищно-кръвния живот; в „Елегия" - „рояк скотове", „смучат", „зверски", „скотско племе"...): та мойта младост, мале, зелена съхне и вехне люто язвена...

.. .мойта младост слана попари.
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека и з г н и я в гроба.

Тук отзивите са за персефонно-растително-сезонният цикъл на смъртта и раждането: така Персефона (плодородието-живот) е по­ловин година навън, половин година в Аида. Затова тук, в космоса на това стихотворение, и смъртта не е така страшна: нали тя е свързана със земната Майка: „ямата" е подсладена с това, че означава:

в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз дута страдна да се оплачат тебе горкана...

„Оплачат"-оросят. „Оградата" на труда (страдното време, разгарът на прибирането на реколтата-жътва: „жетва е сега!...") се свързва хтонически и със „страстите"-мистерии, със закона-кръга на Живота-Смъртта-Раждането-Възраждането-Възкресението...

Аз, размисляйки се как са представени тук, в космоса на това стихотворение, четирите стихии, виждам, че тук „земята" е „яма", „гроба", „прегръдки", „сърдце", „догаря" - топлината е в земята, в лоното, в безсмъртната Майка... Та нали аз, младият, ще умра, а тя ще живее вечно... Аз съм пух от глухарче, едногодишно растение, а Майката е многолетница. И външният, надземен космос е изцяло лот нали именно от зноя е изгоряла душата-младост („съхне и вехне люто язвена" - от какво? От зноя-огън?) Или, напротив, от мраза-студ: „та мойта младост слана попари" - „скрежът", значи, е обгорил преждевременно още неузрялото младо-зелено: измръзнало ли е то? „Измръзнат жили"...

Отвън всичко е лошо, само отвътре: в Майката, в лоното, в дома, дори в ямата на гроба в родната земя има топлота и сърдечност.Въздушното пространство, надземността е обиталище на злата участ, там има изгаряния суши - и мразове: всичко не е по човешко-домашно-любовната мярка... Не е добра и далечината-простор: скитам се там и срещам „туй, що душа мрази" („мрази" идва също от „мороз"...).

Тук веднага се налага и преходът към „Обесването на Васил Левски". Тук е описан космосът на лютата зима, на студа-виелица:

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръне в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
На кого, „на теб"? Пак на Майката! Така че и това стихотворение, макар и с друго заглавие и сюжет, фактически също е обръщение „Майце си". Почти всички Ботеви стихотворения могат да се вместят под този калпак: всички те образуват цикъла „Майце си".
И така, въздушното пространство е враждебно, място за силите и същностите на злото в българския космос. А земята е топла, вярна, своя, Майка, дори нейното подземие е спасително, закътано:
ямата-гроб = „прегръдки".
И фактът, че християнските църкви в България са били строени полуподземно, се обяснява не само с гнета на исляма, на тур­ците: че на българите е било забранено да издигат високи църковни постройки, - но и интимно-тракийското чувство за сакралното у българите ги е привличало по-ниско, в пещерата и в лоното, както и древните, орфическите мистерии са ставали в подземията-„катакомби". В България не е поетичен и не е свещен хълмът, възвишението, зовящо в далечината, на далечен път, където по правило се разполагат руските църкви: в откритостта и явността, облъхвани от въз-Духа, от вятъра, те са негови любимки: с белотата на снега, като с пухкава и нежна оренбургска забрадка, като саван ги загръща-гали-обича той. А на български - възвишението - въз-глупавост, само глупаво се открива за профаните, бисерът блести пред свинството на въз-Духа: въз-Духът тук не е обиталище, пазител и кръстник на сакралното, „свещеното" - не, не върви тук тази дума, от корена „свет"! Не сакралното е свещено в българството, а тъмното, полутъмното, по-скоро цветното (както и майчините шевици), а не снежнобялото, като вологодските, северноруските дантели.

О, това е важно - пооткрива се онова, над което се блъсках: какъв е Духът в България и религиозното чувство, интимното чувство за Бога? И ето, започва да се съзира, че Бог тук не е Дух (макар че именно такъв го трактува християнството, прието и изповядвано от българите външно, в писания логос), а е Лоно, Матма ⁸ . Бялото тук е нечиста сила и зло: сняг. А в Русия Зимата е Светиня и Богиня („И студ, и слънце; чудна зима!" - бих припомнил поне Пушкин.) Тук, в българството, има Богородица, а не Свети Дух: т я е почитана най-интимно от божествата на християнския пантеон! Но и тя е премного дева, не е жива, не е плодо-кръвна, а отвлечено-стерилна, за да съответства напълно на българския тип сакралност. Тя го изразява косвено, представя, намеква - но именно косвено... А то, националното божество, е може би и неназовимо направо по принцип: мълчаливи са мистериите, херметичен е техният логос. И - „знаещите не говорят, говорещите не знаят" (принципът на Дао ⁹ ). И логосът на Матмата е такъв: неразголваем и неизказваем напълно - както и тайнството на зачатието и раждането не обича светлината и словото... Областта на сакралното е полуусловна: една част е на върха и на светлината, а една част е вкопана в земята - както и българските християнски църкви.

Преведе от руски Ралица Маркова

1. В превода са запазени специфичните термини на Г. Гачев - бел. прев. [обратно]

2. Навсякъде в статията шпац. е на Г. Гачев - бел. прев. [обратно]

3. Петко Р. Славейков, „Български пословици", изд. „Български писател»', 1954. стр. 44 [обратно]

4. Пак там, стр. 46 [обратно]

5. В котленския говор „скомен" означава стол бел. прев [обратно]

6. В средновековна Русия варяги са били наричани скандинавците, които са се обединявали във въоръжени отряди за търговия или разбойничество и често са служили в руските княжески дружини бел. прев. [обратно]

7. Английското humor е и хумор, и настроение, т. е. душевност. [обратно]

8. В руския език: ма-ть - ть-ма. от разместването на същите срички; оттук и асоциациите към философските категории: материя майка, тъмнина; дух баща, светлина. [обратно]

9. Дао една от най-важните категории в китайската класическа философия, обозначаваща „пътя" на природата и едновременно - жизнения път на човека (като етическа норма „дао-де"). Материалистите разглеждат „Дао" като естествен път на нещата, като тяхна закономерност, а идеали­стите като „идеално начало", „истинско небитие", „божествен път" - бел. прев. [обратно]

 

 

© Георги Гачев
======================================

•  

•  

• 	ГЛАСУВАЙ ЗА НАС	543210
  	Copyright © 2008 My School BEL - "Dimitroff & Son Company"