За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев

 

ХРИСТО БОТЕВ

СТРАШНИЯТ ПЪТ НА БОТЕВ

Aндрей Пантев

Докога ще продължаваме да се самозалъгваме? Ние никога няма да получим от миналото онзи предупредителен сигнал на спасение, който ще ни измъкне от угнетяващата инертност и неувереност днес. Поднесен като опора и почит към миналото, един трагически историзъм преследва нашето крехко самочувствие, който тъкмо чрез него произвежда обездвижаващите утехи на слабите за преминала слава! Неизбежно е юбилейният шаблон да се насочи и към Ботев. Но е преодолима онази програмирана патетика, която обикновено убива славния адресат. Той вероятно би им се изсмял, ако можеше да ги види. Колко странно! Зададе ли се кръгла годишнина, изведнъж се втурваме в суперлативи, докато от едната до другата дата тихичко шепнем или пригласяме, че в онова време, което честваме, "не е било точно така", че "не е било толкова страшно", че "има някои особени обстоятелства" и пр. Тази колкото снобска, толкова и парвенюшка демитологизация може да стигне дотам, че великаните, създали вековната сплав на нашата национална идентичност, един по един ще се превърнат в анархисти и властолюбиви бунтари, маниакални подпалвачи, немотивирани нихилисти, комплексирани скандалджии, жадни за слава фантасти, които недобросъвестно и преднамерено са преувеличили драмата на своето време. Ще вградим ли и Ботев в тази дивотия!?

Нито един от нас не притежава толкова разпалено въображение и толкова логическа последователност, за да ни съобщи какво е мислел той в последния си час. Едно е ясно. Може и да е бил огорчен от посрещналата го безразлична пустиня, но не е съжалявал за нищо! Той е знаел, че е един от многото революционери без революция на своето време. Ботев бе първата политическа екзотика в нашата нова история. При него виждаме всичко освен извинително стеснение за нашата участ. Всичко освен онова, което страхливците наричаха благоразумие. Всичко освен това, което раболепните наричаха съобразяване. Той обожава и ненавижда Европа. Защото се надява на нея, но не й вярва! Тази благородна шизофрения го прави добрия демон на българската емиграция. Той бе антиклерикал, както повечето интелектуалци през XIX век, но не бе атеист въпреки унищожителните му категоризации за религията. Той отвлече кораб, но само за да слезе "на родния бряг". Той вярва на училището, но на"училище житейско". Той не скърби за кланетата, а търси сражения, не се нуждае от милост, а от респект. Неговите вопли от мъка вървяха заедно с призивите към оръжие. Ботев адмирира Гарибалди и Домбровски, Нютър и Кювие, Гьоте и Хайне, но презира Вилхелм и Наполеон ІІІ, Тиер и Дизраели.

Той не бе онова, което демагогията на XX век нарече "народен човек", но не бе и от онези, удивили Захари Стоянов със своите бързо усвоени господарски салтанати. Затова бе мразен и мразеше. Той гледаше на тогавашната съдба на българите като на античовешка аномалия. В България Европа бе изменила на себе си. В неговата яростна публицистика българското освобождение бе проектирано като отрицание на тази антиевропейска идея, като закъсняло, но заслужено приобщаване към цивилизования свят. Неговият "път" към Европа не бе кротък вървеж към нечие благоразположение, а изконно място под европейското слънце, придружено с укор към онази "втеляваща се" Европа, която подкрепя тогавашния териториален статут на Балканския полуостров. Няма защо да крием - често неговият гняв бе насочен повече "навътре" към самите нас, отколкото към онези, които ни потискаха или не се интересуваха от нас.

Понякога го портретират като невротизиран харамия. Но тъкмо Ботев интуитивно разбира повече от дипломация и политическа обстановка, отколкото онези, които припряно "дипломатизираха", че всичко трябва да дойде "полека"! Той бе нетърпелив. Какъв друг можеше да бъде поет, написал по спомена на Стоян Заимов една вечер в Гюргево "Хаджи Димитър" само за няколко минути?! С тези минути той заплени завинаги изнурената българска душа.

Така бунтът на нетърпеливите доведе до Освобождението. Колко ли мъжество му е трябвало, за да напише от онази тревожна палуба на вапора "Радецки" - "Да живее Франц Йосиф!", след като много добре е знаел, че този император недолюбваше славяните в собствената си империя. Но само "другите" ли бяха виновни? Гневните му недоволства към санародниците приличаха на онази омраза, с която пияницата мрази виното. Дали не би се подиграл (както често го прави приживе), ако чуеше снизходителните ни анализи какво можел и какво не можел "българинът"?! За Ботев имаше само българи. Колкото и различни да бяха те, за него това бе една велика обща анонимност, заради която си струваше да се тръгне към Голготата на Вола. Защото славният път можеше да бъде само страшният път! С тези очи, с това "сърце мъжко, юнашко" той не можеше да бъде спокоен. Той оставяше спокойствието за другите. За онези, които, преди да им напомни за него Захари, няма дори да го споменават в първите години на новата българска дъжавност. Затова нека не ни се сърдят онези, които преосмислят Ботев, с колумбовското самочувствие на рушители, на наивни и невежествени митове. Може и да са прави, може би трябва. Ние не питаме може ли да се демитологизира знаме. Защото знаем отговора. Ние, безпросветните, изповядваме един библейски грях. Ние продължаваме все пак да вярваме повече на Ботев, отколкото на тях. А може би така ще вярват и поне част от нашите внуци, стига да им попадне нещо от него. Защото те също не свършват...

Така дошлият заедно с метежната 1848 г. хубавец, опоетизирал смъртта, загива млад, за да въпроизведе и за нашата история една древна ода за падналия юнак, чиято кръв тече!

Накъде?