Две нравствени народопсихологически пространства - на патриархална българска душевност и себично индивидуално присъствие на българина, изключение от колективния множествен „АЗ”, конфликтно очертават личната поетическа позиция на Ботевия лирически „АЗ” в стихотворението „Патриот”.
Появява се опозицията: себичен български индивидуализъм и всеобща патриархална множественост на „затворено” народностно съзнание. „Затвореният” и „ограничен” народопсихологически „модел” на народностно съзнание е провокиран от динамиката и социалната агресивност в действията и поведението на себичния индивидуален „АЗ”. Той нарушава традицията, излиза извън постулатите на неписания нравствен кодекс на българската възрожденска културност. Тази провокация активира негативните процеси в колективното съзнание на българина и в исторически аспект - като народопсихологическа последица - се появява духовното обезценяване на нравствени ценности и морални категории.
Народопсихологическото пространство в стихотворението „Патриот”, като нравствено българско съдържание на категорията патриотизъм, е художествено поле на противопоставени позиции, на бинарни контрастни стойности в девалвирания критерий за патриотично пристрастие към националните идеи.
Средищно място в художественото пространство на конфликтно противопоставената морална категория патриотизъм заема лирическият „АЗ”, който конкретизира чрез поетическия диспут между два нравствени критерия на различни категории българско съзнание - индивидуалните въплъщения на патриотизма.
Той дискутира, спори със себичния деформиран облик на патриота, отдавна откъснал се от българското съдържание на тази морална категория. Но Ботевото поетическо съзнание трябва да се пребори, да преодолее и „затворения” патриархален унес на едно колективно съзнание, което, подчинено на старата възрожденска традиция за добронамереност и чистота на помислите, не съзира рецидивите на псевдопатриотизма.
Движението на поетическото действие е във вътрешния морален контраст: разобличение на себичния български индивидуализъм и страстен зов за преодоляване на „затвореното” - останало в миналото и вече ненужно -патриархално умиление пред високата колективна нравственост на моралната категория патриот.
Ботев убеждава колективния множествен „АЗ” и разобличава антипатриотизма на българския антинароден индивидуализъм. В новите художествени реалности на времето индивидът псевдопатриот е противопоставен на масовото колективно съзнание на българина възрожденец. Конфликтът между индивидуално и общо е психологически обединен и нравствено конфликтно задълбочен в поетическото съзнание на лирическия герой и във високото национално съзнание на Ботевата личност.
Появява се поетическата триада: индивид - личност - общество.
Личностното „А3”-ово присъствие е художествен източник на поетическото действие, насочено като отрицание на индивида и психологическо убеждение на обществото.Психодействието на морално убеждение и морално отрицание има вътрешна контрастна дълбочина на емоционално изживяване и внушение, поради противопоставените художествени проекции на развитие и движение. Едно действие, което тръгва от съзнанието на лирическия „АЗ” - но в противоположни посоки - с отрицание към индивида и с убеждение към обществото. Във всяка от трите строфи на стихотворението „Патриот” се откриват тези три художествени нива на едно и също поетическо действие, но с вътрешен контраст на движение.
Личността, със своето поетическо съзнание и национална позиция, се превръща в своеобразно художествено ядро, което пулсира с центробежната сила за отрицание на индивида и с психологическо внушение и убеждаване на обществото.
В първа строфа личността, като художествено ядро и център, се вписва в пети стих: И всекиму добро струва...Тази личностна „А3”-ова позиция на Ботевия лирически герой, като оценъчен критерий за отрицание и внушение, устойчиво се повтаря в следващите две строфи. Но в повторението вече се забелязва една тенденциозна закономерност. Категорията личност, според Ботевото поетическо послание, заема винаги централна позиция, фиксирана във вътрешната структура на всяка строфа на строго определено място — пети стих. Но в трите микрополета на трите строфи центробежната контрастна проекция на отрицание и внушение е различна.
В първа строфа:
първи стих - патриот в - душа дава – индивид;
пети стих - И всекиму добро струва – личност;
осми стих - продава си и душата - общество.
Центърът, ядрото в личностната позиция на поетическия творчески „АЗ”, се изгражда от девалвираната стойност на нравствената категория добро, която отдавна не носи възрожденската сакрална мотивация на добротворчеството.
Иронията - като интелектуално личностно превъзходство на Ботевото национално съзнание над себичния индивид - семантично, подтекстово противодейства на разруше-ните, несъществуващи морални ценности на възрожденското мнимо добро.Иронията е първият художествен тласък за поява на отрицание в душата на Ботев, която, излизайки от личностната позиция на националното му съзнание — „И Всекиму добро струва”, разкрива реалната деформирана сьщност на апокалиптично разрушената българска душевност. Ботев очертава трагичното откровение за грозните стойности на лъжепатриотизма:
Патриот е - душа дава...
Ироничното отрицание е насочено към интимния свят на индивида, към ограбената му душа, която, загубила богатството на нравствената морална щедрост, стига до антинародно предателско действие: „но не свойта душа, братя, а душата на народа. ”
Отрицанието на душевността на себичния индивид чрез обръщението „братя” променя посоката на поетическо действие II прераства в колективно внушение за разрушената ценностна система на българската народопсихология. Това е новопоявилата се посока на поетическо действие за убеждение на обществото:
като човек - що да прави?
продава си и душата.
Центростремителните сили на отрицание и убеждение, излизащи от новосъзнанието на голяма българска личност, очертават дълбоките деформационни процеси за цялостно унищожение на духовност, морал и нравственост.
Иронията напуска етичните граници на интелектуалното отрицание и се изпълва с безумната ярост на гротеската, чийто сатанински, ехиден смях сякаш чуваме в оголената - като първичен животински инстинкт - антибългарска психика на духовно предателство и материално, скотско „добруване”:
И всекиму добро струва,
само, знайте, за парата.
Този шести стих - „само, знайте, за парата” - се повтаря методично и целенасочено във всяка от трите строфи на Ботевия „Патриот”.
Иронията и гротеската, след развихрилите се центробежни сили на отрицание и убеждение, оформят новия събирателен център на индивид и общество в трагичното поетическо съзнание на категорията личност.
Ботевото разочарование, чрез устойчиво повторение в пети и шести стих, носи последния знак на надеждата като трагично откровение за отнета, ограбена и разрушена национална съдба, но в душевната борба със себичния двойствен „АЗ” на българина поетически е проектирана апокалиптичната Ботева надежда за всеобщо национално възкресение на родово общение със земя, морал и традиции, за нововъзкресение на патриотизма в душата на всеки българин.
