За ученика / Теми литература 11 клас / Христо Ботев


 

ХРИСТО БОТЕВ - "ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ"

АНАЛИЗ

 

Извисил духовността на българина, превърнал Балкана в национален жертвеник на героичност и безсмъртие в баладата „Хаджи Димитър”, Ботев търси реалните конкретни измерения на подвига в историческите факти на националната съдба. Реалност и легенда се сливат в трагичната съдба на дякон Игнатий - Васил Левски. Легендарната безименна героика на националния ни фолклорен епос получава ново именно назоваване. След смъртта на Хаджи Димитър, като прокълната трагична последователност идва обесването на Васил Левски. Две лични съдби навеки се сливат с националната съдба на България. Тези красноречиви жертвени примери дават основание на Ботев да назове родното пространство, осветено от красивата трагична саможертвеност на други--родина - майка.Неговото обръщение: „О, майко моя, родино мила... ” - е елегично послание към цял народ за осъзнаване трагичната величина на изграден вече национален критерий за мястото на личността в жертвената съдба на родната земя.

Риториката на поставения въпрос: „Защо тъй жално, тъй милно плачеш? ” - съдържа реалната картина на безсмислена национална жертвеност. Българинът пази в съзнанието си трагичната легенда за героичната смърт на незнайния чутовен юнак, а не знае гроба на своя съвременник. Остава глух и сляп към трагичните факти на своя делник, който е част от красивата елегична песен за възкръсналата жертвеност, за новата героична история на България. Птицата - като митологичен знак, дошъл от легендарното минало - носи белезите на прокобата, на наследствената нихилистична безнадеждност, чийто суеверен страх откриваме в символния грак на гарвана: „Гарване и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш? ”

Диапазонът на художествената перспектива в позицията на поета има две проекции:

първо - към легендарното минало, обвеяно според Ботев в тази творба не толкова с героизъм и величие, а със суеверия и страх;
и второ - към съвременната реалност, изпълнена с грозния грак на усещането за бъдеща прокоба в душата на българина.

Външно - обектно-реално и вътрешно - национално-психологически, те се изравняват със знака на общата печал. Родното пространство художествено е обективирано чрез митологичната безкрайност на забравената сякаш и от бога земя, наречена България, и уподобена метафорично на гробница:

над чий гроб там тъй грозно грачеш?

Националната душевност, като трагична проекция на унаследена мисловна съдба, получава художествено-метафорично олицетворение в зловещия символен образ на гарвана.

Грозният вик на трагично прозряна, но безсмислено бездействена любов към народ и родина свързва двете проекции в творческата позиция на Ботев: легендарно минало и трагично настояще с две нови поетически реалности в елегичния протяжен тон на оплакваческата народна песен:
РОДИНАТА - ГРОБНИЦА: „На чий гроб там тъй грозно грачеш? ”
И ДУШАТА-ГАРВАН: „Гарване и ти, птицо проклета... ”

Песента-плач се излива от прокълнатата душа на българина, за да озвучи осиротелите, мъртви родни поля.
Външно - обектно-реално - „...гроб там”, и вътрешно - национално-психологическо - „... Гарване и ти, птицо проклета... ”, се вливат в новата черна песен за величавата трагика на човек и време в пределите на родната българска земя.

Символният грак на гарвана деформира красивите модулативни тонове на националната песенна душевност, а ниският бездуховен полет на птицата-прокоба над родните пространства чрез реалното, но и символно свято присъствие на майката, чертае кръстния знак на черното, глъхнещо в мрака на вековете, трагично знание за светостта на националната жертвеност.

Сакралното пространство на библейската категория любов оставя като национално наследство в Ботевата поезия странната любов на българина към родна земя, която той трагично признава като послеслов на своя живот и търсения едва в реалното битие на своята смърт.

Смъртта е трагичната среща между тъмната стародавна легенда и черната нова песен, в която остава само тъмният майчин глас, оказал се свещен за всеки българин и за всяко време: „Ох, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че твоят свещен глас, майко...”  Тъмната стародавна легенда, черната нова песен и тъмният майчин глас носят тройното прокобно зачатие на националното безверие и безнадеждност: „...че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня!” Светлината, плиснала като надежда в странната красива среща със смъртта - „и смъртта й там мила усмивка”, помръква отново в тъмната сянка на черното, страшно като излъгана национална надежда, бесило:

стърчи, аз видях, черно бесило.

Умира надеждата. Умира единственото спасение за България. Трагичното предчувствие за ново национално предателство, изречено от Ботев в „Елегия”: „Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата” - се сбъдва.
Трагичният знак на предателството издига величавата си тъмна прокоба като черно бесило -„Там близо край град София...” Остава тъмнината на болката и странната трагична светлина на неизповедима тръпка, която се излива от дълбината на свещената синовна, но и майчина-силна и страшна като смъртта-любов. Реалното отдалечаване след биологическата кончина на героя от родните поля, води до инобитийно сливане между човек и родина: „И твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила”. Ботев не само определя родното пространство като сакрално, майчино, свещено, но и назовава чрез сливането на любов и смърт националната категория Родина с името на България.

Жертвената смърт на синовете ново-покръства и назовава родната земя като единствено свято място за любовта, но и за смъртта на българина. Огромна рана - студена, хищна като вълча паст - зейва в душата на майка и син, на народ и родина: „и студ, и мраз, и плач без надежда...” Страшната песен на смъртта кънти в душевните двери на националния личностен „АЗ”, залива родната земя с високите чисти тонове на майчините поплаци. Между грозните обектно-реални обеми на смъртта и инобитийната космическа безплътност на страшната като вечно страдание национална памет застава сакралният образ на майката, на Мадоната, на вечната, понесла клетвата, но и благослова, кръста и бесилото като трагични знаци на клетвена българска съдба в съзнанието на поколения българи:

О, майко моя, родино мила...

Скръбта прераства в проклятие. Трагика и съдбовност сплитат песенния национален венец на синовна любов и майчина скръб в сакралното -клетвено пространство на майка-родина:

И твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
О, майко моя, родина мила...