За ученика / Теми литература 11 клас / Алеко Константинов
ПРИРОДАТА КАТО ЧАСТ ОТ НРАВСТВЕНИЯ ИДЕАЛ НА ПЪТЕПИСЕЦА АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ
В своите пътеписи Алеко Константинов отразява наблюденията и впечатленията си от видяното. Писателят показва красотата на природата, която го покорява с чистотата и с неповторимостта си. Той противопоставя дивната й хубост и непорочността й на нравствените проблеми и на упадъка в обществото, защото тя е част от неговия идеал.
Алеко Константинов се насочва към пътеписния жанр не само за да изрази своето отношение към действителността, но и за да отрази в единство красивото и грозното, тъжното и смешното. В „пътните си бележки” авторът показва родната природа в нейния блясък и засяга важни проблеми, които среща по време на пътуванията си.
Чрез коментар на наблюденията, пътеписецът внушава своя хуманистичен идеал. За това допринасят многобройните сравнения („избистрили като кристал”, „вълнисти Върхове”, „гъста млечна мъгла”), епитетите („омайна”, „хубава”, „разкошна”, „прелестна”), антитезите и хиперболизацията. Творецът търси хармонията и красотата в човешките взаимоотношения и намира своя образец в природата: „Какъв поразителен контраст между вехтичките полуизгнили къщички и величествените отвесни скали, които се издигат зад тях, и девствените гори, които ги обкръжават. Вий си подкрепяте с храна и почивка силите и бързате да напуснете сиромашката печална ограда, за да потънете в омайното царство на вечно тържествующата разкошна природа. ” („Какво? Швейцария ли?... ”).
Риторичните въпроси („Е, как да опиша сега ония колосални порти, образувани от разноцветни скали, в които е прикован моят поглед? как да опиша фантастическите фигури, които гледам през тия порти? Как мога да дам понятие за тая райска долина, окръжена с всевъзможни лесисти хълмове?...") и възклицанията („Ниагара! ”, „:.. ето я пред мене! ”, „Скалите, скоро! ”, „Господааа! ”, „Защо е тъп беден человеческият език, защо е тъй слабо моето перо! ”) са израз на възхищението и на преклонението на писателя пред природата. Той изпитва болка от мисълта за експлоатирането на нейната красота и осъжда тези, които не я оценяват по достойнство: „На седмия ден не се отбивай в кафенето, нито в кръчмата. Не ти ли омръзна еднообразието... и туй вечно чувство на някаква неудовлетвореност, и тази вледенена инертност, и тази плесенясала апатия - не ти ли омръзнаха? Послушай ме: посвети един от летните си празнични дни на природата... ” („Какво? Швейцария ли?...").
Прекрасното естетическо чувство и патриотичният възторг на твореца намират израз в лирическите отстъпления: „Не съм любил и не зная какво сеща човек, като му предстои след дълго отсъствие да се срещне с предмета на своята любов, какво чувства топ при първото произношение на взаимност; не съм се женил и не зная какво сеща момъкът, ка-то отива под венчилото или като пристъпва прага на новия живот... Но зная, че когато нашият файтон потегли към водопадите, мене ме обхвана до такава степен нервозно вълнение и нетърпелива жажда, щото ако в този момент се отвореха небесата и св. Петър ме повикаше да ми отвори вратата на рая, аз бих му извикал: „Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара! ” („До Чикаго и назад”).
В своите пътеписи Алеко Константинов отразява епоха на икономически възход, но и на нравствен упадък. Хуморът, иронията и социалният критицизъм към неуредиците в обществото характеризират несъгласието на автора с начина на живот по това време. Чрез саркастични и горчиви размисли и коментари, чрез антитеза между красивото и грозното и чрез конкретен разказ за преживяното пътеписецът изразява своето отношение към актуалните проблеми. Той вижда негативните страни на обществото и ги противопоставя на чистотата и на непорочността на природата.
Към изображението на родната хубост Алеко Константинов подохожда чрез избора на композицията и чрез градацията на чувствата и настроенията: „... и Ниагарският водопад! Ето го!!...Много минути се изминаха, додето се свестихме! Всички наблюдатели бяха вцепенени, като в жива картина! Не учудване, не възхищение, не! Едно безгранично благоговение бе отпечатано на лицата на всички."(„До Чикаго и назад”).
Наблюденията на пътеписеца са реалистични и топ изобразява действителността, като използва художествения метод на класическия реализъм. Въпреки това патосът на възхищението също присъства в творбите му: „Погледнете изгрева на слънцето! Вижте как се осветляват постепенно Върховете. А долу, В долината, виждате ли каква млечна пелена се разстила? Цариброд е потънал в мъглата. Виждате ли онези просечени сиви гигантски скали, блеснали на слънцето?... Сега вече никоя сила не може ви сдържа, никое разстояние не може Ви уплаши, Вие забравяте всички условия и задължения на градския си Живот и се устремявате към този рай, който постепенно ви се открива и открива нови и нови прелести и разнообразни картини.” („Какво? Швейцария ли?... ”)
Тревогата на Алеко Константинов е породена от мисълта, че в живота няма място за искрени човешки чувства. Природата е неговата морална опора, която му дава сили да каже: „Има бъдеще нашата хубава България! ” („Какво? Швейцария ли?... ”). За съжаление, тя е нещастна с управниците си , защото те не се грижат за несметните й природни богатства.
Пътеписите на твореца разкриват нравствената му същност, умението му да оцени прекрасното, както и патриотизма му, често провокиран от негативните явления. Критичното му отношение към фактите в общество, чувството му за хумор и демократизмът му допринасят за актуалността на тези произведения и днес. Чрез отиването сред природата писателят се стреми да преодолее отчуждението сред хората. И днес човек би могъл да научи много от нея, защото тя не познава задкулисните игри и непочтеното отношение към другите.
В своите пътеписи Алеко Константинов показва красотата в природата и благоговее пред нейната прелест и пред величието й. Тя буди възторг и преклонение в поетичната му душа. Като внушава, че природата е неповторим творец на хубост, пътеписецът кара читателя да й се поклони.
