За ученика / Теми литература 11 клас / Алеко Константинов
РАЗМИСЛИ ЗА ИДЕЙНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА АЛЕКОВОТО ТВОРЧЕСТВО - ТВОРБА ИЛИ ТВОРБИ ПО ИЗБОР
ТВОРБА ОТ ВТОРИ КРЪГ НА ОЛИМПИАДАТА ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА - 1997 Г.
„Щастието е относително и аз съм дошел до убеждение, че цивилизацията не е направила един народ по-щастлив от други: животът сравнително е улучшен, но количественото отношение между доволни и недоволни едва ли се е изменило и едва ли ще се измени...”
Алеко Константинов
Въпреки че личността на Алеко Константинов е натоварена с отрицателния заряд на едно пошло време, чиито нрави бележат нравствената деградация след Освобождението, творческият му мироглед не е ограничен единствено в тесните рамки на специфичната българска действителност. Дълбоката връзка между Алеко и народа не се прекъсва дори в далечната Америка, но обобщенията, които творецът-критик прави, винаги съдържат нотка на универсалност. В този смисъл заключението относно щастието и неговата химерност отбелязва нравствената кулминация на пътеписа „До Чикаго и назад”. За разлика от Вазовия обективизъм в изображението, Алековото творчество е движено от силен емоционален порив, който преминава през реалността и, извличайки нейната есенция, достига до общочовешки изводи. Житейският път на Алеко е съпроводен от непрестанно търсене на щастието и красотата. Идеалистичната му природа рефлектира и в неговия псевдоним - Щастливеца. Той не отразява реално живота на писателя, а носи лайтмотива на неговото творчество - принципност в убежденията като средство за изкореняване на злото и достигане на идеалите.
Критическият ракурс на Алеко във фейлетоните му сигнализира началото на този процес на търсене на доброто. Изобличаването на пороците в българската следосвобожденска действителност маркира Алековия образ на писател-идеалист, чийто стремеж към щастието трябва да премине през отричане на неговия антипод - падението на нравите. Първият фейлетон на Алеко -”По изборите в Свищов”, борави с мрачни факти на нечестност, за да изгради чрез контраст идеала на критика. Същият подход се запазва и в следващия му фейлетон - „Угасете свещите”. Тези две произведения разкриват силната връзка на Алеко с обществените процеси на времето. Като човек със стабилни политически убеждения, той вижда злото в социалната структура на държавата. За него то е едновременно и източник, и резултат от падението на нравствеността. В „Бай Ганьо прави избори” Алеко влага своите идеали в образа на Граматиков, който се изгубва в мътния водовъртеж на криворазбраната политика. По този начин несъответствието на Алековия светоглед и суровите закони на новото общество заема централно място в творбите му - Търсенето на щастие обхваща разнообразни аспекти на българската действителност. Навсякъде Алеко открива пошлост и липса на морал, фейлетоните „Миш-маш”, „Що значи „Народът ликува” и цикълът „Разни хора - разни идеали” очертават нравствения облик на следосвобожденска България. Газените тенекии и поантата за „ябанджийските псета”, мракът и мизерията в новата столица и разрезът на обществото, разкрил неговото гнило съдържание (първите три части на „Разни хора - разни идеали”) - това са картини, удивително напомнящи за Вазовия разказ-повест „Кардашев на лов.” И въпреки упоритото изследване на свободния живот, Алеко (както и Вазов) открива безчувствие, ориенталски нрави , егоизъм и стремеж към лични облаги.
Разочарованието на Алеко Константинов от следосвобожденската действителност в България го тласка да търси щастието и идеалите си вън от нея. Изложението в Прага се превръща в парад на родната изостаналост, гордо предвождай от Бай Ганьо. Докато във фейлетоните си Алеко изследва българските нрави на родна почва, където те логично се вместват в структурата на бита, в „Бай Ганьо” характерологията на българина се превръща в носител на националния дух извън страната. Изваден от своята специфична атмосфера, Бай Ганьо отблъсква европейската култура. По този начин идеалите на Алеко отново са потъпкани, той отново е в слабата позиция на малцинство, отречено от времето -”ветрогони”, както героят на „Разни хора - разни идеали” (II) ги нарича.
С такъв опит и такава нагласа Алеко Константинов тръгва към Новия свят. Разочарован от действителността, с която е заобиколен, той изгражда в своето съзнание утопията на едно общество, ръководено от идеалите и достигнало щастието, които е търсил до този момент. Америка се превръща в земя-мечта, която със своята отдалеченост извиква асоциации за непознатото, характерни за митологичното мислене. Непознатото въплъщава мечтите, то се превръща в замес-тител на надеждата.
Напускайки Стария континент, Алеко осъзнава, че не оставя никакъв скъп и близък човек зад себе си и това го изпълва с чувство на тъга. Този подход въвежда в духа на едно пътуване, посветено на изследването и търсенето, събрало в себе си надеждите на демократа-идеалист. Хуманистичният мироглед на Щастливеца ръководи неговите наблюдения, защото социалната обвързаност на писателя определя посоката на проявленията на творческия му дух.
Относителността на щастието се изгражда в съзнанието на Алеко постепенно. Първият пласт в пътеписа „До Чикаго и назад” е чисто материалният - високите сгради, широките улици, бясното движение, електричеството. Но Алеко не остава на това първо ниво на възприятие. Обективната действителност добива значение за него само в своята хуманистична насоченост. Чудесата на техниката не го впечатляват като изобретения на човешката мисъл. Той е заинтригуван от техния принос за благото на обществото. Социалната ангажираност диктува ракурса на пътеписеца - електричеството го изумява не като чисто научен факт, а като средство за подобряване на стандарта на живот. Ето защо след началните страници този втори пласт на осъзнаване и оценка измества първия.
Политическият поглед върху американската действителност се изразява в равенството, което Алеко наблюдава (в операта, в парка). В този смисъл идеалистът намира своята химера, но едновременно с това осъзнава, че съществуват и недостатъци в това общество. Разговорът със сърбина Неделкович полива със „студена вода”илюзиите на Алеко. Корупцията, жаждата за власт и пари са движещата сила на прогреса. Студенината на американците кара пътеписеца да по-тръпне, а сравнението с „чарковете на една машина” образно рисува липсата на човечност в отношенията. Идващ от Балкански регион с ориенталски манталитет, наследен от робството, Алеко се възмущава от непрекъснатото движение, от непрестанния стремеж към материални блага. Възкликвайки: „Е, ами кога ще живе-ем?!”, авторът изразява предпочитанието си към прогрес, свързан с хуманизъм, прогрес, който съществува единствено в сферата на утопичните му възгледи. Универсалността на жаждата за пари е явна, но Алеко открива, че мотивацията в България е различна от сляпото преследване на злато и власт. В Америка матери-алните блага са признак за просперитет и успех, а тяхното преследване има смисъл на самодоказване и израз на личните качества. И въпреки своето разочарование, пътеписецът отбелязва тази разлика като още един начин за критика на действителността в България, като препратка към един изостанал свят, където честният стремеж към преуспяване е заменен от първичните материални интереси.
Основната цел на Алековото пътуване до Новия свят е Чикагското изложение, събрало в себе си колорита на целия свят. На този фон малкият и беден български павилион натъжава Алеко. От друга страна, големите зеленчуци на Калифорния го впечатляват единствено като физически феномен. Точно тук откриваме ключа към относителността на щастието. Разминаването между материалното и духовното не позволява тяхното еднозначно тълкуване. Описанието на носията в българския павилион поражда родолюбиви чувства. Присъствието на Бай Ганьо и неговата търговия с розово масло показват спецификата на българската нравственост. Едновременно изпъкващ и сливащ се с действителността на изложението, самостоятелен и приспособен към характерните условия в Америка, Бай Ганьо е носител на моралния код на българина. Стъпил с единия крак в новото време и изискванията на един чужд свят, а с другия - в изостаналостта на робското наследство, Бай Ганьо стои неопределено на фона на непознатото и непривичното. По-късно образът му еволюира в самостоятелна творба, където пороците изпъкват сред европейската културна среда, но на този етап неговата същност е аморфна - способна да се нагоди към обстоятелствата.
Оценката на реалността в Новия свят носи отпечатъка на идеалистичното мислене, търсещо щастието в неговата най-чиста форма, освободена от пороци и не-достатъци. Думите на доктора след срещата с Неделкович са израз на разочарованието, породено от липсата на хармония между материалното и духовното, от съществуването на същите пороци, управляващи и България: „Видя ли, че и в Америка е същото.”
След неговите задълбочени наблюдения върху американския живот, Алековите думи за безсилието на цивилизацията да направи един народ по-щастлив от друг добиват смисъл на обобщение, осъществяващо връзка между България и света. Прогресът е подобрил живота, но онова мечтано състояние на пълен синхрон между мотивация, резултати и благоденствие остава в пространството на авторовото въображение. Независимо от специфичните условия на средата, в основата на всяко общество лежи материализмът, задушаващ духовното щастие, което Алеко търси. Ракурсът, който личността заема в заобикалящата я действителност, определя щастието като емоционално или материално състояние.
Използвайки своите наблюдения като общественик и писател във и извън България, Алеко Константинов чертае параметрите на щастието. Анализът на българската действителност във фейлетоните му и изследването на американския модел в пътеписа „До Чикаго и назад” утвърждават Щастливеца като творец, дълбоко свързан със социалния характер на битието и силно критичен към неговите дефекти. Разочарованието от мрачната реалност носи със себе си и надеждата за възраждането на онези градивни сили, способни да донесат прогрес в съзвучие с хуманистичните убеждения на Алеко. Тази негова черта потвърждава метафората, използвана от проф. Кръстьо Кръстев за личността на писателя: „ Той е като златен пясък, разнесен от течението на мътната река на следосвобожденското общество и оставил своята следа Във всяко нейно кътче.”
