За ученика / Теми литература 11 клас / Алеко Константинов
АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ - „РАЗНИ ХОРА, РАЗНИ ИДЕАЛИ”
СМЕХЪТ НА АЛЕКОВА И БАЙГАНЬОВСКА БЪЛГАРИЯ
Идеалът на Алеко Константинов за хармонично устройство на обществото се вписва като анахронизъм в рамката на байганьовско обществено съзнание, конкретизирано в индивидуалните художествени проявления на героите от цикъла фейлетони „Разни хора, разни идеали”, останал недовършен поради трагичната кончина на писателя на 11.V.1897 година.
Иронията на двукратно повтореното определение „разни” от заглавието на фейлетонния цикъл въвежда темата за дисхармонията между човек и обществен идеал, съизмерим с ценностния критерий на времето и с моралния облик на епохата.
Понятието човек се оказва забравено и дискредитирано, а категорията идеал - нравствено и морално деформирана. Стойностите на обществено съзнание, отразени и материализирани от формите на деформиран обществен идеал, девалвират и се обезценяват. Появява се тяхното ново, непознато лице с разкривен, деформиран облик, обявен от обществото като свободно избран личен идеал за обществено значимо щастие, което единствено Алеко назовава лична изгода, а Бай Ганьо - келепир. „Разни” се оказват представите за щастие и „разни” - идеалите за хармонична връзка между човек и общество. Дисхармонията на нарушеното и отнето право обществото да има единен общ идеал, морално съизмерим с нравствения ценностен критерий на личността, отнема правото и на отделната личност да има високи нравствени цели и обществено значими интереси.
Личността с обществен идеал, а не с доминиращ личен интерес, е смешен анахронизъм в общество с толкова разностранни интереси, превърнало идеала в разменна монета при търсене личната изгода от „разни хора” при толкова различни - „разни идеали”.
Писателят се среща с „разните” идеали на общество, забравило човека, превърнат в инструмент за срамната сделка със собственото му самосъзнание за почтеност и лично достойнство. Авторът присъства на монологични изповеди с дълбоко деформирани нравствени стойности. Неговите герои в страстна полемика с идеала на самия Алеко за хармонично устроено общество защитават „разните идеали” на една твърде противоречива обществена действителност, която еднакво унизява автор и фейлетонни герои, макар и заели контрастни позиции.
Трагичното отсъствие на висок нравствен идеал в реалностите на българската действителност през последното десетилетие на XIX в. обществото прикрива чрез мнимото индивидуално право на всеки да избере своя идеал сред хаоса от разнопосочни байганьовски цели и интереси.
Единствен Алеко разбира трагикомизма на този свободен избор - да избереш един от многото варианти на нещо несъществуващо. А избрал една от предложените фикции на обществен идеал, задължително се срещаш със своето разочарование и сам по собствена воля и свободен избор обезсмисляш негодуванието си. То става смешно и жалко, а самият ти - смешен, комедиен герой на „своето време”, завоювано и защитено от позициите на „своя” обществен идеал.
Трагичните стойности на обществения присмех над унизения и ограбен човек разбира и носи в своето съзнание единствено Алеко. Той става нравствен опонент на героите си от цикъла „Разни хора, разни идеали”, за да изповядат с емоционално пристрастие обезсмисления трагизъм на негодуванието си, превърнато в жалка комедия от обществените нрави и „разните” идеали на времето.
Алековите „разни хора”, опониращи на общество и съдба, в търсене на „разни идеали” се превръщат в жалки комедианти, участници в трагичния карнавал на епохата. Страшната и мрачна епоха на Бай Ганьо, в която помощник-регистраторът е „страшен комик”, а Алеко е страшен с нравствената самота на изолирания си трагичен присмех над „разните” идеали на байганьовска България.
Негодуванието на автора и „разните" хора-жалки герои на епохата - расте. Но ако бунтът на Щастливеца е трагично осъзнат в своята обществена безперспективност, протестът на помощник-регистратора е изживян като искрено възмущение от зле устроените нрави на обществото. Героят на Алеко вярва в справедливата кауза на своя бунт и недвусмислено търси правото си на нравствена реализация и обществена перспектива. Авторът остава без нравствена вяра и обществен избор, а героят - тъкмо обратното - воюва за правото си сам да избира критериите за справедливост, които, според неговата ценностна система, са на страната на по-силния, на властника.
И той мечтае за силата на „справедливата” власт. Безнадеждна перспектива, трагично неосъзната от героя, но изповядана с искрено възмущение пред автора, съгражда художествения контраст между реалната трагика на времето и комизма на нрави, идеали и обществени цели.
Тъжното и смешното влизат в конфликт с мнимото обществено съзнание на помощник-регистратора. Монологичната му самоизповед се изпълва с трагикомизъм, а диалогичните послания на изповедта му остават без адресат. Трагиката на „справедливото” му негодувание се обезценява, нравствено девалвира и трагичното, пародийно преобърнато, и се превръща в смешно. Прераства в своята естетическа идеална противоположност. Над смешно-тъжната природа в „идеала” на помощник-регистратора се смеят и общество, и автор.
Грубият унизителен присмех на байганьовска действителност и деликатната ирония на автора градят оценъчния нюанс в обществената скала на нравствените ценности, еднакво отречени и пародирани чрез степените на смешното както от „разните” идеали на обществото, така и от идеала на Щастливеца.
Тъжен е смехът на Алеко. Искрен и жизнено щастлив - грубият присмех на обществото. Двете естетически тоналности в трагикомизма на епоха, нрави и идеали звучат в „диалогизирания” монолог на помощник-регистратора, но и контрастно отделят чрез степените, на смешното и формите на обществен и личностен смях - нравствената грозота на времето и моралната грешка на епохата: „... каква е тази управия, не можах да я разбера... моля Ви се, вземете например кокона Поликсени: преди трийсет години с фаетон се разхождаше и днес..., пак с фаетон се разхожда; а пък аз трийсет години се трепя и не фаетон - кой ти търси фаетон! - ами една лира, разбираш ли, една турска лира петимен съм да се намира В среднята преградка на кесията ми, и ето на - до ден днешен, - брате мой, все петимен си оставам. ”
Алековият герой търси несъответствието между човек и идеал във външните битово-житейски форми на реализиран обществен и екзистенциален контраст. Той търси „справедливата” мяра, но според своя идеал, между личен интерес и обществено право в дребното кариеристично щастие на индивида.
Помощник-регистраторът не разбира големия конфликт между обществените форми на несъществуващ идеал и девалвираните стойности на нравствени критерии, в които „вярват” и афишират с принципите на личния си интерес в „диалогизирани” изповеди героите на Алеко от фейлетонния цикъл „Разни хора, разни идеали”.
Знаците на дребен кариеристичен бит материализират „идеала" за висок обществен престиж на помощник-регистратора: „И Виж ти сега справедливост: на неговата маса има електрически звънец, на моята маса няма. Защо, моля ти се! Туй човещина ли е? Защо ме мъчат тъй, какво бива санким и на мойта маса един звънец да курдисат, голяма работа ли е? ”
Ниските страсти наличния интерес и ниските критерии за нравственост и идеал раждат деформациите в съзнанието и морала на индивида. Появява се пристрастие и пиетет към грозното, аморално поведение на човека в търсенето на най-адекватната обществена форма, реализираща личния му интерес и трагикомично подменяща „високия" нравствен идеал за лично щастие: „Дрънкат ми разни диванета, че можеш, кай, да напреднеш, ама трябва, да бъдеш, кай, подлец. Бошлаф! Подлец ли!?Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама... и подлец да бъдеш, не е лесен занаят, все трябва да имаш някоя дарбица... ”
И героят на Алеко развива уменията си в търсене на личен идеал, формира и задълбочава „дарбицата” им да открива грозното в морала на обществото, но да го превръща в светла, прекрасна изява на своето лично щастие и идеал.
Художественият резонанс от своеобразния апел на помощник-регистратора за потъпканото и нереализирано зло на обществените нрави, предпочетено и високо оценено от Алековия герой, се възприема от художественото съзнание на новите фейлетонни герои от цикъла „Разни хора, разни идеали” - освободения чрез амнистия и мнимия българин-патриот. Те приемствено развиват и задълбочават грозното, деформирано лице на обществен морал и нравственост: „Наливай!... Стига, благодаря. Вземи и ти чашата си. Е, хайде, наздраве. Ура, да живее амнистията!... Тази амнистия призна, че всичките наши дела са вършени за спасението, за славата и за величието на България... Ха-ха, ха-ха...”
Грозен е присмехът на байганьовското, живеещо в съзнанието на Алековия герой в най-страшната и уродлива форма на нравствена деградация, над светлия идеал на Щастливеца, дискредитиран и от „идеала” на псевдопатриота, милеещ за бъдещето на България, но според личния си интерес и изгода: „... Да ще султанът да ни даде Македония, ..., ама догдето е нашата партия на власт, че да ти се курдисам аз тебе на митницата. . Че да ги пипна аз ония ми ти търговци, две годинки да им обирам каймака - стига ми!... Ето, туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър!... ”
Но претенцията грозното лице на морал и нравственост да доминира в обществените реалности в края на XIX век достига своята нелепа кулминация в „нравствените" поучения на Алековия герой. Грозното суетно се оглежда в естетическия лик на прекрасното и с преобърнатите, пародирани „сетива” на личния си интерес героят вижда единствено своята правота и своето право на лично щастие и идеал: „Мъ-ь-ълчи си, па си гледай кефа. Защото и да дрънкаш - все едно, няма да оправиш света... Ти видял ли си досега някого да прокопса с опозиция, а? И как не ти омразна бре, синко, тази пуста борба, тази пуста критика. Като си помисля що труд, що чудо си изхабил... и за какво! За вятър... ”
Различни са идеалите на Алеко и байганьовска България. Различен е и смехът им над унизената човешка индивидуалност.
