За ученика / Теми литература 11 клас / Алеко Константинов
АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ - „РАЗНИ ХОРА, РАЗНИ ИДЕАЛИ”
ИЗОБЛИЧЕНИЕ НА НРАВСТВЕНАТА И ПОЛИТИЧЕСКА ПОКВАРА В ОБЩЕСТВОТО
Основният замисъл на Алеко Константинов при създаването на цикъла от фейлетони „Разни хора, разни идеали” е свързан с разобличението на най-ярките типове обществена нравственост в българската действителност през 90-те години на XIX век. Чрез привидно безобидния смях публицистът кара читателя да се замисли върху същността на негативните явления, които пречат за осъществяването на хармонията в обществените отношения. Затова не е чудно, че гласът му се чува и приема като нравствен коректив на епохата.
Избрал за герои на фейлетоните си „величията” на деня, контрастно противоположни на обществените реалности, Алеко Константинов търси типичното в проявленията им. Различието в „идеала" на своите герои от общоприетия морал авторът открива още в първия фейлетон от цикъла „Разни хора, разни идеали”. Негов субективен носител е помощник-регистраторът: „Нашият помощник на регистратора е страшен комик. Изпокапваме от смях, когато почне да бомбардира несправедливата си съдба. ” Изповедната форма за индивидуален изказ на героя дава възможност да се навлезе в неговия ограничен свят и да се потърси смисълът на недоволството му, ориентирано към всички онези, които му „пречат” („все не мога да си пробия път!... ”).
Във всеки следващ фейлетон Алеко Константинов задълбочава разобличението на деградиралия човек в условията на постоянна девалвация на нравствените ценности. Във втория фейлетон като герой е изобразен един от амнистираните палачи. Този път диалогично (по-скоро това е диалог в монологична форма) се влиза в неговия микрокосмос, изпълнен с грозна и покварена душевност. Без никакви скрупули този „герой" на епохата показва истинския облик на едно мракобесно време, в което преобърнатите стойности се приемат като естествено явление - без никаква перспектива да се сменят обстоятелствата: „Ура, да живее амнистията!... Тази амнистия призна, че всичките наши дела са вършени за спасението, за славата и за величието на България... Ха-ха, ха-ха... ”
Най-цялостно разгърнат е образът на героя лъжепатриот от третия фейлетон. Като социално явление той е познат още от фейлетоните на Христо Ботев. Но новото следосвобожденско време открива нови пътища за развитие на лъжепатриотизма. Героят на Алеко е свободен. Открито заявява желанията си: „Солунската митница! Калифорния, да я вземе мътната! И иди, че не бъди патриот, иди после това, че не съчувствувай на македонците... ”
Единственият герой, който диалогизира (макар че в края на краищата пак налага собствената си позиция), е еснафът приспособенец от четвъртия фейлетон. Неговият прагматизъм е универсален и се препотвърждава, откакто съществува човекът. Удобен за всички времена, той е най-гъвкав и устойчив, защото го интересува само безличното и незабележимо съществуване:.„Защо и ти да на влезеш в болшинството, както другите?... Па спечелиш ли веднъж доверието - накриви си калпака: няма да усетиш как ще ти тръгне работата напред. ” Реалист, без никакви романтични илюзии, този Алеков герой живее скромно и тихо в днешния ден, за да притежава утрешния и всички, идващи след него.
И в четирите фейлетона Алеко Константинов характеризира персонажите чрез техните стремежи. Помощник-регистраторът иска да заеме по-високо място в обществената йерархия, за да забогатее. За тази цел той се превръща в демагог, обсебен напълно от дребнавите си и недостойни цели. Опитващ да се скрие зад достойни цели („горе-долу ползица за народа”), в действителност се оказва завистлив кариерист: „Зорът ми е да изтикам регистратора... И пак нищо, и пак няма звънец. Управия до коляно! Аслъ калпав народ сме ти, интелигенцията. ”
Но ако този герой е воден от лични и егоистични подбуди, определящи поведението му, много по-страшни са политическите стремежи на амнистирания палач от втория фейлетон. Очевидно е желанието му не да преосмисли поведението си, а да продължи с политическите престъпления и шантажи. Превратностите на времето за него не съществуват. Винаги има миг на „върховна” изява: „че животът е колело, че могат да настанат времена за истинско разчистване на сметките...За три дена само да се възстанови онази славна епоха, аз би им изтръгнал из дробовете тези демонски бележки, но... кой знай!,.. Нека му мислят ония, на които половината от живота мина в непрекъснати преследвания и унижения...".
Лъжепатриотът от третия фейлетон се стреми само към едно: да спечели чрез грабежи, а не с честен труд. Неговата цел е също егоистична и неприкрита. За него най-важното е да има „келепир”, защото „патриотизъм”е анахронизъм (респективно и „патриот”). Универсални са стойностите на безцеремонно изповяданата безнравственост: „Ех, че келепир... Да ще султанът да ни даде Македония, че да ти се изтърся аз тебе в Солун, ама догде е нашата партия на власт, че да ти се курдисам аз тебе на митницата... Че да ги пипна аз ония ми ти търговци, две годинки да им обирам каймака, стига ми! Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака... Ето, туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър!... Туй комитети, туй дружества, организация, пропаганда - всичко е бошлаф! ”.
Привидно най-непретенциозен е героят от четвъртия фейлетон. Той иска да уреди личното си благополучие - независимо от начина. Държи на дискретност при постигане на целите: „Всички на работа са наредени и парици си спастриха, и къщите си издигнаха... кога пари ще спечелиш, та и ти кол да забиеш, и ти къща да завъртиш... Прави, каквото правят хората... ”.
Всеки един от Алековите герои има ръководен принцип в живота, който спазва стриктно и последователно, дори когато обстоятелствата са неблагоприятни за това. Фейлетонистът успява да намери най-вярната отправна точка към поведението на персонажите; проявяващи в единство мислите, думите и делата си - Дори в най-заплетените ситуации. Очевидно е, че нито един от тях няма определени политически възгледи, понеже им липсва обществена заинтересованост. Ръководи ги единствено личната изгода, защото са егоисти. Тяхното разбиране за обществения и за личния морал е еснафско и тесногръдо. И все пак е постигната индивидуализация при разкриване на типичното в поведението им.
Помощник-регистраторът е намерил своя „идеал” за оцеляване: „Вярвай бога, никой път не съм бил опозиция... Аз имам добро сърце аслъ, хич не съм горделив. ” Амнистираният палач има самочувствието на победител, въпреки годините, прекарани в затвора. С нескрит цинизъм се обръща към малцината, останали честни и неподкупни борци за идеали, за да наложи своите разбирания за историческо развитие. Страшни са риторичните му въпроси, отправени към всички „ветрогонци”, „...за какво беше вашата борба? Какво спечелихте вие? - Вятър! Законност и свобода, ха-ха... Глупци!... Остана честен... Глупец, счупена пара не струва твоята гладна честност!... Спечеленият с упорен честен труд хляб, ще кажеш ти, е по-сладък от амврозий. Какво заблуждение! Не, нещастнико, хлябът си е хляб, а богатата трапеза е наслаждение, твоята стаичка е мрачна килия, а моето злато е наслаждение. ”
И най-страшното в тази житейска теория е нейната повторяемост векове наред - все по-съзнателно и все по-нагло - до пълната профанизация на обществените идеали. Антихуманна е риториката на героя. Тя е агресивна в открито поднесената безнравственост, граничеща с наглост: „Е, добре, аз паднах - где е твоето тържество, нещастнико? Аз паднах, но пак съм изправен на краката си. Аз живях, ти страда. Аз пак живея, ти пак страдаеш... Кой спечели? Ти запази идеите си, аз запазих златото си. Кой спечели, кажи ми, о, честни й труженико... ”
Реално погледнато, тези принципи все по-често се налагат като водещи и в днешно време крачката до житейската философия на лъжепатриота е само една. Защото и той е човек на настоящия миг, на изгодата от политическите машинации, от безпринципното присвояване на материални ценности - без мисъл за духовните измерения на всяка човешка постъпка. Всичко при него е точно премерено и не са възможни грешки: „таман сега му е времето... Сега да има някои да освободи Македония, догдето е нашата партия на власт... За Цариград сетне ще му мислим... Ама не му е времето, моментът не е благоприятен... И сега време за вълнение ли е бе, джанъм?... Баш сега му е времето да си мълчим, да си кротуваме... ”.
Целта е категорично определена. Очертан е пътят на човека, който винаги успява да се нареди с непретенциозната си кротост и с безпомощността си. Такива хора умеят да паразитират дълго, необезпокоявани от никого, понеже изглеждат безобидни. Но би могло да стане страшно, ако се почувстват пренебрегнати. В този смисъл те са вечни - като ръководните си принципи в живота. Зад привидната благост и добронамереност на чичото - еснафа приспособенец от четвъртия фейлетон, се крият безнравствените средства за оцеляване на бездуховния. Това е неговата философия: „На теб ли остана света да оправяш бре, чедо... Политика къща не храни... Прави, каквото правят хората: свий си опашката, па си налягай парцалите... С гюрултия гърло се не пълни... Криво-право, мълчи си. Преструвай се, че нищо не виждаш, и кога да е, хората ще те оценят... Па спечелиш ли веднъж доверието - накриви си калпака... Па да видиш тогава чест, да видиш почести... стига ти само да си посвиеш опашчицата и да гледаш на всичко през пръсти. ”
Привидната пасивност и неангажираност към обществените проблеми е скритият механизъм за материални облаги - малкото, дребно щастие за еснафа: да се преживее встрани от проблемите на обществото в името на спокойствието и благополучието.
Различни са средствата за действие за постигането на целите на Алековите герои от цикъла „Разни хора, разни идеали”. Помощник-регистраторът си служи с доноси, анонимни писма, заплахи, лъжи и унижения. Двигател на действията му е завистта на дребния подлец, който не би се спрял пред нищо: „И аз уж се увирам около големците: ... Като вляза при господина министъра, и аз все се старая да се докарвам... Бре анонимни записки ли не щеш, бре доноси ли не щеш, бре заплашвания ли не щеш... Подлец ли? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, та где оня късмет!... Види се работата, и подлец да бъдеш не е лесен занаят, все трябва да имаш някоя дарбица: кураж ли да го наречеш или просто трябва да имаш зализана физиономийка... ”
Точно защото е страхлив, този герой притежава умението на хамелеона да се приспособява към обстоятелствата и да избягва опасностите: „Колкото за строг - строг съм: писарите и разсилните ги мачкам като фелдфебел... че като се насвяткам, че като почна да ги режа за бяс: туй регистратор, туй архивар, туй подначалник - вдън земя! Добре, че не ме обаждат... ”
Амнистираният престъпник познава само и единствено терора като начин за общуване. Няма издевателство, което не би приел да извърши, за да се наложи в живота. С цинична откровеност не само признава деянията си, но и се гордее с тях: „Браво! Значи всичко от миналото е предадено вече на забвение... Косите ми настръхват... Всичко е заличено вече с амнистията... За три дена само да се възстанови онази славна епоха, аз би им изтръгнал из дробовете тези демонски бележки... Нека му мислят ония, които ги тътриха по участъците..., които... бяха измъчени, изтезавани, разорени, опропастени... ”
Директно поставеният въпрос към не-назования поименно, но политически характеризиран доста пълно, опонент е показателен за предпочитаните средства за действие: „Я ми кажи ти, ей, човече, ти, който немил-недраг се скиташ цели десет години и бленуваш недостижимото, ти, когото ний тъпчехме из участъците, когото за удоволствие осъдихме на смърт и пак за удоволствие оправдахме, и отново пак осъдихме, защото тъй изискваше нашият интерес, защото намирахме, че ти можеш да послужиш като средство чрез тебе да сплашим, да всеем ужас и трепет, кажи ми ти, недоял-недоспал нещастнико, ти какво спечели със своята упорита борба, а? Я проследи в какъв ужас изминаха твоите цветущи години. Какво разбра ти от живота? ”.
Това е философията на политически безпринципния войнстващ демагог. Той оцелява и печели „битката” с обществото чрез девалвацията на нравствените ценности. Алеко Константинов, като участник в неуспешната кампания за избирането му за народен представител преди повече от век, открива трагичния смисъл на обществените явления. Придава им универсалност - лаконично и ангажирано.
Много по-прозрачни са действията на лъжепатриота. Чрез грабежи той запазва обществената си значимост, защото знае икономическата изгода от всяка намеса в политиката. Затова иска да бъде добре с всички - дори когато става дума за бъдещето на страната: „покорна глава сабя не я сече... ”
И еснафът от последния фейлетон използва познатите на помощник-регистратора средства за действие - раболепие, примирение с подлостта. Това е, което има предвид, когато казва на племенника си: „Аз гледам да го направя човек... Я покротувай една-две годинки, та виж няма ли да те приемат. Защо се обаждаш, защо не си мълчиш; теб какво ти влиза в работата, че тоз бил подлец, па оня бил крадец... Твоя работа ли е това? ”. Така се формира съзнанието на човека марионетка, готов да бъде манипулиран от всички политически режими.
Алеко Константинов обръща особено внимание и на нравствената същност на героите от тези фейлетони, проявявана в характера, в социалната им психология и в морала. Помощник-регистраторът е жалък, ограничен, но агресивен Кариерист. Политическият престъпник е циничен. Топ няма никакви морални задръжки и колебания. Лъжепатриотът е алчен, но страхлив. Неговата робска психика не се свени да очаква и търси разбиране и дори съдействие от султана и от останалите балкански държави за постигане на личното си благополучие. Този тип герой не вижда по-далеч от собствената си изгода. Не е много по-различен и еснафът от четвъртия фейлетон, който въплъщава в не по-малка степен от другите деформирания морал на епохата.
Фейлетонистът подхожда към индивидуализацията на героите в четирите фейлетона по различен начин. Помощник-регистраторът е изобразен чрез монолог, който го типизира като явление. Сам характеризира себе си. Доказва негативните преценки на другите за типа човешка нравственост, който въплъщава. Във втория фейлетон диалогът в монологична форма още по-убедително води до саморазкриването на един безнравствен човек, готов да отстоява позициите си винаги и при всякакви обстоятелства. Лъжепатриотът в третия фейлетон, чрез речевата си характеристика: интонация, градация на чувства и желания, разкрива света на псевдоидеала и мнимата грижа за бъдещето на държавата. Още по-убедителна е речевата характеристика, постигната посредством множество пословици и поговорки, в четвъртия фейлетон. Оцветени интонационно, „мъдрите” поуки се запомнят и читателят се замисля върху безнравствената им същност. По този начин нравственото падение на героите е във вътрешно взаимодействие. Всеки следващ фейлетон надгражда наблюдаваната нравствена деформация в предишния. Създава се художествена представа за циклична повторяемост на негативните явления в обществения живот.
Чрез антитезата на характерите във втори и четвърти фейлетон, Алеко Константинов противопоставя две ценностни системи, два типа човешка нравственост. Така, макар и косвено, авторът утвърждава светлия си идеал за едно по-хуманно и демократично общество.
Чрез комичното и трагикомичното като естетически категории, Алеко Константинов успява и пряко, и косвено да изобличи недъзите на обществото, като показва несъответствието между същността на явленията и героите и тяхната външна изява. Но както може да се очаква - присъдата на писателя към персонажите не е еднаква.
Към помощник-регистратора той изпитва презрение и отвращение. Протестира срещу политическата демагогия на амнистирания престъпник. Надсмива се над зловещия „патриотизъм” на лъжепатриота, налагащ се чрез мимикрия, защото би могъл да стане страшен с поведението си. С явно отвращение изобличава еснафа приспособенец. Като използва възможностите на сатирата (от ирония до сарказъм - в зависимост от общественото поведение на персонажите) - фейлетонистът създава ангажирана политическа картина на времето.
Читателското отношение към героите на Алеко Константинов от цикъла фейлетони „Разни хора, разни идеали” се провокира от авторовата позиция. Те събуждат преди всичко отвращение. Отблъскват с низките си страсти и стремежи. Будят тревогата на читателя, защото не са изключение в обществото. А нравствената им нечистоплътност предизвиква основателна погнуса и нежелание за среща очи в очи с тях.
В цикъла фейлетони „Разни хора, разни идеали” Алеко Константинов художествено интерпретира нравствени проблеми с негативни стойности. Провокира съзнанието на поколения читатели. Затова и днес посланията на големия фейлетонист, оценен високо още от съвременниците си, грабват вниманието и дават повод за нови интерпретации.
