За ученика / Теми литература 11 клас / Алеко Константинов
КОНФЛИКТЪТ МЕЖДУ ЛИЧНОСТТА НА ИДЕАЛИСТА И ГЕРОЯ НА ЕПОХАТА ИЗОБРАЗЕН В АЛЕКОВИТЕ ФЕЙЛЕТОНИ
През целия си живот Алеко Константинов е обречен да се сблъсква с обществените пороци в следосвобожденска България - безпринципност, егоизъм, раболепие, социална подлост и мерзост.
Като обикновен гражданин, а и като служител на правдата - юрист и прокурор, неговите принципи, чувството за обществена и нравствена отговорност са не само незачитани, но и потъпквани и възпрепятствани. Социалната му ангажираност и съзнанието му за лична чест и достойнство раждат неговата безкомпромисност. Той противопоставя своята честна и светла личност на заобикалящата го действителност. Като реакция срещу меркантилната реалност и нейния герой - човекът-келепирджия и властолюбец, Алеко създава незабравими и вечно актуални художествени и публицистични творби. В тях той разкрива своите идеали и стремежи в живота, коренно противоположни на обществените търсения. „Като бичува отрицателното, грозното, низкото - сатирата насочва към положителното, идеала, към прекрасното” - тази мисъл на Салтиков - Шчедрин характеризира и творбите на Алеко Константинов. Именно чрез осмиване и отричане на пороците писателят утвърждава идеали, които направляват човешкия живот, за да не премине той механично в търсене на материални блага. Ярко и въздействащо средство за порицание и заклеймяване на негативни черти от характера на човека е хуморът, който е обичан похват за световните сатирици: „Смехът е едно от най-полезните средства за разрушение. ” (Херцен) и „На пороците се нанася голям удар, когато те биват изложени на хорския присмех. ” (Молиер).
Своите идеали и житейски принципи Алеко Константинов защитава не само в произведенията си, а и в девизите си: „Идеали трябват, Алексей”..., „Любов, честност, свобода”, „По-добре да бъдеш недоволен човек, отколкото самодоволна свиня”. Целият живот на човека и твореца Алеко преминава в борба за осъществяване на тези идеали. Той успява да надживее низкото, грозното и несъвършеното и да нарече себе си Щастливец. Наистина може да се каже, че е щастлив, защото съхранява моралните си ценности и доказва волята, духовната си щедрост и великодушие. В словесната борба с пороците на следосвобожденска България Алеко излиза морален победител. Творбите му разкриват социалната действителност от 90-те години на XIX в., когато възрожденските идеали са забравени и заменени с нови закони и норми на поведение. В сравнение с героя на епохата авторовата скромна, безкористна и интелигентна личност е по думите на проф. Иван Шишманов „опаката страна на българина В следосвобожденска България". Новата действителност формира новия тип герой, който е опозиция на възрожденския българин. Човешките добродетели са заменени от морална и духовна първичност и деградация. Като герой на епохата израства малкият човек, парвенюто, политиканът, простакът, келепирджията, службогонецът. Реалистично и правдиво изображение на образа на новия герой се постига чрез изследването на житейските му прояви, поведенческите му реакции и социално-духовните му превъплъщения, майсторски пресъздадени от критичното перо на твореца-хуманист, хуморист и сатирик в незабравимите му произведения „Бай Ганьо” и фейлетоните: „По „изборите” в Свищов”, „Угасете свещите”, „Избирателен закон”, „Сеятели на рабски чувства”, „Страст”, „Що значи: „Народът ликува”, „Разни хора, разни идеали”. Два са основните аспекта, свързани с отражението, осмислянето, осъждането на пороците: от една страна - в етиката, нравствеността и морала на съвременника на твореца, а от друга страна - в обществения, политическия и духовния живот на България.
Към моралната и нравствената деградация на личността в България след Освобождението поглеждат и преди Алеко Константинов много български творци реалисти с будно съзнание - Иван Вазов, Стоян Михайловски, Пенчо Славейков. Те са своеобразни наследници на традициите на европейската сатира и реализъм - творбите и героите на Балзак, Дикенс, Ибсен, Гогол.
Алеко Константинов продължава българската и световната критическа линия за изобличаване на открити и проследени в произведения и образи общочовешки слабости и пороци. Творецът създава с помощта на сатирата образи - типове. Чрез тяхната реч, постъпки, поведение и общуване авторът разкрива процеси и явления в следосвобожденска България. А чрез отнемането на имената им, с което ги обезличава, и посредством обобщаването им в герои, носители на типични за епохата пороци, Алеко Константинов ги отрича и заклеймява.
Критико-изобличителното слово на твореца е пряк резултат от сблъсъка между гражданските и човешките идеали на Щастливеца и обществено-политическата действителност с цялата й духовна и нравствена поквара. На тази основа, на несъответствието между личност и реалност, се раждат творбите на хуманиста Алеко Константинов. Разминават се разбиранията на твореца и на героя на епохата за моралните ценности и идеали, за честността и свободата. Свободата и честността са основата на Алековите идеали. Свободомислието и свободолюбието на идеалиста се противопоставят на слободията, на пренебрегнатите етични норми, на свободата при избора на средства и начини за „удрянето на келепира, на кьоравото”, за „просперитет”. Честен пред себе си и своята съвест, както и спрямо хората, коректен и предан на идеалите си, Алеко Константинов се чувства духовно сам, изолиран сред масата, хората с нечиста съвест, лъжци, хамелеони, престъпници, политически мошеници, безнравствени и бездуховни материалисти - герои на следосвобожденската епоха. Новата епоха определя и своите идеали - материална изгода на всяка цена и с всякакви средства, охолство, добра служба. Пренебрегнати са възрожденските ценности - висока нравственост, морал, етичност, коректност, честност - всичко това в името и за благото на родината и народа. Носител и продължител на тези възрожденски добродетели е Алеко Константинов, който влиза в двубой -реален и словесен, с героя на новото време и с пороците на заобикалящия го свят. Това противопоставяне откриваме още във фейлетона „Страст”. Авторовата горда и честна личност се извисява над материално задоволените, но духовно бедни слоеве от населението: „А за мене светът не само че не знае подобни гадости, но и всъщност ги няма у мен, па и не ги е имало и, уверен съм, няма и да ги има. ” Тази увереност е продиктувана от високата нравственост и честност, изграждащи Алековите идеали и принципи. Хуманистът и демократът, идеалистът веднага откроява и изобличава чрез словото си нарастващата чиновническа маса - безлична, раболепна, дребнава, която срещаме още в „Страст” с нейните пороци. Поведението й, както и нейните цели, предизвикват авторовия коментар: „Ето кое съзнание ме кара да се взирам с почтение само в кръга на бедността като мисля, че доволството и богатството са заклеймени, ако не с позор, то поне с малко подлост. ”
Идеалистът не завижда на чуждото богатство, презира го не само защото не е негова цел, а и защото той никога не би пожелал нещо, което „не е плод на честен труд или щастлив случай, а рента на унижението и лакейството". Именно мотивите, целите, разбиранията, идеалите определят личността на човека, защото може да бъдеш деятелен, да се занимаваш с търговия, да правиш избори, да основаваш акционерно дружество, вестник и т. н., но за Алеко са важни „подбудителните мотиви на тази деятелност”. Тези мотиви и идеали за твореца са били честност, преданост, коректност, свобода, добро, но за съжаление животът не му поднася справедливост в разрешаването на проблемите. Този конфликт с действителността и нейния герой вдъхновява демократа за сътворяване на фейлетоните му. Те, като литературно-публицистичен вид със злободневен или сатиричен характер, са вярно избраната форма за отразяване на авторовите позиции по проблемите на времето. В основата на някои от тях са поставени исторически събития и лица. Важно събитие е провеждането на избори за народни представители, на които по нечестен и недемократичен начин кандидатурата на Алеко.
Константинов е пренебрегната и не е удовлетворена. Демократ и идеалист, Алеко не може да остане безучастен към тези безскрупулни и подли мошеници и посвещава много от своите творби на описания на изборния ден, закон, ред: „По „изборите” в Свищов”, „Угасете свещите”, „Избирателен закон”, „Бай Ганьо прави избори” (из „Бай Ганьо се върна от Европа”).
В тези произведения са проследени различните машинации, лишаващи изборите от справедлив и честен резултат: промяна на бюлетини, подкупване на избиратели, жестокости, насилствена смърт, изчезване на представител, т. нар. „морално влияние”, упражнявано от окръжния управител или околийския началник и не на последно място угасване на свещите, което „всякой път е келепир”. Наред с хамелеонството и продажничеството (веднъж консерватор, друг път либерал - „Бай Ганьо прави избори”), вървят подкупите, заплахите, насилието („Избирателен закон"). Всичко това дълбоко наранява високо моралната и честна личност на Алеко Константинов и той излива в своето саркастично слово възмущението си. Свободата и честността, за които се бори, са потъпкани и осмени: „Свобода ли? На-а, свобода! Ще видят те в неделя една свобода, ще я помнят до живот. ”
Свободата на гражданите да упражнят правото си на избор се превръща в свобода на подбора на средствата и начините за изопачаване на фактите и резултатите съобразно желанията и целите на силните на деня. Освободят ли се пороците, много е трудно да се възстанови равновесието на добродетелите: „Пусне ли се веднъж властта по пътя на насилието и беззаконията, с нея не е лесно да се бориш." („По „изборите” в Свищов”).
Властта, силата, влиянието се оказват по-силни от свободата, от човешките права и добродетели. В своя стремеж към власт и политическо надмощие героите потъпкват всякакви демократични принципи. Те стават безкомпромисни, жестоки, агресивни. Такива са Бай Ганьо (от фейлетона „Бай Ганьо прави избори”) и амнистираният (от цикъла „Разни хора, разни идеали” - II част). И двамата разкриват своята прагматачност и алчна същност, както и нравствената си и духовна изроденост с помощта на контраста. От една страна виждаме техните образи, лишени от национални идеали; от друга страна - младите идеалисти, които посвещават живота си на борба за правда, духовна свобода и честност. Образът на Иваница Граматиков е пълна противоположност на Бай Ганьо в „Бай Ганьо прави избори”:
Млад, образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в сърцето, с вяра в доброто, с надежда В бъдещето той още не беше кален в действителността, в живота.
Младият човек, идеалистът е сам, в опозиция с анонимните герои. Именно тези герои се борят срещу идеалите. Според тях народът трябва да бъде „практичен и трезвен до безчувственост”. Ето защо Бай Ганьо в писмо до Граматиков възкликва иронично: , - Идеали - Суета, вятър... ” („Бай Ганьо прави избори”) З обръщение към идеалистите, честни оптимисти и борци за справедливост, амнистираният престъпник злорадства по подобен начин: „Е, добре, драги - бих извикал аз на ветрогонците, - за какво бе вашата борба? Какво спечелихте Вие? - Вятър! Законност и свобода, ха-ха-ха... Глупци...”(„Разни хора, разни идеали” - II част).
Огрубеният език и предизвикателното поведение на облечения в политическа и социална власт циник пораждат реакцията на отвращение и съпротива. Иронията се заменя от острота, сатирично-изобличително слово, появява се гротесково начало в образа на криворазбралия демокрацията и свободата следосвобожденец. Политическите безобразия предизвикват авторовата позиция. Ироничната патетика помага на твореца да покаже нравствените различия между героя и себе си - хуманиста. Героите на новата епоха мислят и реагират от позициите на своите материални потребности. Те са елементарни, духовно бедни, нравствено опорочени службогонци и хамелеони, безцеремонни използвачи. Всички средства са разрешени за постигане на „земно доволство”. Мечтата за власт, за издигане в служебната йерархия, приспособенчеството, злоупотребите с патриотичните идеали ръководят героите от фейлетоните „Разни хора, разни идеали” - I и III част. Образът на помощник-регистратора в първия фейлетон е само малка частица от обезличилата себе си, чиновническа маса. Животът на героя е изпълнен с една цел, с един стремеж - да стане главен регистратор и да има звънец на бюрото. Подобно на Бай Ганьо, героят не подбира средства и методи за издигане в службата. Безпринципен, приспособенец, съгласен на всякакви компромиси със себе си, героят твърдо се бори за пост и власт: „Вярвай, никой път не съм бил опозиция. На, питай кого щеш. И на господина Стамболова съм подавал палтото и сега пак ще го подавам... („Разни пра, разни идеали” -I част) Героят се саморазкрива чрез размислите си и монологичната си реч. Неговият език е доказателство за духовната и културна ограниченост, а мислите му - за нравствената му поквара и безскрупулност. В терсене на материална изгода, в стремеж към власт и преуспяване, за постигане на постове героят на епохата, освен архиподлец, става и лъжепатриот, патриотар. Гражданските идеали не го вълнуват, той не ги следва, а само се възползва и чрез подлост и машинации достига до удовлетворяване на желанията си. Патриотичните чувства са потъпкани, националните идеали - погребани. Освобождението на Македония е желано не като дълг и необходимост, а като изгода от това, че ще има достъп до Солунската митница, на която „само две години, две годинки само да ме оставят управител или оценител (на митницата), па ела хортувай ти сетне с мене... ” („Разни хора, разни идеали” - III част).
Образът на героя лъжепатриот, който спекулира и търгува с национални мечти и обществени идеали, се саморазкрива в процеса на изразяване. Такъв лъжепатриот рисува и Вазов в образа на Гороломов. Меркантилната, алчна и користолюбива личност не се спира пред най-съкровеното - човешката надежда и мечта за свобода. Социалното и политическото поведение на героя - следосвобожденец се определя от първичния стремеж към лична изгода, от сметкаджийството. От тази позиция и противниците, и приятелите на идеалиста дават едни и същи съвети - да живееш според действителността, да умееш да се нагодиш и спечелиш. Приятели и роднини от загриженост правят същите изводи. Свидетели сме на диалога между племенник и чичо от четвъртия фейлетон на „Разни хора, разни идеали”, които представляват съответно борбената и съглашенската страни: „На теб ли остана света да оправяш бре, чедо. Защо не се свестиш и ти един ден, па да си издухаш този вятър от главата... ”
Много размисли буди този фейлетон. Той е актуален, универсален, защото приспособенчеството, безпринципността, обществената незаинтересованост и пасивност са най-страшните пороци. Те обезличават една нация, превръщат я в корумпирана и морално деградирала, но тези качества помагат на героя да постигне лична изгода. За да се сдобият с печалба и да пожънат успех, героите се стремят да се домогнат до политическо и обществено надмощие. Подобни са идеалите и на Базовите герои Гороломов и Жоржу. С честност далеч не се стига, трябва от всяка работа да има келепир, така мисли героят от „Бай Ганьо журналист". Затова отхвърля предложенията на приятелите си и им предлага да издават вестник. За Бай Ганьо това не е трудна работа, само трябва да се внимава кои са силните на деня, за да се влезе в тон с политиката, иначе другото е проста работа: „ Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите, па псувай наляво и надясно. Ами как! ”
Приспособенци, хамелеони и патриотари са героите на епохата, описани в Алековите творби и Вазовите разкази „Епоха кърмачка на велики хора”, „Службогонци” и др. Вазовите герои - Гороломов и Жоржу, са своеобразни първообрази на Бай Ганьо. Завърнал се от Европа, той е поевропейчил облеклото си, външността си, но нрава си не преобразява. Не го плашат промените в политическия живот и на правителството, защото умее да се приспособява, за да „удари келепира", подобно на Гороломов. Падането на правителството на Стамболов и възкачването на власт на Константин-Величковото правителство налага редактирането на текста на замислената резолюция, с която самозвана депутация е изпратена да ходатайства да не се приема оставката на Стамболов. Гуньо Адвокатина изменя съдържанието, от което се раз-, бира, че благодарят на новото правителство за освобождаването от тираничния режим. Служенето на определен режим, стремежът към силните на деня откриваме във фейлетона „Бай Ганьо журналист” и във Базовия разказ „Сладкодумен гост на държавната трапеза", където Жоржу е обрисуван като „български опортюнист, всякога доволен”. Българската журналистика от онова време се слави със своята приспособимост и възможност да бъде в полза на правителството и законите. Журналистите са станали жертви на Алековото честно и граждански будно за реалностите перо. Раболепни, службогонци, хамелеони, журналистите защитават и отразяват събитията в своя полза, г. е. те търсят материална изгода и забравят своите задължения - да са будната съвест на една нация, да са коректив на времето. Възхвалявайки политиката на Негово Височество, която Алеко разкрива като антинародна, журналистите се превръщат в „сеятели на рабски чувства”. Творецът изобличава тези „сеятели” и тяхното „обикновено рабско перо”, което преувеличава и изменя действителността, нагласява я според законите и управляващите. („Сеятели на рабски чувства” и „Що значи: „Народът ликува”). Изобличавайки работата на българската журналистика и описвайки истинската реалност, Алеко Константинов защитава човешките права, хуманистът съчувства на хората и изобразява тяхната бедност и мизерия. Творецът достига до разобличаване и заклеймяване политиката на правителството и на монарха (Фердинанд), с когото е бил в личен конфликт. („Що значи:„Народът ликува”). Журналистиката става доходна професия и затова към нея се насочва известният Алеков герой Бай Ганьо, който се е завърнал от Европа със самочувствие за натрупани „знания” и „опит”.
Героят на следосвобожденска България няма политически убеждения, както няма и нравствени принципи има само интереси, от които се ръководи и които определят политическата му програма. Няма унижения или подлост, няма безчестие, които биха го спрели пред мечтата за власт и пари. Срещу мерзката действителност и нейния герой, когото тя оформя, насочва критичното си слово Алеко, но все пак като идеалист и оптимист писателят до последния ред вярва в силата на духа и нравствеността на народа, на обикновения човек, който сега започва да се радва на свободата си: „ Твоите братя, Вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, Бай Ганьо, но те засега са на втори и на трети план, те едва сега почват да заявяват за своето съществуване... ” („Бай Ганьо журналист”).
От позициите на този национален оптимизъм и идеализъм, като резултат от демократичния си светоглед, Алеко Константинов подчинява цялото си творчество на непримиримата борба с обществените, политическите и нравствените пороци на съвремието си, от която излиза морален победител.
