За ученика / Теми литература 11 клас / Алеко Константинов
БЪЛГАРСКИЯТ СВЯТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА АЛЕКОВИТЕ ФЕЙЛЕТОНИ
Още с появата на Алеко-Константиновото произведение „Бай Ганьо”, през 90-те години на XIX век, българската литературна критика създава предпоставки за двойствено възприемане, оценка и интерпретация образа на главния герой - Бай Ганьо. Той става художествена мяра за големия конфликт между „старо” и „ново” в националното съзнание на българина.
Патриархалният бит по своеобразен начин „затваря” националното самосъзнание в рамките на балкански социокултурен модел за контакт с действителността. След Освобождението тази „изолираност” и „дистанцираност” на критериите за ценностен ориентир към света на другите е провокирана от „модерната” по бремето на Алеко идея за „чуждото”, т.е. за другото - различното. Започва „пътуването” към чуждия свят на Европа. Надскачането на битово затворената, домоседна рамка на националното съзнание се оказва труден процес. Твърде често той граничи с криза на личността, но носи и драстични промени в ценностната система на българското общество след Освобождението.
Многовековната, позната като унаследена традиция, повторяемост в начина на живот на българина е разколебана. Появява се голямо желание за промяна, за „преместване” в пространството. И героят на Алеко Константинов - Бай Ганьо - пътува към света на другите. Той му е непознат и чужд, но опазеното в годините на робско унижение човешко самочувствие, чрез съпротивление и неприемане влиянието на чуждото, кара героя да защити по примитивен начин „затвореното” балканско битие на българина. Свое и чуждо се конфронтират. Противоречието между изостанал критерий за човешко обществено поведение и опазената, макар и регионално затворена, ценностна система за българска добродетел изгражда вътрешния конфликт в съзнанието на Алековия герой. Това е художественият двигател, намерен от автора, за изява на вътрешната противоречивост и двойствена природа на героя. Човешкото му съпротивление и неприемане на чуждото носи едновременно консервативното отрицание на ориенталско-балканската патриархалност на родовото затворено общуване и високата нравственост на традицията за човешко и национално самочувствие. В често повтарящия се възглас на Бай Ганьо: „Булгар! Булгар!”, в различни повествователни епизоди, като пътуването през Сърбия за изложението в Прага или „героичното” му колоритно поведение в банята, (примерите са много) ясно откроява линията на вътрешно раздвоение. То е неосъзнато от героя, но и в този латентен вид го конфронтира с новата европейска среда. А от друга страна го отчуждава от национално българското.
Алековият Бай Ганьо остава самотен и изолиран. Той не приема чуждото, а от родното, българското се чужди и страни. Но героят носи устойчивото в нрава на българина зърно да оцелява в трудни кризисни ситуации в личния си живот и националната история. Неприет в двете пространствени среди на „свое” и „чуждо”, конфронтиран с тях, той ги подчинява с агресивната доминация на своето типично байганьовско самочувствие.
В Европа Бай Ганьо налага критерия за балканско-ориенталско човешко поведение в обществена среда, а в България създава преобърнатия, по байганьовски прекроен, деформиран образ на европейски модерен диалог между общество и човек.
В европейското обществено пространство той внася доминацията на балкански примитивното. Създава условия за живот на човека-балканец. Адаптира европейския културен модел към битийното пространство на собственото си балканско самосъзнание. Чуждата не-позната среда е подчинена и овладяна. Ориенталско-примитивното е вписано в бай-ганьовския модел на „европейски прогресивното”. С тази нова „модерна” представа той се връща и подчинява от нов, непознат байганьовски „европейски” ракурс нравите на българския обществен живот. Националното битие на българина е „вписано” в рамката на байганьовското обществено пространство.
По този начин обществото и общественият живот влизат в дълбок същностен конфликт с нравствената ценностна система за национално самочувствие и самосъзнание на българина.
Човек и общество са конфронтирани, така както автор и герой. Чрез контраста в техните личностни позиции се очертават противоположни критерии за съвременност в българския начин на мислене.
Множественият глас на автора-повествовател отделя нюансите на българското, заявени от Алеко в текста на произведението. Творческото съзнание на повествователния АЗ е многоаспектно в различните събитийни ракурси, заемани от автора. Това са различните гледни точки, от които тръгва сюжетното повествование към една единствена цел: да съпостави двете контрастни измерения на българско мислене, носени респективно от автор и герой, с чужди социокултурни модели, функциониращи в нова, небългарска среда.
Героят Бай Ганьо е българин. Той е рожба на българско творческо самосъзнание. Автор и герой са двете страни в българския начин на мислене през 90-те години на XIX век в обществените реалности на България след Освобождението. Макар и контрастни, тези две проекции на оценъчен критерий са български, имат българско съдържание. Те приемат и оценяват света, който е разделен на свой и чужд, от позициите на едно бързо променящо се, движещо се към чуждото и европейското национално съзнание, както и чрез коренно противоположния оценъчен критерий на балканско затвореното, недоверчиво към други и света, национално битие. В условен художествен план националното самосъзнание на героя не търпи промяна. Сякаш не търси път за приобщаване към света на другите. Затова и литературната критика интерпретира тезата, че „пътува” единствено авторът-повествовател, но не и героят - Бай Ганьо. Неговото художествено съзнание е „статично”. В досег с чуждото не се променя. Сякаш героят никога не е пътувал и никога не е напуска. пределите на балканската си изолираност. Бай Ганьо променя пространствената си среда, но не и начина си на мислене. Той не формира нов оценъчен критерий за действителността.. Вижда нови обществени реалности, но не желае да ги приеме и оцени. Единствено последователен е в настойчиво преследваната цел - да ги подчини и адаптира към балкански затворения модел на българското си мислене. Естествено следствие от непроменящата се балканска природа в манталитета и поведението на Алековия герой е неговият трагикомичен, криворазбран патриотизъм. Националната самоидентификация чрез самодоволния вик: „Булгар! Булгар!”, дискредитира националните стойности на идеята за родно и патриотично.
Ясно очертана е контрастната художествена позиция на автора-повествовател към „балканския” синдром в поведението и начина на мислене на главния герой - Бай Ганьо. Образът на повествователя служи като коректив на мнимо пътуващия балкански представител на българското в чужда среда.
Чрез опозицията: мнимо и реално пътуване, Алеко създава дистанция и условно отдалечаване между повествовател и герой. Сякаш единият „остава” в балканското си, изолирано от света, битово пространство, а другият пътува към света на чуждото и европейското. Критерият за „пътуване” и промяна на Бай Ганьо е битиен, балкански затворен и изолиран, а на повествователя - национално-духовен, изпълнен с динамиката на бързо променящото се време. И двамата „пътуват” към българската същност на нрав, характер и на-ционално съзнание, влизайки в диалог - от две различни позиции - с чуждото, като по този начин откриват различното в себе си.
Променя се българският национален характер, носен от образа на повествователя, който реално пътува и търси европейската съизмеримост на българското.
Балканският нрав, въплътен в поведението на Бай Ганьо, остава непроменен. Героят губи мяра за адекватност с обществените реалности, независимо дали са български или чужди. Художествен носител на това мнимо пътуване към криворазбраната изконност на патриархален, статично непроменящ се морал и към „пространствата” на „затворено” българско самосъзнание е образът на Бай Ганьо. Негативите от реалното отдалечаване от българското след мнимо пътуване към европейското са ясно очертани чрез Алековата ирония и тъжен смях в двете части на произведението - „Бай Ганьо тръгна по Европа” и „Бай Ганьо се върна от Европа”.
Наистина невероятни са „приключенията” на балканския нрав в света на чуждото под знака на българския характер и душевност.
Алеко Константинов разбира разноликата природа на своя герой, но осъзнава и сложната, противоречива съдба на българина и неговия национален характер. Доказателствен пример е контрастът в позиции, оценъчен критерий и начин на мислене на автор и герой в неговата жанрово разнопосочна творба „Бай Ганьо”.
