За ученика / Теми литература 11 клас / Алеко Константинов
АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ - "БАЙ ГАНЬО"
ПЪРВАТА МОДЕРНА ТВОРБА НА БЪЛГАРСКИЯ „ЕВРОПЕИЗЪМ” В НАЦИОНАЛНАТА ХУДОЖЕСТВЕНА ТРАДИЦИЯ
Алеко-Константиновият герой - Бай Ганьо - отдавна се е превърнал в нарицателно име, което назовава явление, провокиращо и днес националното съзнание с преобърнатите художествени стойности в мотива за пътуването, за „невероятните приключения на един българин”.
Сменят се поколенията, но интересът към Алековата творба „Бай Ганьо” - остава. Художественият образ на главния герой се мултиплицира непрекъснато в ежедневието ни. Важен момент в съвременната интерпретация на противоречивия кръг от проблемни тези, конфликтно събрани в текста на „Бай Ганьо”, е времето и епохата, в която е създадено произведението.
В края на 80-те години на XIX век в българския културен живот след Освобождението се оформят две тенденции: едната е формирана през Възраждането, ориентирана към българското (национално обозначаващата), втората - след Освобождението - към европейското (европейската). Като противоположност на българоцентризма - гледище през Възраждането, се появява нова художествена тенденция - европоцентризъм (гледище, от което черпят своята мотивираност хората от Кръга „Мисъл”). Конфликтът между „старо” и „ново” художествено мислене е творчески въплътен в Алеко-Константиновия „Бай Ганьо” - творба, появила се в „граничното” културно пространство, където „спорят” две - различни, противоположни естетики.
Това е произведение, в което се изявяват два типа човешко поведение на българи - единият, в който надделява затвореността в себе си, българин, който не страда от чувство за малоценност, а напротив, има високо самочувствие и самомнение; и другият - мнимите европейци, които се влияят и се страхуват от външната оценка, но и които страдат от чувство за малоценност, от национален комплекс за „културност”.
Първият тип поведение се основава на традиционната култура, непознаваща и неприемаща чуждата, затворена и предпазваща се от влияния. Ето защо този тип българи тълкува чуждата култура като антикултура, т. е. тя няма стойност и е омаловажена, подценена. Към непознатото той се отнася или с пренебрежение и съзнание за превъзходство, или се стреми да го „побългари”. Безспорно към този тип принадлежи Бай Ганьо образ-символ, модел на поведение. В неговата същност, в основата му е заложен анекдотичният герой, лишен от биография и предистория, запомнящ се чрез еднаквия тип поведение. Изхождайки от българското, националното като ценност и основа, Бай Ганьо в срещата си с чуждата култура не я приема, отказва да я оцени, да усвои културните ценности, да ги подчини на своите кодове. От това разминаване между своето и чуждото, от ценностната основа, запазваща тенденцията за българоцентризъм, от сблъсъка на високото и ниското, от противоречието между претенциите за вечност и анахроничната им същност произтичат всички комични ситуации и се ражда хуморът на творбата „Бай Ганьо”.
В първата част - „Бай Ганьо тръгна по Европа”, организирана жанрово около разказвани анекдоти за героя, картината на това разминаване е най-ярка. Речта на героя е набор от цитати, фрази, заети от високия символен възрожденски дискурс, но отчуждени от екзистенциалната си стойност. От гледна точка на българската патриархална култура, много от постъпките на Бай Ганьо не са осъдителни, но в чуждата среда и култура са възмутими. Патриархалният българин лесно общува, той не е затворен, а гостоприемен, не е скептичен и недоверчив, а духовно щедър и очаква същото и от хората, с които общува. В този смисъл не може да се приеме като на-халство гостуването му у Иречек, желанието му да се помогне в кухнята, общуването му с пътниците във влака, шумното плискане във водата... Липсата на маниери, на познания за етикета на поведение, изпросването на скъпа храна и замяната й с предложена по-евтина, бабаитското тупане в гърдите, високото говорене, редица други жестове и постъпки разкриват неподготвеността на Алековия герой за среща с европейската култура. Но героят не се стреми да се равнява или да усвоява чуждото, европейското, напротив, той отива в Европа със самочувствие, което компенсира непознаването. Отказът, невъзможността да се разбере и оцени прогреса на западния свят е отразено с лексикалните формули: „Знам аз” , „Колко съм ви гледал”, „Какво да й гледам на Вената... ”, „Колко свят съм изръшнал” и т.н. Високото самочувствие се допълва и от съзнанието му за образованост и начетеност, за „познаването” на чужди езици. Всички „познания” Бай Ганьо придобива пътьом - от това, което е видял и чул, своеобразна трансформация на Вазовия цикъл „Видено и чуто”. Липсва не само системно образование, но и интерес към науката, към културата.
Във втората част на творбата - „Бай Ганьо се върна от Европа” е представено отношението на героя към книжнината и журналистиката. За него вестникът няма такава стойност, каквато е имал през Възраждането - популяризатор на идеи и позиции. Той е възприеман като възможност да се достигне до света на властимащите и със силата на парите, на „Кьоравото” да се постигне всичко. Авторът пародира „превращението” на българина-носител на традиционната затворена култура. Освен, че се отнася с пренебрежение към чуждата, европейската култура, Бай Ганьо приобщава, „побългарява” чуждото пространство (свободното поведение в банята, във влака), уеднаквява различностите („град като град”), упорито съхранява затвореността на своя свят (географския периметър, на който включва възлови във възрожденската география топоси - Цариград, Букурещ, Гюргево, Браила, Галац). За нежеланието и трудностите по приемането на чуждото загатва още първото изречение: „Помогнаха на бай Ганьо да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия - и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец. ” Неподготвеността и пасивността на героя проличават още в тази фраза. Глаголът „помогнаха” свидетелства за състоянието на безпомощност на героя. Не по-малко асоциативен е глаголът „да смъкне”, сигнализиращ за усилията и трудностите, с които е съпроводена раздялата с миналото и традициите.
От друга страна, авторът пародира възрожденската идея за извоюваната, неподарена национална свобода, заложена в „Епопея на забравените”. На Бай Ганьо помагат да преодолее трудностите, да се раздели с миналото, вместо сам той да извоюва новото. Пародирано снизена и иронично претълкувана е цялата патетична реторика, стиловата възвишеност на високия възрожденски език (Бай Ганьо казва „Бисмарк не може ти обърна чехлите! ”, вместо Вазовото „Картаген надмина, Спарта засрами! ”). Пародиран е и възрожденският мотив за раздялата с „мила родина”. Защо всъщност Алеко Константинов създава „Бай Ганьо” - книга, съставена от различни в жанрово отношение части, първата, от които залага на устното начало, на анекдота, а втората се ориентира към писмената реалност и представя фейлетони, отразяващи събития от българската политическа действителност по онова време? От каква позиция демократът и хуманистът Алеко изгражда образа на своя герой Бай Ганьо, защо използва образите на разказвачите - членове на кръга „Весела България”? Преди всичко трябва да открием възгледите, търсенията на интелигента Алеко. От една страна, образът на героя е представен като антипод, като „опаката страна” на всички качества и идеали на писателя-идеалист, на неговата нравствено извисена и духовно чиста натура. От друга страна, образът е дело на творец, отразяващ разбиранията си на интелигент индивидуалист, привързан към собствената си самоличност, умеещ да се смее и над себе си, свободен от желанието да бъде „друг”. „Аристократ” по произход, „европеец” по образование, „патриот” по възпитание, Алеко Константинов ратува за реализиране идеята за единство на българската нация. В сравненията с напредналите държави, в постоянното съизмерване с Европа, авторът се стреми, от една страна, да запази положителните ценности и най-вече патриотичното чувство, а от друга - изразява своята тревога при срещата на по-изостаналия народ с други култури.
Иронията, пародията, сарказмът помагат на реалиста да внуши своите разбирания и идеи. Традиционните опозиции на българското културно съзнание - родно-чуждо, българско-европейско - са преосмислени. В персонажите на разказващите историите с Бай Ганьо, описани в първата част на творбата, писателят дава художествен израз на сложното психологическо състояние на българската интелигенция от следосвобожденската епоха - епоха на активираните културни контакти. Неслучайно именно българите, намиращи се по случайност или по необходимост в чужбина, а не чужденците - чехи, унгарци, австрийци или германци, изпълняват най-важната функция в Алековата творба - дават оценка за поведението на Бай Ганьо. Важно е да се уточни гледната точка на тази оценка. За българите в чужбина, усвоили други навици, познания и етикет на поведение, Бай Ганьо е чуждият, от когото изпитват срам. Различността на Бай-Ганьовия манталитет им е вече непонятна. Разказвачите от кръга „Весела България” гледат на сънародника си през очите на европейците, които се стъписват, недоумяват, избухват от поведението му. Попаднал в еталонна културна среда, простият и неориентиран българин е смешен, а българската интелигенция, причислила се вече към чуждата култура - европейската, изпитва чувство на срам, вина и малоценност. Разказващите персонажи се отличават със своята морализаторска функция, макар че на моменти те се оказват съпричастни на проблемите на Бай Ганьо и му помагат (Цвятко от „Бай Ганьо на изложението в Прага”, Стойчо от „Бай Ганьо в банята”, Бай Васил от „Бай Ганьо в Русия” и т.н.).
Във втората част на книгата Алеко Константинов възвръща историчността на българските културни събития, явления и истина. Героят е идентифициран с различни социални роли - на депутата, на журналиста, на учителя..., но никога не се превръща в личност, която за Алеко Константинов е свръхценност. Чрез различните случки, чрез поведението, стремежите и целите на Бай Ганьо в България Алеко разкрива неактуалността на възрожденските идеали: „ - Идеали! Суета, Вятър!... „ - завършва писмото си Бай Ганьо до Иваница Граматиков в „Бай Ганьо прави избори”.
Идеалите, свободата на избора, честността са потъпкани. Те са заменени с далавери, машинации, лъжи и злоупотреби, от които се гордее Бай Ганьо: „- Хубава работа! Защо съм Ганьо Балкански, ако няма да зная и този занаят. Ти, господине мой, тури ме, в която щеш околия и ми кажи кого щеш да ти избера! ” („Бай Ганьо прави избори”) Идеалът на Възраждането след Освобождението придобива вече друго измерение: „Личното наше земно доволство - ето идеала, който трябва да преследваме. ” („Писмо на Бай Ганя до Константина Величкова”). Авторовата честна и демократична личност не може да остане безучастна и така се ражда идеята за създаване образ на политикана, келепирджията, псевдожурналиста, патриотаря, политическия хамелеон, заклеймен със силата на саркастичното слово. Бай Ганьо вече не е поставен в контакт с чуждата култура, липсва смехът от разминаването на културните кодове и явната неподготвеност на героя да се впише в средата, в която попада. В България Бай Ганьо е представен като определящ, като ръководещ събитията. Той има вече „по-импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окрьжающите. ” („Бай Ганьо се върна от Европа”) Бай Ганьо се връща от Европа със самочувствието на просветител-мисионер. Той тиражира европейския модел и изисква от съотечествениците си подчинение. Съжалява ги, снизходителен е към простотията: „Живи да ви оплача аз вас... ”, „Все аз ли ще ви оправям... ”Така се опитва да им помогне да се впишат в структурите на внесения отвън образец на подражание: „И ние сме биле малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите”. Той изстрадва самотата на „свой сред чужди”: „А да зема да ви разправям - не можете го разбра.” Самочувствието на виделия друга култура, на „знаещия” повече е още по-високо. В Европа героят отхвърля чуждата, европейската култура, опитвайки се да я побългари и подчини, да я омаловажи,но в България се завръща със силата на възприелия чуждото, т. е. по-модерен, по-умен от другите, на владеещ и диктуващ положението човек.
Не към висши идеали, не към идеите на Възраждането, нито към културата на Европа се е устремил героят, а към „удрянето на келепира”, към вземането на властта: „ - Трябва и ний да клъвнем по нещо - казва бай Ганьо, - току тъй на сухо патриотизъм - бошлаф. Я ми кажете вий сега, както стоят работите, като откъде може да се уреди най-добър келепир? ” („Бай Ганьо журналист”) От позициите на своята честна и безкомпромисна с пороците личност идеалистът и патриотът Алеко заклеймява следосвобожденската действителност и нейния герой.
Създадена на прехода на две неизбежни за литературата тенденции (първата, утвърждаваща националното - Каравелов, Захари Стоянов, Вазов; втората - европейското - Кръга „Мисъл”), творбата на Алеко Константинов остава ориентирана по-скоро към първата тенденция, т. е. към българоцентризма. Това е обаче и първата книга, която иронизира не чуждото, както „Криворазбраната цивилизация”, а родното, своето и в този смисъл е модерна творба, възприемаща и стремяща се Към европейското. Освобождаването от ритуала, от традицията превръща фолклорното през 90-те години в модерно.
„Бай Ганьо” е първата модерна творба, останала актуална със своя герой -образ-тип на определено поведение, вездесъщ и жизнен и до наши дни.
