За ученика / Теми литература 11 клас / Алеко Константинов

 

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ - "БАЙ ГАНЬО"

НЕДОПИСАНАТА КНИГА ЗА „НЕВЕРОЯТНИТЕ РАЗКАЗИ ЗА ЕДИН СЪВРЕМЕНЕН БЪЛГАРИН”

 

Следосвобожденската действителност донася много разочарования на българската интелигенция, носеща възрожденска вяра в нравствените стойности на обществения идеал. Реалността се оказва различна от техните представи за свободно българско общество. Условията за живот формират нови критерии за човешко поведение, непознати за патриархалния българин. Неговата пословична добродетелност влиза в разрез с морала на новия герой на епохата. Той е най-типично проявен в злото и влиза в противоречие с общоприетото. Първоначално буди смях, тъй като контрастът е очевиден. По-късно негативните тенденции на развитието му стават застрашителни. Националните критерии за нравственост и почтено човешко поведение са разколебани. Отрицателният тип на епохата е формиран. Появяват се „Невероятните разкази за един съвременен българин” на Алеко Константинов - художествен отзвук от наблюдаваните негативи в обществото - тема, която често присъства в разговорите на членовете от интелектуалния кръг „Весела България”. Тук за първи път Алеко разказва веселите „приключения” на своя герой Бай Ганьо. Това е първото художествено битие на бъдещата Алекова творба. През април 1894 г. тези забавни анекдоти се появяват в сп. „Мисъл”, издавано от д-р Кръстьо Кръстев. Наистина „невероятни” са разказите за съвременния българин Бай Ганьо и цяла България се забавлява с поведението на Алековия герой от публикуваната на 17 март 1895 г. самостоятелна книга със заглавие „Бай Ганьо”.

Героят на Алеко е навсякъде - и в бита, и в обществено-политическия живот. Превръща се в художествен коректив на типично българското и национално характерното. Той е нравственият антипод на българина, но и на своя автор. Въплъщава тъмната, непозната страна на обществения „идеал” - „келепира” и „изгодата”, за които честната и неподкупна гражданска съвест на Алеко дори не предполага мащабите на деформация, до които ще достигне, когато пише първата част на своето произведение „Бай Ганьо тръгна по Европа”.

Още в първия разказ „Бай Ганьо пътува” героят попада в нетипични за него обстоятелства на „Пещенската гара”, но реагира по твърде типичен начин, който ще стане определящ за поведението му. Недоверието го кара да наблюдава с изострено внимание поведението на чужденците и винаги да съзира „зле” прикритата им недобронамереност към Бай Ганьо и респективно към българите. Алеко отхвърля неоснователната подозрителност на злополучния търговец на „гюлово” масло с паралела в поведението и отношението към „проклетите” чужденци на двамата участници в повествователното действие: на самия Бай Ганьо и на очевидеца-разказвач на случката: „Тренът ни влезе под огромния свод на Пещенската гара. Ний с бай Ганя влязохме в бюфета. Като знаях, че тук ще се бавим цял час, аз преспокойно се разположих при една маса и си поръчах закуска и пиво... Залисан в шума, не забележих кога бай Ганьо изфирясал из ресторана... Чашата му празна... Останаха още десетина минути до тръгването на трена; аз се разплатих, заплатих и бай Ганьовото пиво и излязох на перона..., представете си, в един от вагоните..., увиснал до половина на прозореца, лъсна бай Ганьо. ”

Очевидецът-разказвач не изпитва недоверие към маджарите. Спокойно чака престоя на влака и пие бирата си. Но при Бай Ганьо съмнението е вътрешно състояние на човешката му природа, пригодена винаги да оцелява чрез постоянно недоверие към всичко заобикалящо го. Излязъл извън познатата среда, в която до този момент е живял, този ориенталски тип човек не само се съмнява във всичко „чуждо” и непознато като действие и намерение, но е готов да противодейства бързо и навреме, като покаже „надмощие” над „непочтените” чужденци. Разказвачът, свидетел на случката, искрено се забавлява с невежеството на Бай Ганьо: „Аз, гре-шен човек, от душа се смях на бай Ганьовото приключение. Бедният! Тренът маневрирал да влезе в друга линия, а бай Ганьо тичал, горкият, цели три километра да го гони - зер килимчето му вътре!... ”

Повествователят действително се забавлява със смешния контраст между балканския, „восточен” тип човек - Бай Ганьо - и европееца, независимо какъв е той - унгарец, чех или немец, защото Алековият герой пътува по Европа и посещава Будапеща, Прага, Виена, Дрезден. За известно време пребивава и в Швейцария. Навсякъде поведението му е едно и също - „ревностна” защита на ориенталско балканското и открито „възмущение” срещу чуждото, което Бай Ганьо не може да приеме и задължително отрича. За всичко лошо, сполетяло героя, са виновни чужденците и той се стреми да ги надхитри. Алеко пръв долавя, че желанието на Бай Ганьо да измами другия не се отнася само до европееца, но и до всеки човек. Той може да бъде и сънародник, както в случая с неплатената бира на „Пещенската гара”. Това е първото худо-жествено доказателство, че да удари „Кьоравото” е типично проявление за човек с байганьовски морал, който ще покаже негативите на „новия” обществен идеал - „келепира” и личната изгода:

- Ами ти, от бързане, забравил си да заплатиш бирата си, бай Ганьо.
- Голяма работа! Те малко ли ни скубят!...
- Аз я платих.
- Имал си бол пари - платил си я.

Героят на Алеко е винаги прав. Другите може да грешат, но той - не. За него всичко е естествено и логично, ако в дадената ситуация е в изгодна, „печеливша” позиция. Това е неговият модел на поведение - устойчив и непроменящ се.
Визуалния облик на героя, както и прословутия му начин на обличане, авторът представя за първи път в разказа „Бай Ганьо в банята”. Отново е демонстрирано балканското превъзходство на ориенталска сила и физически „прелести” над „глупавите” немци. Бай Ганьо е в твърде неловка, трагикомична ситуация, но той не забелязва съжалението, което предизвиква в погледите на всички присъстващи. Още по-голямо е смущението на разказващия случката, защото всъщност Бай Ганьо е млад човек, който би трябвало да има формирани представи за допустимо и недопустимо в поведението си на обществено място. Външният му вид излъчва самоувереност и жизнена сила, които героят използва в неочаквана за читателя посока, разкривайки своята примитивност и ограниченост. Но в началото на разказа нито повествователят, нито читателите предполагат за последвалите събития, с които ще бъдат изненадани. Те просто се запознават с Бай Ганьо: „О-о-о! Добър ден! ” - и една потна ръка сграбчи десницата ми. Дигам си очите: един широкоплещ, черноок, чернокос и даже чернокож господин, със засукани мустаки, със скулесто лице, с бръсната поникнала брадица, облечен (в какво мислите?) в редингот, незакопчан, под жилетката му два-три пръста червен пояс, с бяла (по нашенски риза, без вратовръзка, с черно, накривено калпаче, с ботуши и един врачански бастон под мишница. Млад човек: да има, да има най-много тридесет години. ”

Този, кипящ от енергия млад, тридесетгодишен човек успява по „великолепен” начин да покаже ориенталския си „бабаитлък” пред „слисаните немци”, идентифицирайки примитивността на неадекватното си поведение като „българско”. За Алеко това е унижение на националното му достойнство и  изпитва срам от поведението на героя си:

- Ти само гледай... и бух... сред басейна.
...Немците окаменяха на местата си... и аз забележих на лицата им не толкова негодувание, колкото съжаление. А бай Ганьо, вижда се, прочете на лицата им безкрайно удивление на неговото изкуство..., изгледа високомерно немците, почна да се удря геройски по влакнатите гърди и извика победоносно:
- Булгар! Булга-а-р! - и още по-силно се удари по гърдите.

Балканската ограниченост на ориенталеца Бай Ганьо постепенно започва да представя в неадекватна светлина национално българското. Автор и герой се оказват противопоставени като гражданска позиция и човешка нравственост. Патриотизмът на Бай Ганьо е израз на криво-разбрано национално самочувствие, което само по себе си доказва неосъзнат комплекс за малоценност. От противоречието между реални и байганьовски стойности на националното самосъзнание се ражда иронията на Алеко. Тя отхвърля негативите на евтиния байганьовски „патриотизъм”, които дискредитират българския национален характер. Художествената опозиция автор и герой е налице. Тя е вътрешен двигател на ироничните авторски коментари, които все по-открито и директно поднасят несъгласието на интелигента на епохата със задълбочаващата се байганьовска заплаха за националния характер и морала на обществото. И Алеко негодува срещу антибългарското в поведението на Бай Ганьо: „Горделивият тон, с който изрече тази рекомендация, говореше много; този тон казваше: „Ето го, видите ли го българина! Този той, такъв е той! Вий сте го чували само, сливнишкия герой, балканския гений! Ето го сега пред вас, цял-целеничък, от глава до пети, в натура! ”
Чрез външно неадекватното, „чудатото” в действията е показано духовното „нечистоплътие” на примитива, видял в ориенталската си изостаналост най-„достойния”сред българите. А това за Бай Ганьо е достатъчно основание да претендира за „почетния” статут „национален герой”. Трагично е съжалението на Алеко от пошлостта на видяното. Байганьовщината набира сила и мощ. Бездуховният има претенции за значим представител на нацията. Адаптира се към всяка среда, оцелява сред най-непредвидими обстоятелства, винаги се забелязва и откроява сред останалите. Ориентира се бързо сред политическата поквара на обществото и е готов да приеме без притеснение деформациите на времето. Те не го плашат, а му създават благоприятно поле за изява и разгръщане на способностите. Искрено изповядва пред Константин Иречек своето политическо хамелеонство: „ - Я бе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Па да ти кажа ли правичката... - И едните, и другите са маскари!... Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжен!... Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата - не може! Не си ли с тях - спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска - я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пари натрупаха, ти знаеш ли?... ”

Бай Ганьо никога не се отказва от изгодата и сметката, винаги гони „келепира” „по Европа”. Да хапне и пийне на чужда сметка, да преспи удобно, без да бъде обезпокояван, като създава неудобства за другите. Но всичко това за Бай Ганьо е естествено. Той е гост и чужденците трябва да проявяват гостоприемство, а не да го скубят. Искрено е възмутен от тяхната студенина. Подозира ги в непочтеност и скрити меркантилни намерения: „Мигар доброто ти мислят? ”, „Просяци! На тогоз крайцер, на оногоз крайцер - няма изкарване! ” В сравнение с него те са „маскари” и той ги заклеймява с прословутото Бай-Ганьово „отрицание”: „Да ги вземе дяволът! ”

Европа е чужда за Алековия герой, но и той е безкрайно неразбираем и загадъчен за нея. Смесени чувства буди поведението му при всяка среща с чуждото и непознатото. То е доказателство за трагичното несъответствие между герой и чужда обстоятелствена среда, будещо вече смях през сълзи.

Творческият замисъл на Алеко Константинов за написване на книгата за Бай Ганьо еволюира. Първоначално авторът е склонен да извини Бай Ганьо. Приема постъпките му, които винаги са - меко казано - смехотворни, като следствие от неблагоприятното влияние на „нездрава”, „лоша” среда.

Но самата смърт на автора, нелепото убийство на Алеко Константинов на 11 май 1897 г., е доказателство, че Бай Ганьо не е „жертва” на обстоятелствата. А тъкмо обратното - той влияе върху тяхното „нравствено” съдържание. Превърнал е обществения морал и нрави в байганьовски. Авторът се е „излъгал” в добрите намерения за промяна на своя герой. Бай Ганьо се оказва вездесъщ. Роден е от злото, за да отрече всеки нравствен помисъл за щастие и добро.

Той е тоталното отрицание на времето и обществената действителност, които са го създали. Алеко Константинов е вдъхнал художествен живот на съществуващ нравствен проблем, оказал се необозрим като трагична перспектива на развитие. През целия си живот Алеко дописва своята творба.

Втората част на книгата за Бай Ганьо, която функционира без общо заглавие, завършва с разказа „Бай Ганьо журналист”. Героят действа вече в българска среда. Завърнал се е от Европа, опознал „навиците” й, придобил „модерен” и „изискан” вид. Той е външно променен, но не и вътрешно. Единственото ново и различно в поведението му е по отношение на „нравствената” ориентация към обществото. Идеалът на Бай Ганьо не съвпада с този на Алеко. „Келепир има в тия работи! ” - казва Бай Ганьо и се впуска в предизборни борби. Ще спечели той, а не Иваница Граматиков.

Данко Харсъзина, Дочоолу и Гочоолу са съмишленици и избиратели на Бай Ганьо, който има „морално влияние” върху обществените нрави. Такива „ветрогони” и идеалисти като Алеко са ненужни  на „милото отечество”. Трябват достойни хора като общественика и журналиста Бай Ганьо. Средствата му са непочтени, но целите - високо „благородни”. Винаги са в името на отечеството и неговите национални интереси. Смехът на Щастливеца става горчив. Неговият обществен идеал е обект на критика и негативно отношение от страна на самия Бай Ганьо. Героят влиза в „нравствен” двубой с автора. Действителността доказва силата и жизнената адаптивност към обществената среда на винаги актуалния тип на Бай Ганьо. Той е многовариантен образ на злото, приспособим към всяка нова обществена ситуация. Моралът на Бай Ганьо става мерило за обществен „просперитет” наличността. Определя нови ценностни критерии за нравственост и почтено гражданско поведение. Винаги е на власт и никога в опозиция. Има свой вестник - своя публична трибуна за „морално влияние” върху общественото мнение. „Доблестната” гражданска съвест на Бай Ганьо се тиражира и става достояние на всички чрез „открито” заявената журналистическа позиция в публикациите на неговия вестник „Народно величие”. Винаги „честен” и открит в своето недоволство срещу учените, иронично презрителни към морала на журналиста в „Народно величие”, Бай Ганьо не забравя да информира „уважаемите читатели” за тези „тъмни” субекти - учените, дето все се „перчат” със своята „глупава” честност и „нам какви дивотии”. И Бай Ганьо, като опитен журналист, отразява събитието мигновено: „Пише бай Ганьо, пише и зачерква, той е все недоволен от ядовитостта на своите стрели: крадец е за него нежна думица, топ я зачерква и пише хайдук, но тази дума е станала обикновена, бай Ганьо добавя пладнешки и я съединява с едно фатален. Съседът, жена му, децата му, родът му - излизат изпод перото на бай Ганя феноменални изверги... ”

„Есенцията на печалната действителност”, според израза на Алеко Константинов, е намерила своето художествено отражение в морала и нравствените сили за обществена изява на Бай Ганьо. Героят е открил нови форми за превъплъщение в условията на бърза политическа промяна в страната. Той се ориентира безпогрешно. Намира винаги „вярната” посока на действие, носеща му лична изгода и обществен престиж. Алеко Константинов все още вярва в „добрите”си „чувства”към своя герой, но доказателствените примери на байганьовски прояви в действителността го опровергават. Посланията на автора към читателите при написването на втората част на книгата недвусмислено определят нейния „отворен” финал. Бай Ганьо вече не е фейлетонен герой и индивидуален художествен образ, а нравствен проблем на обществото - негативно явление на печалната обществена действителност. Той винаги ще черпи сили за сво-ята нова поява и ново раждане от реалните условия за живот, от онази „неблагоприятна” среда, която го създава и възпроизвежда. Затова и книгата „Бай Ганьо” ще остане недописана. Това разбира и самият Алеко, който не успява да се прости докрай със своя герой в края на втората част на творбата. Обръща се с прощални слова към читатели и герой, но те се оказват повод за нова среща: „Прощавай, снизходителний читателю!...Прощавай и ти, бай Ганьо! Бог ми е сви-детел, че винаги добри чувства са ме въодушевявали при описването на твоите истории... Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книга, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш: Европейци сме ний, ама все не сме дотам!... Прощавай, не е за чудо пак да се срещнем."

Посланието на Алеко Константинов е само на пръв поглед прощално. То носи дълбоката убеденост на писателя, че раздялата с Бай Ганьо в настоящия момент на обществено развитие е почти невъзможна. Затова обръщението на Алеко е по-скоро към явлението Бай Ганьо, а не към героя на неговото произведение. Негативното в обществения живот на България през 90-те години на XIX век има безброй субективни проявления. Байганьовщината в поведението на Алековия съвременник се задълбочава. Авторът на „Бай Ганьо” се среща всекидневно със своя герой, превъплътен в лицето на видни общественици и политически дейци на епохата. Всички живеят под знака на „моралното влияние” на Бай Ганьо. Те са негови последователи. Общественият порок, наречен „байганьовщина”, намира „благоприятна” среда за развитие. Независимо от „добрите” чувства, които са „въодушевявали”Щастливеца при създаването на образа на търговеца на „гюлово” масло от Казанлък, героят на Алеко се превръща в типичен образ на епохата. Безобидният хумор и ироничният присмех не успяват да провокират критично отношение на обществото към явление, което е неговият негативен лик.

Става точно обратното. Всички се смеят над Бай Ганьо, но не откриват байганьовското у себе си. Самото общество не прави изключение. Не съзира заплахата на байганьовщината за своята нравствена същност. Героят на Алеко получава обществена и светска легитимност. Той има самочувствието на полезен и необходим. Нужен е на своето Време. Срещата между автор и герой се оказва неизбежна. Техният диалог продължава. След публикуването на първите две части на книгата през март 1895 г. Алеко създава новите художествени епизоди за не толкова „невероятните”, колкото реални и обществено „полезни”деяния на Бай Ганьо. Те имат общ тематичен център - политическата и обществена активност на героя. Той е „загрижен” за бъдещето и просперитета на България. Написани са „Бай Ганьо в двореца”, „Бай Ганьо в депутацията”, „Бай Ганьо в опозиция - ама де-де! ”, „Дружество Въздържание”, „Из кореспонденцията на Бай Ганьо Балкански”. След смъртта на Алеко Константинов тези пет нови превъплъщения на героя са включени към книгата „Бай Ганьо”. Те всъщност представляват третата част на Алековата творба, която наистина и в този си вид изглежда недописана. Звучи като произведение с вечно отборен финал поради неизкоренимия нрав на байганьовския тип поведение. Нито една обществена епоха не е застрахована от появата на Алековия герой. Той винаги е заплаха за нравствения облик на времето. Тази тревожна тенденция е прозрял и Щастливеца. Последните страници, написани от Алеко, в реално недовършената книга за Бай Ганьо, носят авторовото предупреждение към поколенията. Това е разказът „Из кореспонденцията на Бай Ганьо”.

Героят на Алеко е безспорен авторитет в обществения живот на страната. Той не е някогашният дребен търговец на розово масло от Казанлък, който пътува „по Европа”, за да „удари кьоравото”, а многоуважаваният г-н Ганьо Балкански. Към него се обръщат за помощ и подкрепа. Има влияние във всички сфери на обществено-политическия живот. Неговата протекция е най-сигурната гаранция за просперитет на млади „достойни” последователи на байганьовския модел на поведение. И а-н Балкански, съзрял в тях своята младост, не отказва съдействие и подкрепа.

Г-н Балкански, подкрепен от негативите на времето, създава най-добрите условия за индивидуализация на своя антиобществен тип на поведение. Книгата на Алеко Константинов - „Бай Ганьо” - е нравственото предупреждение на автора за нейните недописани страници, в които би могло да се „огледа” всяко следващо поколение.