За ученика / Теми литература 11 клас / Алеко Константинов
АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ - "БАЙ ГАНЬО"
БАЙ ГАНЬО „ЗАВЛАДЯВА” ЕВРОПА
Годините след създаването на третата българска държава носят за българина една изключителна свобода - свобода за любознанието му, свобода за търсенията му, свобода за развитието му, свобода за намирането на своя, национална ниша з областите на икономиката, политиката, културата на Европа. Тази свобода се характеризира с чрезмерното му желание да се докаже като личност, да удостовери съществуването на един малък народ, несправедливо забравен от християнския Запад, да заслужи признанието, че като народе най-малкото равен на другите от континента. Из Европа плъзват български търговци, политици, млади студенти, просто пътешественици. И океанът не спира експанзията на борбения български дух. На изложението в Чикаго се срещат и родни търговци, предлагащи национални стоки, български екскурзианти, балканският манталитет поразява виделите какво ли не американци. Там за пръв път Алеко се среща с прототипа на бъдещия си герой. Автор и герой са двата типа първопроходци към световната цивилизация. И двамата - Алеко, присъстващ в разказите, изказващ откровено и открито мнението си за хората и събитията, и Бай Ганьо - измислен, но исторически и национално достоверен герой, трудно се аклиматизират в чуждия бит и култура. Писателят обаче успява да преодолее тази психологическа и национална бариера. Той възприема чуждото като несвойствено нему, но отговарящо на манталитета на „другия” -европееца, стопанина, чийто гост е, и запазвайки националните си добродетели, успява да приеме видяното.и преживяното реалистично и критично. Оставайки си българин подух и култура, скептик и оптимист, той европеизира живота си според изискванията на новото време. Творецът се възхищава от техническия прогрес, от постиженията на човешката мисъл, но едновременно с това изпитва логичния страх на хуманиста за съдбата на хората, впрегнати в огромната „машина за долари”, страх, водещ до язвителния и протестен въпрос: „Е, ами кога ще живеем?” („До Чикаго и назад”). Целта на писателя е умозрителна, поучителна, културна, чисто човешка цел - опознаването на света и хората Скепсисът му е основан на вечния човешки стремеж към доброто и красивото, към духовното и идейното, докато неговият герой е представител на хората с временни интереси - постигане на материалното сега и за себе си. Целта на Бай Ганьо е ясна и егоцентрична-да натрупа капитали (както го определят европейците) или „да удари келепира” (както той сам заявява в стила на балканско-ориенталското си поведение). Бай Ганьо е с ниска обща култура, прекалено ниска, дори според нормите на патриархално-ориенталския ни тогавашен манталитет - затова е и толкова наивно-възхитен от видяното, попива всичко и го възприема без осмисляне, без анализ и оценка. В първите разкази героят е човек с неизяснена биография. Тя се изгражда постепенно пред нас, очертават се моментите, които по-късно ще бъдат възлови за него. Той идва от нищото, рожба е не на патриархалното българско общество, а на времето, на себе си. Чак в началото на втората част („Бай Ганьо се върна от Европа”) читателят подразбира някои неща от най-близкото му историческо житие-битие. Засегнат от думите му, Бай Михал подхвърля знаменателна реплика: „Нали от руско време ти останаха водениците?” - това ни връща в близката историческа действителност, към Освободителната война, когато българите се разделят на три. Едните пасивно изчакват резултатите и радостно приемат подарената им свобода, другите бързат за бойното поле - за да защитят правото на народа ни на национална независимост. А трети... трети, като Алековия герой, се втурват да грабят, да присвояват изоставените от бягащите турци имоти, ниви, воденици. Явно Бай Ганьо е взел твърде дейно участие в този период на първоначално натрупване на капитала и с печалбите се е устремил към непознатата Европа, едно още непокорено Елдорадо, както счита той. Героят не е нито глупав, нито ог-раничен. Както и други литературни герои (хаджи Смион, дядо Либен), и той е пътувал, познава света поне в балканско-ориенталските му граници. На няколко пъти Бай Ганьо споменава, че е стигал до Влашко, Цариград, Масър (Египет). Явно тези пътешествия не са му създали манталитет на любознателен и учещ се човек, а само са изградили фалшивата представа в него за собственото му „аз” като знаещ, можещ всичко, познаващ хората и народите търговец. Авторът характеризира героя си така („Бай Ганьо в Русия”): „... отвратителен скъперник, лукав хитрец, лицемерен експлоататор, грубиян и простак”, за което са виновни „грубата среда”, „грубите възпитатели”. Тази характеристика е и реалистично-критична, и хуманно-съчувствена, тя води до търсения на причините за поведението на Бай Ганьо и възприемане на света не толкова в личността му, колкото във времето и обстоятелствата, чието отражение е този манталитет.
В отношението си към европейците той демонстрира едновременно пренебрежение и преклонение. Пренебрегващ всички писани и неписани правила на поведение, важащи и на Изток, и на Запад, скъперникът Бай Ганьо се изявява като простак в Будапеща. Не платил бирата си, той презрително подмята на спътника си: „Голяма работа” и допълва като оправдание: „Те малко ли ни скубят? ” Оправданието е класическо за простака - той сплита себе си и народа в едно, нанесените някога някому вреди приема като собствено оправдание, извинява с това деянието си и дори счита, че е в правото си да иска и други обезщетения. Всъщност, това е предназначено най-вече за успокояване на съвестта на спътника му Стати, целта е да прекъсне обсъждането, още повече, че Стати е платил бирата и като благодарност получава класическите за простаците и скъперниците думи: „Имал си бол пари-платил са'" Лично Бай Ганьо не се нуждае от обяснения и оправдания. Нито в Будапеща, нито в Прага, когато възмутеният бръснар му връща обидно ниската, сума, нито при злополучното гостуване у Иречек. Интересна е психологическата картина в бръснарницата. Бай Ганьо толкова бързо преминава през състоянията на учудване и стряскане, че другарят му не е сигурен дали изобщо е изживял този потрес. Защото героят прибира парите и казва: „Сърдит Петко, празна му торбичка! Хайде бе, остави ги. Само знаят да скубят!”
Водещото понятие в пътуванията на Бай Ганьо из Европа, при общуването му с хората, в търговската дейност е „келепир". Авторът съзнателно употребява ориенталската дума, ориенталското понятие за специфичната източна дейност, при която всеки се стреми да излъже другия, за разлика от европейската търговия, в която се търси изгодата и за двете равностойни страни, участващи в сделката. Това е и причината Бай Ганьо да се от-нася с подозрение към всички опити на домакините за културно общуване, към опитите и на спътниците му да цивилизоват неговата дейност, да я приведат в рамките на нормалното според съвременните разбирания. Външен признак на недоверието към другите е постоянното присъствие на дисагите - спътник и характеристичен атрибут на Бай Ганьо. Те са и походен склад-хладилник, и търговска база. В тях се съхраняват и хранителните му припаси, и търговските артикули. Впрочем, мускалите на Бай Ганьо са още една черта на ориенталщината и закостенялостта му. Розовото масло се е изнасяло от земите ни векове наред - необработен материал за развитие на цяла промишленост. Но Бай Ганьо не се заема с тази ниша на пазара, не създава фабрики в България, а изнася полуфабриката в чужбина. Може би, защото няма капитал, а може би (по-скоро) няма перспективно мислене, няма поглед в бъдещето.
Героят приема културното поведение на другите като опит да бъде излъган (думите „мазни” замества в речника му „културни”, „Възпитани”.), приятелството е ненужно, патриотизмът - фикция („Току на сухо патриотизъм - бошлаф!”). Така героят се превръща в символ на простащината, егоизма, ориенталщината, изостаналостта. Народът ни отдавна е отбелязал, че колкото по-малко знае човек, толкова по-уверен е, че знае всичко. Бай Ганьо наистина се учи, но само на външното, зримото. Духовното остава далеч от погледа му. В хубавата екранизация на произведението режисьорът кара героя си да се обърка и излезе на сцената в операта. Това е напълно ненужно, защото семплото външно поведение на Бай Ганьо в салона (идва с неподходящите дрехи, разкопчава се като в кръчмата, грубо спори с разпоредителя) е достатъчно да разкрие неграмотността му, нежеланието му да възприеме духовното, културното. По-лесно е с възприемането на външното. Такъв елемент са дрехите. Облеклото му е типичното полуориенталско - полуевропейско от годините около Освобождението. В едно се сливат станалите емблематични елементи: врачански бастон, калпаче, бозави дрехи, ботуши. Този модел е подходящ за току-що освободената страна, която преминава от едно общество в друго, но напълно дисхармонира на европейската тенденция - модна, културна, условна. Така Бай Ганьо става ярък цвят в подреденото ежедневие на европейците - в операта, на изложението, в банята. За пръв път в този разказ Алеко портретизира героя си. Видът му е типично балкански. Ето как го вижда Стойчо („Бай Ганьо в банята”): „... един широкоплещ, черноок, чернокос и даже чернокож господин, със засукани мустаки, със скулесто лице, с бръсната поникнала брадица...”, „... с влакнати гърди и с нашарени от чорапите нозе”. Наистина, героят е добър плувец - нещо, което не се постига без опит, но това изглежда е само развлечение, а не културна потребност. Авторът прави своеобразно историческо портретуване на народа ни в образа на този герой - подчертава настоящето и миналото му (балканско-ориенталско): скулите, тъмния тен; липсата на каквато и да било култура: обилното окосмяване, облеклото; небрежността и нечистоплътността му: брадясването, мръсните крака - т. е. чрез външния облик на героя си Алеко разкрива най-черните недра в историята и културата на народа, неговата историческа изостаналост, културната му не-съвместимост с модерния свят. Авторът не очерня, а най-хуманно и доброжелателно изиграва ролята на разобличаващо огледало, на саможертвения възпитател, на критичния и самокритичен патриот.
Тази несъвместимост с модерния европейски свят е именно „байганьовщината”, простащината на парвенюто, основата на сблъсъка с „другите” -хората, културата, икономиката, цивилизацията на Запада, на Европа. В този сблъсък нещата не са опростени, черно-бели. Облеклото на героя е типично националното, но е носено не на място, в неподходяща обстановка. Пестеливостта на Бай Ганьо също трябва да се отдели от скъперничеството му. Той не се храни в ресторанта, защото не е тръгнал да харчи, а да печели пари. Затова и носи сухоежбината, затова и преглъща сухите залци. Но когато в желанието си да пести той се натрапва на другите, това се превръща в скъперничество и простащина. Хитростта на героя е ограничена от ориенталската му липса на перспектив-ност. Тя не му е подсказала, че опознавайки един народ, той по-лесно ще се адаптира към него и така по-лесно ще съумее да извърши необходимата му търговска дейност - нали търговията е средство за връзка между народите. Така комичното е резултат от сблъсъка между ограниченото, ориенталското, самовлюбеното или самопрезиращото отношение към другите и реалността, западната цивилизация, нейните уредени дейности и бит, сблъсъка между българина и „другите”. В този сблъсък героят постоянно е губещата страна, но и това не променя манталитета му, не го научава на възприемчивост, критичност и самокритичност. Той е натрапчив, безочлив, нагъл, прилепчив при гостуването си у Иречек - т. е. проявява черти, които не са национални, но се усвояват в годините след Освобождението. Тази историческа и психологическа грешка на народа ни Алеко илюстрира с поведението на героя си. Той не умее да възприеме доброто, културното, европейското, но бързо попива лошото, антихуманното, ориенталското. Сблъсъкът между националното и ориенталското виждаме на трапезата у Иречек. Поднасят супата - ястие, различаващо се от ориенталската чорба. Непохватен, несвикнал да бъде обслужван, да се храни възпитано сред хора, Бай Ганьо „не може да поеме право чинията със супата... и изля доста от нея Върху масата. Докато да му попречат, той събира една част с лъжицата и я изсипва В чинията си. ”А после - „нахрани се Бай Ганьо... изтърси трохите в шепа, глътна и тях”. От народопсихологическа гледна точка поведението му е нормално и логично. Защото нашият народ предпочита хляба като храна, уважава го, дори има поговорка, че никой не е по-голям от хляба. Така че героят постъпва нормално, според бита ни, и невъзпитано, според културата на Европа. Простащината е в натрапчивостта му, в постоянното себеизтькване, в желанието му да наложи свои правила вместо отдавна установените в европейското общество.
Бай Ганьо и презира европейците, и се прекланя пред тях. Той е готов да се променя, за да направи добро впечатление, но никога не успява. Защото Бай Ганьо пак опира само до повърхностното, до външното. Враждата и преклонението са се слели в едно. Това личи най-вече по поведението му в България, когато демонстрира като истинско парвеню наученото на запад, парадира с вида си, хвали се с познатите си от Европа.
Героят не е патриот, а патриотар. Той натрапчиво декларира любовта си към родината, търси печалба от нея. „Другите” - европейците - за него са врагове, защото само в обстановка на напрежение, ура-патриотизмът му носи дивиденти. Така в героя се сливат чуждопоклонничеството и шовинизмът, преклонението пред чуждото и „другия” и омразата към него - Бай Ганьо е един от първопроходците на народа ни към Европа, той носи със себе си ориенталско-балканското, нагло го натрапва, вършейки лоша услуга на народа си. За щастие, той не е единствен. Из Европа пътуват, учат, живеят български пътешественици -любознателни хора, студенти, търговци, политици, писатели, хуманисти. Доброто име на страната осветяват с живота си на запад и Алеко Константинов, и Вазов, и Константин Величков, и Пенчо Славейков, и Яворов. Те са истинските народни посланици, те преодоляват външното, елементарното, което се опитват да наложи Бай Ганьо, те са връзката между българския народ, неговия бит, култура, нравственост и европейската съвременност, здравата спойка, която доказва правото на народа ни да бъде част от древната и велика европейска цивилизация.
